Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.09.2009 23:55 - Покаянието на свети Жил
Автор: mglishev Категория: Други   
Прочетен: 1107 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 15.09.2009 23:57


Покаянието на свети Жил

Манол Глишев

Париж, август 1429 г.

 

Ерве скочи от коня, когато видя, че сержантът не смята да отстъпи от пътя. С раздразнено лице сложи ръце на кръста и пропусна край ушите си цялата тирада на човека. Нали господинът не си мисли, че в Париж може да се влезе така, има си ред, сеньор Талбот е строг, особено, да прощава господинът, към французи.

- Добре де, щяхте да застреляте я мен, я коня ми! Кажете сега какво се иска, за да вляза. Бързам!

- Все бързат, всички бързат... – намръщи се още повече плешивият сержант и на Ерве внезапно му стана някак смешно от него. – Ама ако и аз се разбързам, какво ще стане, а?

Ерве нищо не каза. Работата наистина беше важна, а нямаше да постигне нищо, ако се заяде с този застаряващ страж. Още повече, че другарите на плешивеца гледаха от няколко крачки и още държаха арбалетите си натегнати. Впрочем, така повеляваше уставът им, само дето за яд на Ерве бяха решили да го спазят тъкмо днес. Сигурно чакаха проверка и затова се натягаха. И те като арбалети.

- А по каква работа бързате?

От това безочие на Ерве му кипна в гърдите, но се сдържа донякъде. Все пак бакалавър[1] за рицарско звание, благородник, човек с шпага на кръста, а тук някакъв буржоа да го разпитва като че е дошъл да продава гъски на съботния пазар... не че бяха останали много гъски по дворовете, но не в това беше въпросът.

- Сержант, не ти ли стига, че държиш човек на кралска служба на вратата, ами и разпитваш? Ако искаш някоя туренка[2], друже, кажи си и да се разберем, но ако ще ми фамилиарничиш, може да си продължим приказката направо пред лорд Талбът. – Ерве каза името съвсем по английски, така че сержантът да разбере, че пред него е важен човек. Всеки, който можеше да каже „лорд Талбът”, беше важен. И стражникът наистина се притесни.

-  Е то, господине, служба, аз съм тука, за да знам кой минава, всякакви хора...

- На мен „всякакъв” няма да викаш, сержант! Като ти дойде смяната, кажи, че е влязъл Ерве дьо ла Тур-Дьони по частна работа и си гледай здравето. – При последните думи Ерве метна крак на стремето и след миг вече минаваше покрай направената надве-натри дървена бариера. Крепостните стени бяха в ужасно състояние: лорд Талбът не вярваше, че ще има време за ремонт преди войските на Дофина[3], водени от онази дяволска курва[4] да стигнат града. Ерве все пак беше достатъчно благоразумен, за да хвърли няколко дение на пътя за почерпка на стражите. Не му се искаше пак да го бавят с престараването си.

 

                Градът не изглеждаше по-добър от посрещането. Зад стените или това, което беше останало от тях след английските бомбарди, следваха колибите на избягалите от околностите селяни, които все се надяваха на някаква работа. Едва сковани от полуизгнили греди и тук-там поукрепени с тухли и камък от полусъборените зидове, между тях нямаше улици, а криви ивици прашна земя с утъпкана трева. Нямаше дворове, защото тукашните жители не се стараеха да ограждат по малко земя около домовете си – нали не знаеха кога ще ги изгони лорд Талбът. Ерве със съжаление си спомни за хубавите ябълкови градини, които помнеше от детството си, когато бе идвал за първи път тук. Сега не се виждаха и дънери, защото отдавна всичко беше отишло я за издигането на неугледните колиби, я в огнищата.

                Новите парижани гледаха безучастно минаващия край тях ездач. На Ерве му мина през ума, че на тия полупризраци вече толкова им е опротивяло всичко, че не им идва нито да се поклонят и да се дръпнат като видят благородник на кон, нито да го напсуват.

 

Когато стигна до по-прилични къщи и до първите улици, Ерве смушка коня. Губеше време, а кой знае каква глупост беше станала вече в оня параклис. Дяволите да го вземат тоя плешив сержант!

Близо до Сент Мадлен, след една крива уличка имаше малък площад. В него се влизаше през портика на стария Пале Марини, от двете му страни се издигаха хубави, но запуснати къщи на някога заможни буржоа, в средата му имаше каменно корито за коне, а в дъното му можеше да се види грозен малък параклис от червени тухли, посветен на свети Симон.

Мътните го взели и светеца, изруга наум Ерве, докато се опитваше да си проправи път през смрадливата парижка тълпа към площадчето. Накрая видя, че с коня няма да стане, слезе и го задърпа след себе си за юздата. Ръгаше събраните граждани с лакът и ги чуваше как викат, молят се, богохулстват и се притискат едни в други.

-  Щял да се зазида!

-  Ама вярно ли, метр Юбертен, наистина...

-  Не думай, стринко, ама че страшни работи приказваш, тю!

-  Ей, обеснико, къде мислиш, че отиваш? Това су не е твое, мамицата ти! Крадец!

                Последното напомни на Ерве да провери дали поясът му си е на мястото. Не че беше скъп или че Ерве носеше много пари в себе си, но на него висеше шпагата, а тя си беше ценна. Накрая той се добра почти до края на площада, където блъсканицата беше най-страшна и с мъка се покатери обратно на уплашения кон, така че да вижда параклиса. Потен и ядосан, той видя в стената голяма дупка, която трима мръсни мъже, на вид калугери, бързо зазиждаха. Вътре в дупката седеше четвърти човек, чиито черти не можеха добре да се различат в сянката на градежа. Единият от монасите говореше, докато ръцете му подмятаха тухлите:

- Братко Жил, братко Жил, блажен си ти, че се подлагаш на това изпитание! Блажен е всеки, който умъртвявя плътта...

- Ще те умъртвя аз тебе, мръснико! – провикна се Ерве от коня. – Жил, излизай веднага оттам!

                Човекът от дупката или по-точно нишата не отговори. Може би се молеше, може и да не беше чул гласа на брат си заради шума на хората наоколо, но монахът, който каканижеше, долови нещо и се развика с креслив глас:

- Ето го изкусителят! Ето го, яхнал червен кон, с чиста сукнена дреха, с ленена риза, с кожен панталон, с телешки ботуши, с пояс, натъпкан със злато и с шпага! Ето я суетата, ето го князът на тоя свят, дето и сега иска да отклони нашия брат Жил от пътя към Небесата! Не му давайте да говори, добри хора, недейте му позволява да мъти душите ви!

- Бийте, който в Бога вярва! – чу се и друг вик в тълпата и нечия ръка сграбчи ботуша на Ерве. Той видя, че работата отива на лошо, прокле късмета си и нервно посегна към споменатата с толкова лошо чувство шпага. В този момент се чу страшен рев, който за миг заглуши всичко друго:

- Път, изроди, път за стражата!

Пак стражата, каза си Ерве и пусна дръжката на оръжието, пак тя, ама тоя път й се радвам. Веднъж да дойдат навреме тия дръвници!

В тълпата се бяха врязали двайсетина души с корави кожени шапета и нагръдници и сега с тояги и юмруци си пробиваха път към конника. След тях се задаваше още един ездач в хубави сукнени дрехи и с шпага на кръста, който трябва да беше капитан. Доживях да се зарадвам на англичанин, помисли си Ерве и вдигна ръка за поздрав към брадатия мъж.

- Малък парижки смут, както виждам – бяха първите думи на капитана, когато стигна до Ерве. Акцентът му си беше съвсем английски, забележката също. – Защо си търсехте белята, господине?

- Зазиждат брат ми, господин капитан! – викна Ерве и мръдна глава към параклиса, където тримата монаси бяха спрели заниманието си и стояха с напрегнат вид и тухли в ръце.

- Отвратително – беше коментарът на англичанина. – Ей ти, в дупката! Жив ли си?

- Съвсем жив, господин капитан! – чу се учтив глас отвътре. Ерве се сепна. Това определено беше гласът на Жил, но защо звучеше така бодро и делово?

- Жил, престани, че ме ядосваш! Дай да си вървим! – не се сдържа младият мъж и се размърда в седлото.

- Не бързайте, господине – сряза го капитанът и се наведе към нишата.- Господине, да разбирам ли, че сте брат на този благородник тук?

- Точно така, си е, господин капитан! – отговори гласът на Жил. – Жил дьо ла Тур-Дьони, господин капитан, втори син на барон дьо ла Тур-Дьони. Може ли вече да продължат да ме зазиждат, господин капитан? Ама и да пуснат брат ми да си ходи, разбира се.

- Господине, вие да не сте дал религиозен обет?

- Тъй, тъй, господин капитан, обет. Да се зазидам за една година и един ден в стената на „Сен Симон” и да се моля за греховете си.

- Жил, баща ни ще ме убие, ако се върна без тебе, стига вече с тия твои глупости! – викна пак Ерве. Капитанът се обърна към него:

- Господине, пречите ми да си гледам работата. – И пак се обърна към нишата с полузазидания вътре Жил: - Принуда имаше ли, господине?

- Как щяло, господин капитан? – Че аз съм втори син, няма какво да смъкнат от гърбината ми добрите отци, така че съвсем сам си го реших и ей на, отец Жюстен и братята минорити ме зазиждат по моя воля.

- Светец! – чу се женски вик от тълпата. Англичанинът се обърна към Ерве:

- Нищо не може да се направи. Брат Ви се зазижда по своя воля и освен това не изглежда да е луд, така че си е негово право.

- Ама как да не е луд, нали... се зазижда! – Ерве беше направо бесен. – Вижте, ако искате ще ида и при лорд Талбът, за да издействам да разкарат тая купчина боклуци и да заведа брат си вкъщи. Не може така...

- Очевидно може! Сега дайте да се махаме оттук преди да са Ви откраднали пояса, който така предпазливо държите. Мърдайте, кучета! – и англичанинът дръпна юздата на коня си.

- Браво на капитана! Браво! Да живее сеньор Талбот! Бог да пази крал Анри! – развикаха се гражданите. Буца кал, явно размесена с плюнки или с друга телесна течност, защото кал в жегата нямаше откъде да се вземе, прелетя край ухото на Ерве и се разби в стената до него. – Изчезвай, рицарче! Разкарай се, еретико!

- Не го закачайте, добри хора, той ми е брат! – обади се Жил от нишата си. – Ерве, не ме мисли! Да ти помага Бог!

 

                Негова Светлост Джон Талбът, граф на Шрузбъри, регент на Франция и комендант на Париж от името на Негово Величество Хенри Шести, по Божията милост крал на Англия, Франция и Ирландия, си смучеше зъбите. Беше едър мъж, брадата му беше тъмна и добре поддържана и явно много се гордееше с новата си барета, защото я носеше и в момента на ставането си от следобеден сън. Говореше френски без акцент, много изискано.

- Предайте поздравите и съжаленията ми на господин барона, Ерве. Нищо не може да се направи. И за мен това е лудост, но така стоят нещата. Никой не може да ти забрани да се покайваш. Можеш да пиеш пикоч, можеш да се удряш с камшик, можеш и да се зазиждаш в стените. Архиепископът твърди, че не мога да забраня покаянието, перовете в Лондон ми казват да не ядосвам архиепископа и парижаните и ето – не ги ядосвам.

- Все пак, благодаря Ви, милорд. – каза нещастно Ерве. – Благодаря, че ми отделихте време. Но ще е тъжък удар за баща ми, Бога ми.

- Е, поне ще имате брат светец, момчето ми. – заключи безпомощно Талбът. – И се радвам, че днес не се е наложило сър Едмънд да избива граждани. Добре поне, че са се сетили да викат за краля. И че проклетите луди спряха да се зазиждат в крепостните стени.

Годините служба и тревогата от новата войска при Орлеан си казваха своето. Лордът бе станал бъбрив и раздразнителен.

                Ерве се поклони, остави се още веднъж на ръкостискането на регента и излезе от стаята в Пале Роаял, където го беше намерил. Семейство дьо ла Тур-Дьони се радваше на приятелството на англичаните още откак прадядото бе пленил един от рицарите на Черния принц в битката при Креси и се бе измъкнал жив с пленника си от клането, а сетне го беше пуснал да си върви без да му иска откуп. Няколко взаимни услуги от този род на бойното поле, участие в пратеничеството до лагера на победителите след Поатие, духовитости по време на „вечерята на пленниците” от устата на тогава още младия дядо, заставане на страната на Хенри Пети още преди Аженкур – рискован, но печеливш ход – и днес господин баронът и близките му бяха добре дошли при лорд Талбът в Париж, граф Уоруик в Кале, та дори – по някакво неясно стечение на обстоятелствата – в Шинон, където принц Шарл плетеше интриги едновременно срещу победителите си и срещу армията си, която се опитваше да измие френския срам под стените на Орлеан. Франция беше в съсипни, имаше двама крале, гладните и жадните за правда се зазиждаха в ниши по стените на параклисите, гладните и жадни за месо и вино нападаха манастири, по пътищата кръстосваха отряди генуезци и швейцарци, които с еднаква готовност се записваха на служба при Дофина, при лорд Талбът или при монсеньор Бургундския дук, така че в двойната вярност на семейството на господин барона нямаше нищо необикновено.

 

                Жил се опитваше да си намери удобна поза в тясната ниша, когато  нещо тропна по новата зидария. Плъх е, помисли си. Ами ако в тъмното ме надуши стадо плъхове и почнат да влизат през процепа, докато спя? Ще ме изгризат и ще пукна като куче тук, ама хайде, да не дава Господ. И тъкмо посягаше да се прекръсти, когато чу глас. Гласа на брат си:

- Жил? Ей, Жил?

- Ерве, ти ли си?

- Много ясно, че съм аз – тросна се гласът. – Жил, сега е нощ. Жива душа няма наоколо. Дай да раззидам тия тухли и да си ходим, а?

- Братче, казах ти, сам поисках да се зазидам. Ще се моля за греховете си.

- Ама какви грехове? Стига вече, наистина не мога да се прибера така. Без тебе баща ми първо ще се откаже от мен, после сигурно ще получи удар и накрая ще излезе, че си направил по-голям грях като си се закопал тука.

                Жил допря уста до процепа, който калугерите му бяха оставили:

- Като ти казвам, че искам да остана тук една година, значи искам и толкова. Освен това, ако се опиташ да ме раззидаш сега, ще се развикам, ще дойде нощната стража, щото нали тя пази никой да не се гаври с покайващите се и архиепископът ще те отлъчи, пак за ядове на баща ни.

- Ти си се смахнал, Жил! Как така ще викаш стражата?

- Ще я викам и още как. Хайде, наумил съм си нещо и знаеш, че ще стане. Пък като ме раззидат след една година, ще стана сигурно абат и изобщо няма защо да се тревожиш.

- Какъв абат, Жил, че ти си рицар! Божичко, съвсем си изкуфял, няма какво да те слушам. – Ерве хвана една от тухлите и я задърпа с все сила. Като чу пъхтенето му и скриптенето на разхлабващата се тухла, Жил изрева:

- Помооощ!

- Млъкни! - изсъска Ерве. – Искаш да ме видиш увиснал на Монфокон[5] ли?

- Няма да мога, защото ще съм си тук, на тъмно и тясно – обади се разсъдливо Жил. – Хайде, остави. Стражата няма да се затича насам от един вик, но и ако ще със зъби да гризеш тухлите, няма да тръгна с теб.

                Ерве се просна безпомощно на разнебитения паваж. Гледаше към процепа, от който идваше гласът на брат му и се чудеше какво не е наред с него. Какво е наред, всъщност. Жил си беше странен от малък. Вярно, че майка им, царство й небесно, беше набожна жена, но Ерве спокойно можеше да вярва и без да трябва да слуша досадните й приказки за Небето и светците. Свети Луи направил това, свети Дьони написал онова, света Еулалия била отишла еди-къде си... освен това господин капеланът миришеше на вкиснато. Къде-къде по-интересно беше двамата с Жил да ходят на лов или Ерве сам да се въргаля с ухилената слугиня Жана в брашното под покрива... Вместо това Жил все питаше, все говореше, четеше катехизиса, даже веднъж попита от какво е направено месото.

- Ами че от прасето, миличък – беше отговорила майка им и всички се засмяха, но Жил нещо продължаваше да мърмори. Шантав от малък, самата света истина.

- Ей.

- Кажи? – гласът на Жил звучеше глухо като от килия. Ами че той си беше тъкмо в килия, хем тесничка като помисли човек.

- Защо ти беше тая работа, а? Искам да кажа, да зарежеш всичко и да се закопаеш тук.

- Сериозно ли питаш?

- Ами да. Така де, не всички имат смахнат брат, зазидан в дупка, та ми е интересно.

- Ей така. Умъртвяване на плътта.

- Пак с твоите попски приказки. Аз сериозно питам, а ти...

- Не е до приказките, бе. Гледай. Мама умря, вуйчо Роже го цапардосал някакъв бургундец с боздуган, та сега се лигави и не може да говори, по едно време кюрето разправяше, че имало трима папи, те и кралете са ни двама, с англичаните сме по-добре отколкото с нашите, ама и с англичаните пак не е много добре...

- Е, какво?

- Идва краят на света, какво.

- Наистина си се смахнал.

- Може, ама като се разцепи небето и наскачат отгоре ангелите с огнени мечове, пипнат те за яката и те питат за нещо поне покаял ли си се, ще те питам къде ще се денеш.

- Защо пък трябва да се цепи небето?

- Защото нищо не върви, Ерве, затова. Светът си отива на свършване.

Ерве се опитваше да мисли, но думите не му идваха като на брат му. Нямаше как на такива несъмнено налудничави, но пък сериозни неща да отговориш, че оня ден като си си почивал в брашното след като си си потъркал хубаво сланинките с Жана, си видял една голяма муха да бръмчи в снопа слънчеви лъчи, влизащ от липсващата керемида над главата ти и в този момент всичко ти се е виждало съвсем на място.

- Не знам... на мен всичко си ми изглежда... де да знам. Като хората. Искам да кажа, винаги ги е имало бургундците. И бретонците, като помислиш. Бургундците са си почти свестни след бретонците. Те и да говорят не могат като света. И кого го е еня за папата и краля?

- А за мама и за вуйчо какво ще кажеш?

- Какво да кажа? – намръщи се Ерве.

- Нея я няма, а той си е кажи-речи пътник.

- Да, ама такива неща си стават. Какво да правиш.

- Само че тя си отиде като го видя, бедния, а той беше отишъл само до Сен-Дьони на поклонение.

                Всъщност вуйчо сигурно е отивал към кръчмата на Жак Безухия, дето той я беше отворил като се върна с отрязано ухо от война и я направи с парите от английската броня като я продаде, помисли си Ерве.

- Е, хубаво, де, на поклонение – каза на глас. – и какво?

- Не трябва така да става, Ерве. Не трябва да има война и двама крале, и трима папи, и девойка да води французите да обсаждат Орлеан, и вуйчо да го удрят с боздуган на пътя от нас до абатството, дето го минаваме за няма и два часа с размотаването. Затова ти казвам, че нищо не е наред и светът свършва, и трябва да се покайваме.

- Не може ли да се покайваме без да се зазиждаш, Жил?

- Не знам. Помниш ли проповедника?

                Преди месец край Ла Тур-Дьони беше минал скитащ проповедник. Беше си луд за връзване. Двайсетина смахнати и миризливи като него вървяха по стъпките му, налагаха се сами с камшици и грачеха някакви песни, които трябваше да минават за псалми. Като ги видя, кюрето Ангеран заяви, че това са еретици, врътна се и влезе в кухнята. Проповедникът спря пред вратите и се развика, че царството небесно е близо, че огън и жупел ще се изсипят по земята, че англичаните са наказание за греховете, че войската при Орлеан идва, за да подготви пътя на Бога, но тук бащата на Ерве и Жил беше заповядал на пъдаря и още двама яки селяни да изгонят човека от имението. Жил обаче беше слушал внимателно всички приказки на скитника.

- Такива като него ги има много, Ерве. И не са еретици, каквото и да разправя отец Ангеран.

- Добре, ами като не са еретици, да беше отишъл в Орлеан на служба при лудата. Да беше отишъл да гониш англичаните като рицар, Жил, а не да ми се закопаеш тука като мъртвец. Виждал ли си как изглеждат покайващите се като ги вадят от нишите? Мършави, мръсни, целите в рани, не могат да ходят и смърдят на лайната си. Не ми се вижда много свято. А някои си и умират и направо ги зазиждат докрай като не дадат знак отвътре.

- Така трябва. – каза Жил. – Така трябва, защото греховете са толкова много и са толкова страшни, че няма как да се каеш за тях, без да затънеш в мръсотия.

- Чии грехове, какви ми ги приказваш?

- Всичките.

- Ти наистина си рекъл да ставаш светец, а?

- Не ми се гори в пъкъла, братче, така си е.

- И... ако не се зазидам и аз, ще горя?

- Не знам, Ерве. Не знам. Знам, че ме е страх от Бога като съм навън, а тук не ме е. Тук е ръбесто и тясно, а ще стане и студено, и гнусно, но не ме е страх. Тук мръсното се изтича от мен, не се налива в мен.

                Ерве си мълчеше. На такова нещо нямаше какво да се каже. Цял Париж беше пълен със зазидани каещи се. Сигурно си имаха защо да правят такова нещо. Беше ги страх не само от Бога. Имаше гладни години, имаше болести... вуйчо им, преди да го застигне боздуганът, им беше разказвал за чумата, която през няколко години отнасяла страшно много хора наведнъж. Жил не беше виждал чума, но и не искаше да я вижда. Имаше я и войната. Човек можеше да живее с нея. Дофинът беше пръв приятел с крал Хенри, то се знае, само че от време на време бургундците или англичаните пречукваха някого по пътя. Друг път го правеха хората на Дофина. Дявол знае защо. Ето, Париж беше в ръцете на краля, Англия беше Франция и друга Франция нямаше... обаче я имаше войската в Орлеан и лудото момиче, тоест вещицата начело също я имаше, а хората разправяха, че след Орлеан ще тръгне към Париж, ще отреже главата на лорд Талбът и ще си направи украса за шлема от нея. После щяла да заведе за ръка принц Шарл, Дофина, да го направи крал в Реймс, да се ожени за него и двамата щели да избият всички англичани и бургундци. Имаше защо човек да се зазида в стената на някой параклис.

- Ще си ходя, Жил. Замръзна ми задникът.

- Ще се помоля и за тебе, Ерве, така и така сега имам време.

                Ерве се сети, че беше купил малко вино. Отиде до вързания до коритото на площадчето кон, взе мехчето и се върна до нишата.

- Като се покайваш, ще пиеш ли? – попита.

- Уха. Пъхай го.

                Процепът обаче беше много малък. Ерве тъпка мехчето, тъпка го, тъпка и не можа да го вкара в нишата. Отвътре Жил нещо казваше, но Ерве не разбра какво, защото проклетото мехче заглушаваше звука. По едно време се уплаши, че може да задуши брат си, извади ножа си и проби меха. Стисна дупката с пръсти, седна пак, протегна врат и засмука виното, за да не го хаби. Като се поопразни, дръпна мехчето и го извади.

- Не става. – каза.

- Рекох, че си решил да ме трепеш – рече отвътре Жил.

- Не съм, ти сам си се утрепваш. Дай си устата до процепа. Ще ти наливам като на малко дете.

- Давай.

                Ерве потърси с пръсти устата на брат си и като я намери, прилепи до нея дупката на мехчето с вино. То почна бързо да се опразва. След малко от нишата се чу:

- Оха, сега аз го затиснах с пръсти да си поема дъх, ама се изкривих на една страна. Ама че теснотия! Чакай да го допия.

                И Жил пак почна да гълта жадно. Когато мехчето се изпразни, каза:

- Не беше лошо, ама не е като нашето.

- Не е – съгласи се Ерве и хвърли сцепеното мехче на земята.

- Да имаше и нещо за хапване сега.

- Ти нямаше ли да се покайваш? Утре ще ти донесат ядене парижаните. Ще видиш. Ако измислиш и какво да им говориш, може да почнат да ти носят печени гъски и да ти ги подават на хапки. Накрая ще станеш дебел, ще ти отеснее дупката, ще пръснеш тухлите с шкембето си и това ще е краят на покаянието ти. Ще бъдеш най-дебелият светец. Свети Жил Недопокаяния.

- Ще се моля и за теб, Ерве. Че много глупости говориш.

- Така е. Прощавай сега, ще тръгвам наистина, че стана почти сутрин. Какво да разправям на татко?  И... не го забравяй това с молитвите.

- Няма. А ти се пази от бургундци по пътя. И старият да не се тревожи.

 

 

Париж, април 1430 г.

 

Ерве пак препускаше като луд към Париж. Беше късна пролет, година без няколко месеца откак Жил се беше зазидал. И зазидан беше успял да направи дивотия! Баща им едва беше преглътнал новината, че по-малият му син е смахнат, а може би и еретик, тъкмо бяха заживели с тази мисъл и бяха започнали да се тревожат, както си му е редът, от по-обикновени неща като наближаващата войска на лудата, когато се разбра, че войска нямаше. Тоест не че нямаше, но маршалът и Дофинът се бяха изпокарали, а рицарите, доволни, че са натрили носовете на англичаните при Орлеан, не мислеха, че трябва да си рискуват кожите и за Париж. Така че в един дъждовен ден вещицата, съвсем младичка и с креслив глас, подстригана като момче, се бе появила едва с неколцина мъже с доспехи край портите на града. Не подпали нищо, не уби никого, само крещя обиди по адрес на лорд Талбът и крал Хенри, тръшка се и се мята, а регентът дори не заповяда да я хванат. После вещицата се запиля на някъде, а зимата дойде и си отиде. По случай чудодейното избавление на Париж, както се изрази, лорд Талбът посвети трийсет младежи от благородни семейства в рицарство по Коледа. Ерве беше един от тях. Слугинята Жана стана жена на пъдаря и вече не й се въргаляше в брашното. Ерве понякога ходеше до „Сен Симон”, за да си поприказва с Жил. Но сега той звучеше от дупката си съвсем като проповедник и пророк. Говореше надуто, всяка втора дума му беше за царството небесно, около стената на параклиса се трупаше постоянна тълпа от налудничави, болни и припадащи, така че Ерве трябваше да чака до късна вечер, когато повечето от тях се разотиваха, за да може да размени по една-две обикновени приказки с брат си и да му пъхне през процепа я парче сирене, я малко хляб. От процепа наистина го лъхваше миризма на гадно и застояло, но не беше чак толкова страшно, колкото бе очаквал. А веднъж Ерве бе донесъл шунка и беше викнал на брат си в нишата, но Жил не се обади. Ерве викна пак и когато никой не му отговори, се уплаши да не би Жил внезапно да е умрял там вътре. След малко обаче в нишата се чу шум и Жил му каза да дава по-бързо каквото е донесъл и да си ходи, че бил зает. С какво ли пък можеше да е зает в теснотията и мрака? За молитви винаги имаше време.

И сега това! Преди няколко часа в имението бе дошъл ездач, пратен от лорд Талбът, за да извести барона, че парижаните се канят да убият сина му. Старият бе изгледал Ерве безпомощно и бе казал:

- Иди и виж какво там... – и беше махнал отчаяно с ръка.

Ерве не на шега пришпори коня и едва не прегази някаква селянка край вратите. Този път стражата не го спря.

Пред площадчето „Сен Симон” се бяха струпали обичайните изроди, бедняци и болни, но освен тях имаше и почтени на вид буржоа, жени и мъже, които размахваха юмруци и крещяха:

- Пуснете ме!

- Да го видя аз тоя еретик!

- Дявол! Заради него моето дете се зазида, а той...

- В пъкъла ще го натикам, ама първо с кремък ще го дера!



(Втората част следва в блога)




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 7195483
Постинги: 1082
Коментари: 8064
Гласове: 5590
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата