Това е стар материал, посветен на осемстотингодишнината от победата на цар Калоян над император Бодуен (Одрин, 14, ІV" 1205). Нямам нищо по-близко по тематика до вчерашната годишнина от Клокотница (9, ІІІ" 1230). Днес част от патоса на текста ми се вижда малко прекалена. Но нищо, сигурно ще си намери читатели.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Четиринадесети април 1205. Точно година след като e участвал в превземането и разграбването на "царицата на градовете" и единадесет месеца след спечелването на константинополския трон, граф Бодуен дьо Фландр-е-Ено, един от предводителите на отклонилия се Четвърти кръстоносен поход, се изправя пред пред старинния тракийски град Адрианопол срещу "краля на България и Влахия Йоанис" в спор за византийското наследство на Балканите.

Новият император претендира за старите ромейски провинции в България, освободени от чужда власт само преди две десетилетия. Българинът пък идва на бойното поле с много по-дълбока мотивация. Закрилата на родната страна от вражеско посегателство е може би най-благородната, но далеч не единствена от подбудите му. Повикан от гръцката аристокрация в Тракия като неин закрилник от жестокостите на френските завоеватели, доскорошният Ромеоубиец е единствената надежда на коренните жители за освобождение от тиранията на кръстоносците и се явява своего рода легитимен наследник на византийската власт по тези земи: той все пак е православен (относително)  владетел и съсед, а не дошъл през морето еретик и натрапник. Освен това, макар и спазващ ритуалите на Източната църква, Калоян е в близки отношения със Светия престол, който неотдавна е утвърдил законността на управлението му. Това превръща неговия поход към Одрин в нещо повече от защита на родината или спор за императорската корона. В битката над армиите му се развява знаме с небесните ключове на свети Петър, защото българите се сражават в името на Бог и на справедливостта срещу алчните рицари и венецианските лихвари, забравили високата си цел - освобождаването на Гроба Господен от безбожните сарацини - заради примамливите богатства на гръцката империя.
Като борба за вярата представя войната на Калоян с латините и високата традиция на българската средновековна словесност. В своето "Похвално слово за Йоан Поливотски" патриарх Евтимий пространно излага победата на царя и не пропуска да отбележи грижата му за спасяването и пренасянето на светите мощи в богохранимия и изпълнен с благодат Търновград:

"След много години, когато при благочестивия цар Калоян се въздигна българската мощ, цялата гръцка земя бе покорена под неговата ръка. Тогава фръзският род завладя Цариград и цялата гръцка власт, та и цар поставиха от своето коляно.
Когато българският цар Калоян разбра, че оня е дошъл в Одрин, бързо стигна до Филиповия град и го улови [императора] с голяма хитрост. Защото тогава изпрати воини към Одрин, та уж да бъдат пленени, а голямата войска скри на някои други места. А царят, поставен от фръзите, на име Балдуин, като не знаеше скритата измама, затече се бързо срещу тях заедно с тези, които случайно бяха около него. Те пък се преструваха, че бягат, докато го доведоха сред българската войска. И тутакси отвсякъде се стекоха българи, уловиха го и в Търново го заведоха, и на смърт го предадоха.
Тогава, прочее, многославният Калоян, българският цар, мъжествено се опълчи срещу гръцката държава [владяна от "фръзския род"]. И всичките им градове поплени и разруши; цялата им земя завладя - чак до Драч [споменаването на Драч тук вероятно е пренесено от победния надпис на Йоан ІІ Асен в "Св. св. Четиридесет мъченици в Търново. Вж. края на настоящия текст]. И не само оная земя, която завладя брат му по плът, старият Асен, но и повече от него. Тогава беше 6713 година [=1205]. В същото време намери там [в гръцката земя] мощите на светия и блажен Йоан и честно ги пренесе от град Месина в своя славен град Търново."

Не за първи път стените на града виждат българската конница. Още в началото на девети век, в езическия период на Първото царство хан Крум обсажда и превзема крепостта - основен камък за всекиго, който иска да изгради властта си в Тракия. Далечният потомък на Крум Симеон Велики отново минава оттук на път към Царицата на градовете край Босфора и своя имперски блян. Сега е ред на Калоян. Потомък на стар благороден род от Мизия, брат на двама царе-победители, носител на все още несигурен, но тегнещ от големи отговорности венец, българинът се връща по местата, свидетелстващи за славата и храбростта на неговия народ.
Кръстоносците пристигат при Адрианопол на тринадесети април, Светлата сряда след Великден, когато градът вече е посрещнал царя. Бодуен и хората му се разполагат на открито поле и се приготвят да чакат за открита битка, тъй като не са готови за дълга обсада. Луи дьо Блоа и неговият император дори не са изчакали събирането в Константинопол на всички пръснати из Тракия и Витиния рицарски отряди. Потеглили са срещу врага със самонадеяното очакване за бърза победа и лесно покоряване на беззащитни владения. Докато, подготвен за предстоящото изпитание, Калоян изпраща бърза част, която да затвори вратите на крепостта пред завоевателите и така да обърка плановете им. На самия тринадесети многобройна куманска конница връхлита изневиделица недоукрепения френски лагер и увлича озверелите кръстоносци в безплодно преследване, което им струва много и скъпи жертви. На следващия ден основната част от българската армия влиза в пряк сблъсък с противника. Първоначално царят повтаря набега на куманите. Хвърлилите се в атака рицари са отведени в засада, която, по думите на Никита Хониат, е била приготвена за тях в долчинките и възвишенията на непознатата за тях местност. Победата на българите е пълна. Обкръжени, изпаднали в паника и напълно изтощени, французи и венецианци оказват слаба съпротива. От латинската пехота почти никой не се спасява, а малцината рицари и сержанти, които успяват да избягат, дължат това само на изключителното хладнокръвие на френския хронист и маршал на Латинската империя в Константинопол Жофроа дьо Вилардуен.
Векове по-късно историкът Блазий Клайнер ще напише за българите: "… този извънредно войнствен народ… е бил повече склонен да върши славни и достойни за споменаване дела, отколкото да ги описва". Така че, доверявайки се на преценката на Клайнер, тук можем да предоставим думата на Вилардуен. Именно думите на чужденеца и врага биха имали по-голяма тежест в описанието на трагедията на кръстоносните предводители, претърпели пълно унижение и загубили своя владетел и илюзиите си за непобедимостта на рицарството пред смелостта на българските воини и техните кумански съюзници:

"… тази битка продължи дълго. Там имаше такива, които… изоставиха [императора]. Накрая, тъй като Бог допуска премеждията, [французите] бяха победени. Там на бойното поле останаха император Бодуен, който никога не пожела да избяга, и граф Луи [дьо Блоа]; император Бодуен бе заловен жив, а граф Луи бе убит. Там бяха погубени… и много други, за които книгата не говори тук. А останалите, които сполучиха да се изплъзнат, дойдоха бягайки в лагера. […] Мнозина бяха така изплашени, че бягаха… до палатките и останалите жилища. […] Тогава Жофроа маршалът… повика за съвет настрана [дожа на Венеция]… и му каза: "Сеньор, Вие виждате нещастието, което ни постигна: ние загубихме император Бодуен, граф Луи и по-голямата част от нашите хора, при това от най-добрите. Сега впрочем да помислим как да спасим останалото, защото, ако Бог не ни окаже милост, ние сме загубени."

Когато закъснялата за сражение свита на граф Луи дьо Блоа научава от самия отстъпил маршал за разгрома, рицарите потъват в отчаяние и побягват колкото могат по-далеч от бойното поле. Вилардуен описва това така:

"Не би могло да им се съобщи по-скръбна новина. Тогава можехте да видите да се проливат много сълзи и да се кършат много ръце от печал и мъка. […] И тогава Жофроа маршалът… беше твърде угрижен; защото Йоанис, кралят на Влахия и България, беше дошъл на зазоряване с цялата си армия. И той намери, че [французите] си бяха отишли. И той язди след тяхната войска и щастие бе, че не ги намери, защото те щяха да бъдат погубени окончателно, ако той ги бе намерил."

Оценката на самия френски маршал за значението на битката е недвусмислена. А и реакцията на дотогава напълно самоуверения дож Енрико Дандоло показва, че тя не е преувеличена. Той заповядва на венецианците да напуснат френския лагер и, изоставяйки съюзниците си, побягва, смятайки, че латински крак повече няма да стъпи по тези земи, както казва друг хронист на похода, бедният пикардийски рицар Робер дьо Клари. Скоро след това престарелият Дандоло умира.
Тракия е извън контрола на кръстоносците. Гръцките общини една след друга отварят вратите си пред победоносния цар и го приветстват като свой спасител. Във Витиния византийските сили, останали незасегнати от латинската ярост, успяват да се обединят около титулярния си василевс Теодор Ласкарис в град Никея. В Тесалия, в средна и в южна Гърция силите на обезкървената нашественическа армия не достигат, за да осигурят пълния контрол на Бонифачо ди Монферато над новите му владения. Не би било преувеличено, ако кажем, че създаването на Никейска Византия, на независимите гръцки владения в Епир и Морея, хегемонията на България над Балканите в периода 1218-1241, както и бъдещият крах на Латинската империя в Константинопол се дължат именно на тази първа и най-страшна българска победа над "въоръжените поклонници".
Клари отбелязва също, че поражението идва като наказание свише за безумната алчност и грабителство на водачите при превземането на Константинопол. За него, дребния боец, тръгнал към Светите земи само за да се окаже вплетен в най-страховитото варварство на епохата, краят на граф Бодуен, позволил си да седне на трона на Константин Велики и Юстиниан, е напълно заслужен. Свидетел на събитията от пролетта на 1204, византийският писател Никита Хониат сякаш потвърждава думите на Клари и свидетелства за ужаса от "кръстната чума":

"О, Господи, какви нещастия, какви страдания ни сполетяха! Но как и защо морска буря, слънчево затъмнение, червен ореол на луната, разположението на звездите или нещо друго не ни предсказа тази ужасна беда? Всички латини са с лица, изкривени от омраза, като на диви зверове. Те са по-лоши от сарацините на Саладин, които, като си върнаха Йерусалим, пуснаха на свобода жителите му само срещу няколко монети на глава! Какъв срам! Какъв позор за цялото християнство, брат, вдигнал меч срещу брата, поклонници, които трябваше да освобождават Божия гроб , а позволиха на алчността и завистта да ги спрат и така рушат Римската империя! О, Константинопол! Ти, царице на Църквата, майко на вярата, кърмилнице на мъдростта, хранителко на всички науки, вместилище на всички хубости! Ти изпи чашата на Божия гняв и изтля в огън, далеч по-буен от оня, който опожари Пентапола. Кои зли, безпощадни демони изляха върху теб безграничното си опиянение, кой безумен и омразен жених Пенелопин ти запали брачния факел? О, родителко, до вчера облечена в златопурпурния плащ на царската власт - сега омърсен, измачкан и раздран! Виж ни, като птици в клетка не намираме нито излаз от тебе, Граде, който беше наш, нито смелост да останем в теб, а се лутаме под бремето на греховете си като блуждаещи звезди! Надали е имало по-големи врагове на Христа от тези хора, не, от тези харпии, дошли с кръста на раменете си!…"

Едва година след тази оргия на унищожението, победителите лягат в червения прах пред Одрин. Българското оръжие смирява горделивата мощ на западното рицарство по такъв начин, че дори по-късните опити на латините да укрепят прекършената си власт над Проливите се оказват обречени. Обсадата на Никея през 1206 и победата на регента Анри над цар Борил в 1208, както и последвалото временно преминаване на цепинския деспот Алексий Слав под френски сюзеренитет са само безсилните и разнопосочни удари на кръстоносната държава, получила смъртна рана още при първите си стъпки към завладяване на по-обширни територии.
Разбира се, да твърдим, че изградената на византийска почва империя от напълно западен тип е сам по себе си мъртвороден организъм, няма да е вярно. Това ни доказва относително дългото просъществуване на някои самостоятелни латински владения в Гърция. Повече ще се доближим до истината, ако кажем, че мощта, заплашваща местните балкански сили и цялата източна култура на двата полуострова - нашия и малоазийския - е била, ако можем да си послужим с библейския израз, претеглена, оценена и измерена, а сетне и съкрушена с един решителен удар от талантливия и решителен български владетел. Такава е заслугата към югоизтока на Европа на новоосвободеното, но вече твърде жизнено Второ царство, а и на цялата българска общност от началото на ХІІІ столетие, съсредоточила силите си в обаянието на голямата историческа личност, на водача и воина Калоян.
Тъкмо сега, пред идващата вече съвсем пред портите осемстотна годишнина на оня четиринайсети април 1205 година, е най-подходящият случай да си припомним и да поменем този момент на концентрирана политическа воля, оръжейна доблест и държавно величие на българския народ, защото той има изключителни последици за съдбата на България и на целия балкански регион от онзи период. Конкретно за нас, българите, особена стойност придобива той заради последвалата го и породена от него епоха на хегемония за династията на Асеневци, новоиздигналото се владетелско семейство, спечелило си място в челните страници на европейската средновековна история. Началото на възхода на тези български царе, византийски и италиански принцове и владетели идва от първите им смели стъпки на международната сцена, които се дължат колкото на успешното въстание на Асен и Петър, възобновило българската държавност, толкова и на умелата дипломация и военния гений на Калоян и племенника му Йоан ІІ Асен. След сражението на Клокотнишкото поле в 1230 г. Йоан Асен пленява епирския владетел и император на ромеите в Солун Теодор Ангел Комнин, с което слага край на мимолетната му амбиция за Константинопол. Така той придобива не само нови владения, но и най-високото място сред останалите господари в региона. Опирайки се на постигнатото от своя чичо и от себе си, на старата и новата победа, "от Бога въздигнатият цар и самодържец на българите и гърците" изпъква на фона на своето драматично време и със заслужено самочувствие заповядва да изпишат в храма на светите Четиридесет мъченици в царевия Търновград следните думи:
"… цялата земя от Одрин и до Драч завладях - гръцка, още и арбанашка, и сръбска. Франките владееха само градовете около Цариград и самия този град, но и те се повинуваха под десницата на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха своите дни, защото така повели Бог."

© Манол Глишев, Кирил Чуканов.
София, 31 март 2005 г.

Частична литература:
1.Жофроа дьо Вилардуен. Завладяването на Константинопол. Превод от старофренски, студия и бележки Иван Божилов. София 1985.
2.Иван Божилов. Фамилията на Асеневци 1186-1460. Генеалогия и просопография. Второ допълнено издание. София 1994.
3.Венцеслав Начев. Български надписи. София 1994.
4.Търновска книжовна школа. Антология. Похвално слово за Йоан Поливотски от Евтимий, патриарх Търновски. Превод от среднобългарски Климентина Иванова. София 1996

Преработи го. П ишеш и анализираш много по-добре. Не допускай в блога си недомаслени материали.

Иначе си напълно прав(а).

Иначе е напълно прав(a). Важавай читателите си. Не е до емоциалността.

е отбелязана годишнината от Клокотница.
Много добре е разказано и ако можеха всички (или поне повече) двадесетгодишни да мислят и да се изразяват както Манол ...ехеее колко по-добре щяха да са хуманитарните науки
освен това датите са затова - да знаем кога какво е станало (написано)...
Сн С

Пък и наистина можеше и по-добре да е.