Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.06.2011 16:00 - България след Покръстването. Бягство от гръцката литургия: между латинския и славянския. Проблемът за „смяната” на владетелската титла (864-886)
Автор: mglishev Категория: История   
Прочетен: 6602 Коментари: 8 Гласове:
2

Последна промяна: 02.05.2017 17:08



Ок. 864 г. българският владетел Борис приема кръщение и името на византийския император Михаил III. Борис-Михаил сам се покръства, прекратява гоненията срещу християни и позволява на свещениците да проповядват без страх. Причините за това решение - политически, военни и може би лични - не са тема на тези бележки. Тук ще стане дума за първите десетилетия след Покръстването.

Реакция срещу това радикално действие на владетеля, разбира се, има. Тя не е масова, не се стига до гражданска война (каквато постоянно тлее например в Норвегия в IX-XI в., когато династията на Харалд Хубавокоси безуспешно се опитва да наложи християнството). Вероятно това означава, че достатъчно от поданиците на Борис-Михаил вече са приели новата вяра още преди официалния акт на владетеля.

Реакцията по-скоро е на онези аристократи, които се идентифицират с противопоставянето срещу Византия и византийския бог. Мога да приема, че се дължи на рефлекси, запазили се може би с историческата памет за походите на Константин V и за кремъчните дикани и пожарищата на Никифор Геник. Самочувствие от десетилетията на езическата империя при Омуртаг, Маламир и Пресиян. Защо не и страх от владетелско предателство като това на Савин (764-766), та дори и на Телериг-Теофилакт (768-777)? Българската аристокрация има всички основания да иска смъртта на владетеля, изменил на "отеческите богове". Безкомпромисното отношение към прекалените византийски подражатели е осигурило на страната излизане от смутното време преди по-малко от век. Династията на самия Борис-Михаил идва на власт, задържа се и превръща България в мощна държава, действайки безкомпромисно дори спрямо собствените си членове, както в случая с Енравота. Впрочем, легендата твърди, че сестрата или дъщерята на Борис, известна от надгробния си надпис като Анна (първата българка, която знаем по име), също не е безразлична към християнското учение и то още преди официалното покръстване (което, като всичко официално, носи следите на незавършеност даже и днес).

Но Борис не е Савин. По един или друг начин се изправя срещу противниците си, побеждава ги и наказва водачите им със същата безкомпромисност, която и те биха проявили. Християнин или не, Борис-Михаил е наследник на Крумовата династия и ще проявява крайна твърдост още много пъти. Разпространено е схващането, че краят на бунта означава и край на старата българска аристокрация. Може би в това се крие и обяснението на факта, че в 893 г. на практика никой не застава зад Владимир-Расате срещу стария му баща, който отново проявява типичната безкомпромисност на рода си. В 831 Омуртаг е отнел наследството и живота на свой син, задето е станал християнин. Шейсет години по-късно Омуртаговият правнук Борис-Михаил излиза от манастирския покой, за да отнеме властта, зрението и живота на своя син – този път, защото синът се е върнал към старата вяра и не иска да следва новата. Изглежда в тази династия боговете са само повод за изпитание на личната решителност.

Каквито и да са причините за приемането на християнството, владетелят познава схващането, че новата вяра е чисто византийска и следователно – потенциално опасна за страната му. Смятам, че действията на Борис-Михаил след Покръстването демонстрират стремежа му да „опитоми” християнството, да го превърне в по-малко византийско, в по-малко носещо риск за идентичността на българската държава.

Непосредствено след кръщението си и потушаването на езическото противодействие Борис търси алтернатива на гръцкото Евангелие и проповед. Влиза в контакт с Рим не само за да намери практически отговори на ситуациите, с които се сблъсква като неофит. В лицето на казионни автори като Йордан Андреев се налага опростенческото схващане, че владетелят пише на папа Николай (858-867) едва ли не след като остава разочарован от безполезните отговори на патриарх Фотий (857-867 и 877-886). Но всъщност не знаем дали Борис-Михаил изобщо изпраща на Фотий толкова пълен въпросник като до Николай, нито пък дали не е писал до двамата първосвещеници едновременно. Не е невъзможно в 865-66 Борис да съставя нееднакви послания до Константинопол и Рим. Знаем, че на два пъти търси възможността за архиепископ в България да бъде ръкоположен римски прелат (а не например ромей) и че поне до 870 г. в страната свободно се движат не само гръкоговорящи, а и латиноезични проповедници, което, разбира се, не става без знанието на владетеля. На събора в Константинопол интересите на Византия взимат превес – не трябва да се пропуска вероятността за чисто политически и военен натиск от страна на ромеите. В резултат новообразуващата се българска Църква започва да служи и да проповядва единствено и безалтернативно на гръцки, който към този момент така или иначе отдавна е добре познат като официален език на българските каменни надписи, а вероятно се употребява и от поне някаква част от поданиците на държавата. Но във всеки случай с официалното навлизане на християнството гръцкият става по-често срещан – проповедта и литургията не са елитарна, а практически всекидневна, битова, почти низова среща с и употреба на езика, особено за онези, които биха искали да се посветят на религията. В България, където отношението към съседната „гръцка” империя не е еднозначно, това е проблематично положение.

Ектенията на гръцката литургия включва молитви за василевса и патриарха, което трудно може да бъде избягнато дори при служение на българска територия: в крайна сметка василевсът е кръстник на българския владетел, а Църквата в България за момента няма друг отценачалник освен Константинополския патриарх. Всичко това само задълбочава проблематичната ситуация, пред която е изправен Борис-Михаил. Хипотетичната нужда да се сведе литургията до разбираем за простолюдието език (такъв проблем пред Средновековието не стои: половин Европа служи на латински и Борис е показал, че не се притеснява от това) и модерната хиперинтерпретация на компилативната ни историография, че владетелят уж търсел пътища за обединение между разнородните етнически елементи в страната нямат никакво реално значение.

Опозицията срещу Борис е предизвикана от действия, с които той на пръв поглед предава България на ромеите. Но контактите му с Рим, лавиранията му и близостта му с Формоза Портуенски (бъдещ антипапа в 891-896) демонстрират, че въпреки приемането на новата религия той всъщност изобщо не е движен от някакви провизантийски подбуди. Борис-Михаил използва покръстването си за подобряване на отношенията с ромеите в неизгодни за война обстоятелства, а същевременно търси самостоятелността на Църквата в България, за да избегне всяка евентуална заплаха за суверенитета си (която не е невъзможна предвид влиянието на християнската проповед върху средновековния човек). Нещо повече, приемането на християнството не е единствената радикална промяна, осъществена от българския владетел. Смятам, че той се стреми пряко към смяната на гръцкия език като официален – и че няма възражения срещу която и да е литургична практика, стига тя да не е гръцка. Преустановяването на старата практика владетелските документи и надписи да се оформят на гръцки сама по себе си не би имала голямо значение, но премахването на гръцкия език тъкмо от църковна употреба в България на практика би неутрализирало влиянието на провизантийски проповедници, което иначе би било неимоверно увеличено с края на гоненията. От текста на ектенията биха могли да отпаднат и молитвите за василевса и патриарха. От една страна Борис-Михаил приема религията на ромеите, но от друга търси пътища, по които да ограничи ромеизиращото влияние на тази религия. Той иска Църква, но не византийска.

От 870 до 886 г. се запазва статуквото, установено на събора в Константинопол. България е християнска държава, владетелят й е християнин, езичеството се трансформира във фолклорно християнство, християнски ереси и криптоезичество, а проповедта и литургията са византийски.

 Почти в същия период (867-885) една византийска мисия развива дейността си в славянските княжества на моравците (приблизително на територията на днешна Словакия) и блатненците (ок. ез. Балатон в дн. Унгария, в IX в. в Хунската марка на кралството на източните франки). Изправен пред идентичен проблем като този на Борис-Михаил, моравският княз Ростислав (или Растица според черноризец Храбър) вероятно е принуден да приеме християнството, но се стреми да ограничи влиянието на покръстителите в страната си. Покръстителите в случая са баварски свещеници на служба при архиепископа на Регенсбург и краля на източните франки Лудвиг Германски. Тяхната литургия и проповед протича изключително на латински, защото те поддържат учението, че латинският е един от трите „свещени” езика, на които изобщо може да се употребява Писанието. Агресивността им подронва властта на местия княз и вероятно има за цел подготвянето на франкско нашествие. Ростислав търси проповедници, които да заменят баварските, по причините, по които и Борис-Михаил се стреми да намали влиянието на византийските свещеници в България. Въпрос на съседство: латинската литургия не крие рискове за България, а гръцката – за Моравия. Или, както казва Айнхард, цитирайки гръцката поговорка: „Франкът може да ти бъде приятел, но не и съсед”.

Моравската мисия на св. св. Кирил и Методий, нейният успех и провал са достатъчно добре познати. Хартофилаксът Константин и брат му, монахът Методий събират славянски ученици, през 866-67 превеждат Писанието от гръцки на славянски, използвайки новосъставената от самите тях азбучна писменост, участват в диспути и събори с баварските „триезичници”, пътуват до Рим. В този период Византия „изнася” християнство, както векове по-късно ще бъде „изнасяна” революция. Или пък демокрация.

Съставянето на самостоятелна азбука с цел превеждането на Писанието на новопокръстващия се славянски народ вероятно е вдъхновено от подобни, но много по-ранни събития при покръстването на Армения и Грузия. Азбуките на тези две християнски страни също се дължат тъкмо на покръстителските и просветителски усилия на християнски светци в IV-V в.

Константин-Кирил умира във Вечния град (869), а Методий и последователите му се опитват да отстояват позициите си в Моравия, но в крайна сметка нито Светият престол, нито местните князе Ростислав, Светоплук и Коцел оказват достатъчна подкрепа на славянската епархия в Моравия и Панония. Баварците се отказват формално от триезичието, обявено за ерес, но все пак успешно забраняват славянската богослужебна практика, налагат латинската и на мястото на Методий и приемника му Горазд налагат свой епископ за Моравското княжество. В 885 г. от Моравската мисия оцеляват трима мъже, които напускат страната и се упътват към единствената земя, където се надяват на някакъв успех: България, другата наскоро покръстена варварска държава с благосклонен към ромеите владетел.

 Белградският бори-таркан препраща Климент, Наум и Ангеларий при владетеля Борис-Михаил в Плиска (886). Той не ги връща в Константинопол, а ги задържа на своя служба. Невъзможно е да се определи дали това е първоначалното намерение на тримата. Сигурен е само фактът, че те остават в България и отново подхващат дейността, която са изоставили в Моравия. Ангеларий умира скоро, Климент е изпратен в югозападните краища на българската държава, където не само започва да обучава нови скриптори, но и може би е натоварен с някаква административна длъжност. Наум на първо време остава при владетеля и също се заема с обучение на скриптори, преписване на литургични и библейски текстове и преводи от гръцки на славянски.

От Константинополския събор (870) до този момент (886) новопокръстена България продължава да ползва изключително гръцки език за официални нужди по старата, още предхристиянска практика. Вероятно в този период е започнал и процесът по пренасяне на Юстиниановата Еклога в българската законодателна и съдебна практика, при това все още на оригиналния си гръцки език.

Идването на Климент, Наум и Ангеларий най-сетне позволява на Борис-Михаил да пресече прекомерното разпространяване на гръцкия език в България. В 870 г. Константинополската патриаршия успешно е попречила на въвеждането на латинския в новопокръстената страна. Владетелят, който е принуден да лавира между лоялността си към новата религия и интересите на суверенитета, се възползва от двамата последни Седмочисленици: на практика Византия не би могла да намери възражения срещу тяхната дейност, след като наставниците им, покойните Константин-Кирил и Методий са съставили глаголическата азбука и първите славянски преводи по заповед на самия василевс. От 886 г. нататък гръцките текстове в България успешно са заместени със славянски, християнската литургия и проповед започва да се води само на славянски, който условно наричаме „старобългарски” и това пресича прякото византийско влияние над онези славяноезични жители на полуострова и поданици на българската държава, които иначе са изключително податливи на културна асимилация.

Можем да се запитаме защо езикът на самите българи не се е наложил като официален за държавата (и – от 864 нататък – и на Църквата в България). Той е запазен частично в част от титулатурите и названията на благородническите и служебните рангове на аристокрацията на Първото българско царство. Кавхани и ичиргу-боили все пак ще продължат да функционират до 1018 г., но езикът на самите владетелски документи и на литургията е първоначално гръцки, а сетне – славянски. Отговорът може би се крие в престижа на езиковата употреба. Както западноевропейските варварски държави усвояват латинския на старата римска администрация за престиж, така и българите първоначално възприемат за административните си нужди гръцкия на съседната империя. Нуждата този език да бъде заместен се появява едва с Покръстването, когато влиянието на Византия многократно нараства и Борис-Михаил се вижда принуден да търси пътища за ограничаването му. Славянският на Моравската мисия също носи определен престиж – това е писмен език, създаден от християни с цел на него да се превежда Писанието и да се проповядва. Par excellence свещен език, литургичен език, както това подчертава и Черноризец Храбър. Съставителите на първата му писменост и на първите му текстове са свети мъже, хора, които със сигурност ще бъдат канонизирани още преди края на IX столетие, които са утвърдили религиозната ценност на създадената от тях писмена норма пред събора във Венеция и пред Светия престол. Като контрапункт на „езическия” език на самите българи и на чуждия за народите на България гръцки (пък и като роден език на поне част от поданиците) славянският има огромна тежест. В „За буквите” славянският, наречен именно по този начин, е изтъкнат точно като свещен език и дори е противопоставен на гръцкия – защото гръцката писменост, за разлика от глаголическата, не е създадена от християни и за християни.

Разбира се, нещо от дългата практика на употреба на гръцкия език се запазва. В България глаголицата не се налага трайно. Вместо на нея славянските текстове започват да се разпространяват на българска верия на вече отдавна познатия гръцки унциал с няколко добавени знака за звуците, липсващи в гръцкия – и то вероятно още преди края на IX в. Тази нова писменост обикновено наричаме кирилица. Българите и техните разнородни поданици започват да пишат и да четат на славянски с версия на гръцката писменост, наречена по името на светец, създал една постепенно отмряла азбука.

В този смисъл въпросът за „смяната на владетелската титла” на Борис-Михаил изглежда изкуствен. В традиционната българска историография се твърди, че от 864 нататък ханът (или канът) се превръща в княз. Това е неточна интерпретация. В периода 864-886 българският владетел преди всичко продължава да се титулува „ἄρχων” на гръцки език. След 886 и поне до 913 (ако не и до 927) Борис-Михаил и синът му Симеон са наричани със същата титла от ромеите. Латинските извори от и за IX-Xв. също говорят за български „rex”, независимо дали преди или след 864. Борис-Михаил не сменя титлата си. Има обаче промяна на официалния език на България (и съответно превод на владетелската титла от един език на друг) и то не непосредствено в 864, а едва в 886 г. Едва тогава в българска употреба изчезва титлата ἄρχων и се появява „къNѧsь” (взета от глаголическите текстове на Моравската мисия), която в онази епоха е напълно равнозначна на латинското „rex”, прабългарското “κανα [συβηγη]”, гръцкото „ἄρχων”, старотюркското „qa[γa]n или на нашето съвременно „крал”.

Периодът от 886 до 889, когато Борис-Михаил абдикира, е твърде кратък, за да се наложи успешно глаголицата или да започне употребата на новата кирилица. Царуването на Владимир-Расате/Хръсате (889-893) пък изобщо не може да се сметне за благоприятен период за развитието на българската християнска писмена култура на славянски език. Тъй че вероятно окончателното изместване на гръцките текстове и разпространението на кирилицата трябва да се отнесат едва към периода след 893, когато се възцарява Симеон и започва т. нар. „Златен век” на българската средновековна култура.

[Отделен интересен въпрос е дали до смъртта си в 907 година формално оттеглилилият се Борис-Михаил не продължава да упражнява по-голям авторитет от сина си: след първата си "абдикация" той сваля от власт Расате и издига Симеон, но с условието младият владетел да не повтаря братовата си грешка; три години по-късно, в 896 г., Борис предвожда спасяването на Симеон от маджарска обсада в Дръстър, така че последният период от живота на стария покръстител също изглежда достатъчно изпълнен със събития.]

--------- 

Преди няколко години изказах съмнение в разпространеното историографско схващане, че св. княз Борис-Михаил е сменял владетелската си титла. Аргументите са езикови и са изложени по-горе. Допълнителен въпрос, който си струва да бъде зададен във връзка с името на владетеля-покръстител, е дали при замонашаването си в 889 г. той е приел още едно ново, този път монашеско име. Тъй като нямаме такава изворова информация, може би е разумно да се запитаме дали името "Михаил" не е взето именно в 889, при самото монашеско подстрижение. Доколкото тогава византийският император Михаил ІІІ вече не е бил жив (той умира в 867), това вероятно е слаба хипотеза, тъй като е най-вероятно княз Борис да е приел именно неговото име, а това не би имало смисъл, ако към датата на преименуване на българския монарх  византийският Михаил вече не е между живите. Едно малко по-трудно защитимо обяснение би било, че при замонашаването си Борис взима от уважение името на василевса, при чието управление е покръстена България. Във всеки случай остава въпросът за евентуалното приемане не на обикновено християнско, а на монашеско име от страна на княза. 

3 септември 2015



---------


Повече - тук.




Гласувай:
2



1. mglishev - :)
27.06.2011 17:49
Петя написа:
Принципно известни неща, но с малко по-задълбочен и авторски поглед на някои пропускани детайли от големите въпроси :))


Разбира се, че са известни неща. Беше ми интересно само това с титлата и - най-вече - преходът от гръцки към славянски официален език.
цитирай
2. anonymousbulgaricus - Това материал за учебник ли е или ...
28.06.2011 16:51
Това материал за учебник ли е или научна статия. По-скоро прилича на "смлян" материал за учебник. Дори в този текст има породени много въпроси, които някак си нямат достатъчно ясен и еднозначен отговор, без да се задълбавам и само по памет:
Каква е "отеческата религия", от която Борис отстъпва? Религиозна реакция ли е бунта на въпросните боили или династическа. Същото се отнася и към случая ЕНравота, случая Владимир, случая Иван и Михаил, случая Арон, случая Радомир, случая Делян. Т.е. Българската история от този период е доволно изпълнена с династически сблъсъци и бунтове. За някои от тях има писано, че са на религиозна основа, за други че са на различен тип политическа. Обикновено за такива с христаянска реакция са или житиеписни или достатъчно далечни от епицентъра на сибитията. Следва историческа интерпретация, която общо взето следва принципите на модерния български "патриотизъм" или "национализъм", така както го разбираме днес. Т.е. имаме добър герой и той е добър дори като прави лоши неща, щот така ни изглежда днес патриотично и имаме лоши герои, които каквото и да направят все са лоши, щото...е щото не изглеждат баш патриотично.
2. Не знаем за степента на разпространение на християнството в периода преди покръстването на Михаил нито за неговия характер. Очевидно такова е имало, очевидно е, че и други не само православни (римски и константинополски) духовници са се занимавали с християнска проповед. Тезата за нетолерантността на българските владетели към християнството също е по-скоро житиеписна, а целта първата, най-важна и единствена е да докаже светостта на този, на който е посветено и грешността, на този който е антигероя. Мисля не е нужно да обяснявам повече за проблемите при прочита на този жанр, който дори като носи ценна историческа информация трябва да се чете, като се преодолее тази му изначална концепция и историческото се извлича критично, а не едно към едно.
цитирай
3. anonymousbulgaricus - 3. Титлата, която се променя и въ...
28.06.2011 17:07
3. Титлата, която се променя и въобще променя ли се? Доколкото има запазено изписване на българската владетелска титла тя е или "княз" или "архонт" имаме и един "кесар", от което в последствие ще дойде и така лелеяното "цар". Има и надписите на Омуртаг, където още се спори дали той се е написал канас ювиги или княз ювиги. Титулатурата велик княз има аналог в същата историческа среда и време, в които живее Омуртаг, а тези територии, където я има са били или пряко или посредствено повлияни от него и въобще от средновековната българска държава през този период.
4. Борис и Михаил едно и също лице ли са и в частност кой е диоцеза, за който спорят Константинополската патриаришия и Римската курия? От написаното от АНастасий Библиотекар някак си недвузначно остава впечатлението, че целият спор се води не за територията на север от Дунав, не за територията между Стара Планина и Дунав и не за територията на днешна Тракия. Впечатлението е за територии и епархии, които са в западната част на полуострова, тогава владяна от българската държава?
5. Къде се е случила Моравската мисия? В несъществуващия или ненамерен Велеград в Моравия или в съвсем съществуващия си Белград във Велика Моравия? Защо между имената на Маламир (831-836) и Моймир (833-846) има както подозрително съвпадение (не съм фен на звуковите абракадабри и сходства), но тук става въпрос за едно име и за практически едни и същи години?
6. Защо мисията на Кирил и Методий - Беренгалнишката и Великоморавската подозрително съвпадат и следва динамиката в спора между Рим и Константинопол и дипломатическите активности на Борис или Михаил? И защо е необходимо Климент, Наум и Ангеларий да бъдат изпратени хем до Българската гранция от Велеград, хем да се намерят в Белград. Границата между България и Моравия (не Велика) е доста по-далеч от Белград?
цитирай
4. anonymousbulgaricus - 7. Защо българският е изчезнал? ...
28.06.2011 17:19
7. Защо българският е изчезнал? Априорно се приема, че езикът ни е бил друг, на какво основание? Всички думи намерени в надписи на гръцки преди това присъстват даже в съвременния български език. Защо се твърди, че той се бил "претопил" или каквото там. Защо никъде не се чува далеч по-обоснованата хипотеза, защото доказателство за обратното няма, така че и твърдението, че се е "претопил" е точно такава хипотеза. Та защо я няма съвсем логичната друга хипотеза - българският, чрез превода на богослужебните книги на кирилица и покриването на цялата територия от Егейско море до териториите на днешна Сърбия, Македония, Чехия, Словакия, Южна Полша, Украйна да е моделирал чрез своето разпространение езиците, които днес наричаме "славянски". Има ли други текстове преди появата на българските, в които да е засвидетелстван "славянски" език със "славянска" графична система?
8. Какъв е етническия състав на териториите, които в този период са или пряко или посредствено под българско политическо и културно влияние. Казва се, че славяните са мнозинство и затова езикът изчезнал и в същото време нямаме никакви сведения за периода за това какво е несалението в Панония, в пределите на днешна Румъния и в тези на днешна Украйна, както и тези на днешна Македония. Имаме свидетелства за тимочани и т.н. на северозапад, за Тома Славянина и склавинии на юг от Стара Планина, ама дори за Мизия след "седемте племена" и Славун на "северите" тук там някое по-славянски звучащо име се появява и това е.?
Колко са Българиите и каква йерархия е имало между различните владяни от българите територии, какво се случва с "братовчедите" в Солун или и те са пренебрежително малко и дет се вика не са усетили, кога са ги завладяли Плисковските българи?
цитирай
5. anonymousbulgaricus - Може и още въпроси да се зададат, ...
28.06.2011 17:29
Може и още въпроси да се зададат, извън начина на изграждане на поста, но те по-скоро са обект на друг тип хипотези и прочити на източници, извори и интерпретации.
Мисълта ми е, че ситуацията не е нито толкова еднозначна, нито толкова лесно разказуема и монолитна като звучене. За мен е грешно да се интерпретира с категоричност в популярен стил исторически период, за който сведенията са спорни или има сериозни разминавания в наличните източници. Това може да е предмет на научен спор, в който вадим доказателства, тези, оборваме се и т.н., но като е поднесено на масова публика е силно проблематично, защото тя си създава определени крайни представи и изведнъж историята от наука се превръща в нещо друго, което поляризира обществото и поражда само спорове и неразбиране.
А най-погрешно при разбирането на средновековната българска държава според мен е нейното разглеждане като изключително и само "балканска" такава и дори свиването на представите за нея в сегашните и граници или дори в лелеяните "санстефански" такива. Това едно, че осакатява историческите реконструкции може да се нарече и непатриотично, защото колкото повече и по-дълго не си търсим историческите паметници там където всъшност се намират, а ровим само в Плиска, Преслав, Видин, Търново (дори София не се изследва като хората) с леки напъни и към Охрид, толкова по-саката, непълна и недоносена ще продължава да бъде реконструкцията на историческото ни минало и дефицита на исторически писмени и материални паметници. Да не говорим, че за лошо днес тези територи се намират в държави, чиито исторически науки (по политически причини) са меко казано враждебни към българското си и българското историческо наследство, така че дори нови открития, ако не са финансирани и в тях не участват български учени може да им се радваме и да разсъждаваме над тях в най-добрия случай през стъклата на експораното и вече формираните мнения на съответните местни историци и археолози, а не да ги пипаме и виждаме в оригинал...а Рим????
цитирай
6. anonymousbulgaricus - А да - пропуснах едно: 10. Къде има ...
28.06.2011 17:51
А да - пропуснах едно:
10. Къде има преки свидетелства за отстъпничеството на княз Владимир от християнството? От кой период са? За отстъпничество от християнството ли става въпрос или за някакви изразени форми на желание, чрез близостта му с германците, за промяна на посоката от Константинопол към Рим? Защо, след като в изворите от периода по-скоро се сочи Симеон като активната страна в преврата, той така упорито се приписва на стария замонашил се княз. За житиетата ясно, ама от гледна на историческа логика си е чиста борба за власт между константинополския възпитаник Симеон и най-стария син (по-вероятно не са и от една майка) на Борис, като спечелилия е ползвал баща си за алиби. Т.е. това е също съвсем възможен и изведим от изворите прочит на събитията. Да не говорим за странностите, свързани с името Владимир, поведението на Светослав Първи и проникването на името Владимир сред руската княжеска фамилия именно чрез сина и наследника на Светослав.
Всъшност, безпорен факт е, че ИРИ и България са в постоянна и все по взаимно проникваща се симбиоза, но в периода 5-10 век и на двете държави основния им политически проблем и фокус, както и сфера на влияние е повече от очевидно, че са други - за ИРИ - персия, арабите, исляма, за България - хазарите, аварите, франките, германците, маджарите и т.н. Константинопол е фокусиран духовно в спора си вътре за православието и с Рим за примата и политически в битката с юга, България е фокусирана в усвояването и отбраната на севера. Разминаването в тези фокуси бележи периодите на хегемония на едната или другата, а загубата на тези "битки" и културно-политически територии е причината за упадъка и на двете държави.
цитирай
7. mglishev - Anonymus...
28.06.2011 19:22
1. Това са частни бележки, предлагащи лично отношение към въпроса за налагането на славянския "старобългарски" като официален език - тоест нито материал за учебник, нито завършена статия.
2. Не знаем, вярно е. не се и занимавам с този въпрос, а той е интересен. Знаем това: няма епископска мрежа по нашите земи в VII-IX в.
3. Не, тук е мястото на едно от малкото категорични твърдения за епохата. Омуртаг, Маламир и Пресиан се титулуват "Kana sybigi". Борис-Михаил се титулува "кънендзь/княз" след 886, както и Симеон до 913 г. В Новгород и Киев княжеската титла се появява под тройно скандинавско, моравско и българско влияние в самия край на IX в. Всички български и руски владетели еднакво са наричани "rex" на латински и "archwn" на гръцки поне докъм 927. След 913 се появява и титлата "цясарь/цар", която произлиза от странична славянизирана форма"tzaisar", непряко от "kaisar".
4. Борис-Михаил е достатъчно исторически засвидетелстван.
5. Моравската мисия се случва западно от Нитренското княжество и северозападно от Блатненското: в земите на днешни Чехия и Словакия.
6. Брегалнишката мисия не съществува, това е легендарно сведение от късен апокриф.
7. Езикът на ранните българи е засвидетелстван в Преславския инвентарен надпис, в именната система и календарните названия на Именника, както и в названията на институциите на ПБЦ. Това е неславянски език, за разлика от класическия "старобългарски" на Моравската мисия. Личните имена на този език често имат паралели в алански и готски имена, а титлите и календарните названия - в гьоктюркски, карамански и аварски.
8. Етническият състав на Балканите в VIII-X в. е разнообразен, но предимно славянски. Гръкоговорящи остатъци от античното население се запазват главно в крайбрежните градове, романоговорящи остатъци от западнобалканските жители - главно в Тесалия и Далмация. Българи са концентрирани най-много около Плиска и Шумен. Северно от Дунав има вероятно и други групи.
10. Това е хиперинтерпретация и не се потвърждава от нито един извор. Некоректно е да се подменят слабозащитими твърдения с незащитими.
цитирай
8. syrmaepon - "Смятам, че той се стреми п...
03.05.2017 11:28
"Смятам, че той се стреми пряко към смяната на гръцкия език като официален – и че няма възражения срещу която и да е литургична практика, стига тя да не е гръцка. "

Съгласна съм, че възхвалата на чужд владетел /макар и баща на християните/ и чужд архиерей е притеснителна, но смятам също и повтарянето на неразбираеми религиозни формули за един силно религиозен свят са не по-малко претиснителни. Товаа, че на запад не са обръщали толкова внимание на това е техен проблем. Иначе борбата с триезичната ерес не би имала смисъл. Въпросът защо точно славянският е избран си остава. Може би ако в Рим тогава не са настоявали толкова на нея, сега щяхме да сме католици или протестанти. Но грешки в историята и поради липса на желание за компромиси прави всеки, не само ние.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 8611271
Постинги: 1097
Коментари: 8098
Гласове: 5671
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата