В късния си период Източната империя преминава през дълбоки и драматични промени. „Гръцката” власт над Константинопол временно е преустановена от Четвъртия кръстоносен поход. Възникват няколко държави, претендиращи за източноримското наследство: латинската Константинополска империя или „Романия”, остатъчната империя на ромеите в Никея, „империята” на Великите Комнини в Трапезунд и „империята” на Ангело-Комнините в Епир, наричана в модерната италианска историография „западна гръцка империя” (impero greco occidentale). България при Йоан II Асен също има своите имперски амбиции. Преди това обаче няколко източни християнски държави преминават през униатски период, в който се отказват от общение с „константинополския” патриарх в никейско изгнание: Сърбия, България и Галич-Волиния временно припознават религиозния авторитет на Римската Църква докато Константинопол и патриаршеската катедра са в латинска власт.

Към 1261 г. Константинопол отново ще е във византийски ръце. Източните патриарски ще утвърдят решенията на Лампсакския всеправославен събор от 1235 и поне на изток претенциите на Палеолозите за религиозен авторитет ще бъдат поне частично приемани с надлежното уважение. Но самата идея за неделимостта на Източната империя вече е силно разклатена. Вече споменах за преписката между Москва и Константинопол от 1394, в която се обсъжда дали изобщо все още има римски император. Българската и сръбската монархии през XIV в. се отнасят все по-агресивно към короната на Изтока, към която не крият претенциите си, а и самата Византия се оказва изложена на постоянни вътрешни напрежения, граждански и религиозни конфликти, в които законността на императорската титла и ортодоксалността на носителя й далеч невинаги са безспорни. Запазва се „империята” в Трапезунд, която претендира за същото политическо и религиозно достойнство като константинополска Романия. Пред лицето на вътрешните крамоли, османското нашествие и верските разногласия, изпълващи последните два века от съществуването на Византия, Палеолозите изменят титулатурата си, когато се обръщат към западни кореспондентите: императорът вече царува не над „римляните”, а над „ромеите” като смисловото различие си личи в латинските преводи на титула: “Romaeorum” вместо традиционното“Romanorum”. Разбираема промяна: в Рим и в Германия не са склонни да приемат за римляни жителите на Романия, нито пък василевса им – за закрилник на универсалната (вече от векове Римска) Църква. Недоверието и враждебността на западните дворове намалява едва с двата опита за уния: Лионската от 1274 и Флорентинската от 1439. И двете не постигат целите си – престижът на империята е практически съсипан. Нито в Рим приемат сериозно римските претенции на император-схизматик, който повтаря жеста от Каноса във времена, когато това вече е немислимо за истинския римски император, краля на Германия и Италия, нито пък православните народи и патриаршии на изток са склонни да следват примера на „гръцкия цар”, който се увлича по латинските ереси. Ето ги политическите и каноничните основания зад суровите думи на московския княз Василий I от края на XIV столетие: „имаме Църква, но не и василевс”, които патриарх Антоний се опитва да оспори с изящна аргументация (защото ако не друго, поне византийската литература е във възход в XIII-XIV в.). За късновизантийската дипломация е все по-трудно да поддържа достойнството на монархията, когато реториката на официалните послания по необходимост е с различен патос според адресата: смирена спрямо османците (които в края на века стават сюзерени на империята) и Рим (от който е търсена подкрепа за прогонването на османците) и наставническа спрямо източните християнски дворове. Дори Вселенската патриаршия в Константинопол губи от достойнството си: все по-малко митрополитски катедри са в границите на империята, а патриархът изпада в неудобното положение да не може да действа едновременно в интерес на най-често латинофилския си император и латинофобските си монаси. Заслужава интерес, че най-изтъкнатите православни латинофоби от XIV-XV в. са канонизирани докато латинофилите просто са намерили преподавателски места в ренесансова Италия и са дали тласък на част от философските, литературните и граматическите движения на епохата.

Чудесно синтезирано, Маноле :) Ако не е лъже паметта обаче Мегалокомнините в Трапезунд нямаха ли измяна в титулатурата след един договор с Михаил VIIII, след което тя става "василевс и автократор на целият Изток и на Иверия"?

Тъй или иначе, самата императорска титла на трапезундците произлиза отново от константинополската и от властта над "ромеите" или поне над част от тях.

В момента се опитвам да си намеря нещо и за Исак Комнин - не императора, а кипърския претендент. Любопитно дали и той сам се нарича "василевс" по време на управлението си в Кипър. Това би хвърлило известна светлина и върху трапезундските Комнини. Не толкова заради родството, колкото заради появата на претенденти в провинциите и тенденцията към сепаратизъм, оправдан като "изгнание" на империята.

Ще взема и аз да потърся, ако намеря, ще се съобщя. Интересна тема се започва с титулатурата.

Византийската титулатура е може би най-разглежданият проблем на медиевистиката. Чак му писва на човек в един момент.

Излиза, лаишки погледнато, че Византия сама си е отгледала османците, за да се противопостави на Запада...