Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.06.2011 16:12 - Папският авторитет и възстановяването на Западната империя. Каролингите: 800-842
Автор: mglishev Категория: История   
Прочетен: 1391 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 30.06.2011 15:51


             Такъв въпрос е задал Пипин Къси на папа Стефан още в 751 г.: Кой всъщност е крал? Този, който се нарича така или този, който изпълнява реалните функции? Бащата на Пипин, старият Карл Мартел, е отблъснал мавританското нашествие в Галия (или Франкия). Несъмнена заслуга за християнския свят. Самият Пипин най-сетне е обединил владенията на Меровингите в обща франкска монархия. Между Гарона и Елба цари мир, в който епископите и графовете упражняват стабилен контрол над територията (за феодализация е още рано). Разбира се, папата е утвърдил законността на избора на Пипин за крал с неподозираната дотогава тежест на религиозния си авторитет. Римският папа вече не е само понтифик и светски разпоредник на самия Рим: той създава крале по начина, по който са го правели републиканският Сенат и първите принцепси. Всъщност още от втората половина на VII в. новопокръстените англосаксонски крале са започнали лично да идват на поклонение в Рим – както някога царете-клиенти на римския народ буквално са проправяли пътека до Вечния град. В англосаксонската Хептархия са основани манастири на името на св. Петър като места за поклонение за всеки, който не може да иде до Рим. Самите вождове пък създават истински английски маршрут през Галия и Италия, оставяйки английски абатства, английски приюти и английски ръкописи след себе си. Някои благочестиво умират в Рим. Гробовете на апостолите (на св. Петър в олтара на Константиновата базилика на ватиканския хълм и на св. Павел в посветения му храм извън градските стени) се превръщат в първите истински поклоннически центрове на Запада, измествайки станалия почти недостъпен Йерусалим. „Ти си Петър и на тая скала ще съграда Своята Църква; и портите Адови не ще й надделеят” зазвучава във все по-политически смисъл. Градът няма император, но покръства далечни народи и е посещаван от смирени крале. А владетел на Града е патриархът на Запада, наследникът на Петър и Павел, овластен с Константиновия Дар да санкционира избора на франкски крал. Всъщност утвърждаването на Пипин е още един преход на римски имперски прерогативи към Св. престол: завоевателят на Галия Хлодвиг е провъзгласен за консул в 486 след победата си над гало-римския „тиран” Сиагрий и още веднъж след покръстването си десет години по-късно. Консулското звание му е дадено от Константинопол. Ето че сега кралската титла на франките е утвърдена от Рим. А още преди това Пипин и синовете му Карл и Карломан са провъзгласени за римски патриции от папата – който очевидно си присвоява правомощието за такова действие от прерогативите на императора в Константинопол.

            Би било интересна тема за упражнение по алтернативна история да се разгледат възможностите на Папството за създаване на нова, чисто теократична монархия. Факт е обаче, че въпреки нарастващия си престиж и самочувствие папски Рим не разполага с военни сили и не може да се справи с непосредствения проблем пред вратите си: лангобардите. Варварските крале на Италия в VI-VIII в. са ариански еретици и не споделят англо-франкския пиетет към римската катедра, затрудняват контакта на папите с епископата в самата Италия (а Рим все пак е митрополия на полуострова) и се отнасят към старата столица като към град, който им дължи данъци и подчинение. Лангобардски дукове от централна и южна Италия се опитват да се месят и в избора на епископ в Рим, а това вече е нетърпимо. Впрочем, по време на лангобарското господство римляните имат самочувствието, че са в правото си сами да избират епископа си, което превръща Града в своего рода република: почти никъде другаде в християнския свят не е запазен толкова дълго раннохристиянският обичай епископът да се избира в своята епархия и, разбира се, почти никъде не се наблюдава толкова рано явлението епископът да е и светски владетел.

            И тъй, доколко василевсът в Константинопол все още е римски император? Той отдавна не закриля Рим и изобщо християните в Запада. Всъщност не закриля и християните в своята част от света – светият град Йерусалим и огромната по значение александрийска Църква са изгубени за империята му. Не ползва езика на римската Църква. Намира се далеч от Вечния град и е практически недостъпен. Понякога, подобно на презрените варвари-лангобарди, е еретик. Всъщност империята му е раздирана от ереси. Поданиците му не притежават чисто римските, воински добродетели на западните народи. И най-вече не почита достатъчно папата. Не упражнява прерогативите, а носи името – едно неестествено положение, което не може да трае дълго. Може би действително е император заради наследството на Константин, но гръцки, а не римски. В програмния трактат “De imperatoria potestate Vrbis Romae libellus” Бенедикт от Соракта излага ясно всички тези римски аргументи против престижа на константинополските владетели.

            Карл, синът на Пипин Къси, е пълната противоположност на тези недостатъци. Ортодоксалността на Карл не буди съмнение – в неговия двор застъпват всяко верско определение, излязло от Рим с възхитителна ревност. Дори познават гръцките Отци и се позовават на св. Василий Велики, борейки се с нововъведенията от Константинопол. Всъщност дворът на Карл е пълен с епископи. Карл почита Папството съвсем като баща си. Карл е кралски син, а не авантюрист. Карл ненавижда междуособиците и поддържа добри отношения с брат си до края на живота му. Но Карл е воин и най-вече воин-покръстител, което явно е новият тип на класическия образ на римския завоевател-цивилизатор: покръстил е част от аварите, полага всички усилия да покръсти саксонците в Германия, връща бретонците към истинската Църква, а създава и Испанската марка в ущърб на маврите, макар и с тежки загуби. Служи си криво-ляво с латинския, а придворните му успешно пишат на езика на Цицерон (и го цитират, демонстрирайки начетеност). Англосаксонските вождове се отнасят към него като към свой господар и баща. Издава закони, в които животът на римляните не е оценен много високо, но все пак е оценен някак. Карл строи мостове и манастирски училища. Умерен е в навиците си. Всъщност кой може да бъде по-подходящ за римски император? И най-сетне Карл увенчава всичките си заслуги, освобождавайки Св. престол веднъж завинаги от гнета на омразните лангобарди, последните ариани. Карл става крал на лангобардите, а значи и на Италия. Дава Желязната корона на Ломбардия на един от синовете си (Пипин Млади), опитва се чрез него да обедини полуострова, но не се хвърля в дълга война с Константинопол. Определя дука на Сполето за светски защитник на Рим. Всъщност спасява живота на папа Лъв III, а с това окончателно се доказва като истински пазител на християнството и на Града. Не се заселва в Италия, оставяйки я на папата, защото не желае да бъде тиран, но винаги е готов да й се притече на помощ – същински нов Константин. Владетелят на сарацините Арон (прословутият халиф Харун ер-Рашид) обявява Карл за закрилник на християните в земите си, праща му дарове и в знак на почит му отстъпва властта над Светите места в Йерусалим. Айнхард наистина не пропуска нито един щрих, който да легитимира положението на Карл като защитник на Рим и изобщо на свещени средища, тоест на християнския свят. В „Животът на Карл Велики”, това подражание на стила на Светоний, владетелят е представен наистина в златната светлина на идеала – завоевател като Цезар и Траян, обединител и помирител като Август, строител като Адриан, християнин като Константин. Модел за религиозно поведение, модел за държавник и модел за римлянин в политически, военен и морален смисъл, образът на Карл е представен в антично величие и агиографска строгост. Пълен антагонизъм спрямо образа на императрица Ирина, която незаконно упражнява властта, полагаща се на сина й Константин, разтрогнала е годежа му с Ротруда, дъщеря на самия Карл Велики, а сетне сваля и ослепява Константин. Вярно е, че Ирина е възстановила иконопочитанието на изток и е председателствала Седмия Вселенскси събор, но всъщност свещените изображения така и не са преставали да бъдат почитани в Рим и заслугата за въстановяването им на изток трябва да бъде отдадена на римската Църква. Положението на Ирина като жена и то узурпаторка е само последен легалистки детайл, даващ формален повод на папата да короняса Карл: актът от 25 декември 800 г. всъщност е и окончателното скъсване на Рим с фикцията за византийския суверенитет над Италия.

            Издигането на ефективен римски император обаче крие и своите неудобства за Св. престол. Правата и безопасността на Върховния понтифик като светски управник на Града и околностите му са потвърдени. Същевременно обаче папата продължава да не разполага с военни възможности: защитата на Рим при война е предоставена на дука на Сполето, а в случай на спор между папата и дука императорът се ангажира да изпрати свой упълномощен представител, някого от придворните си графове, който да разреши случая по инструкциите на самия Карл Август. Освен закрилник, императорът отново е сюзерен на Рим. Отделно от това, Карл назначава епископи и преразпределя епархии от двора си в Аахен, действайки напълно в духа на някогашни повелители на римския свят като Теодосий и Юстиниан. Неслучайно и прозвището, което си прикача, е идентично с тяхното: получава се поредица от християнски владетели, формиращи историята на империята в общ дух: Константин Велики, Теодосий Велики, Юстиниан Велики, Карл Велики... Личното му име се употребява като владетелска титла сред част от славянските народи. Прозвището му се разпространява като име, носещо късмет в Скандинавия - и до днес „Магнус” се радва на популярност в Норвегия. Предпочитаната от него формула „най-християнски крал” става задължителна част от титулатурата на френските крале. Без да си позволява лично да диктува догми на вярата, Карл предпазливо изказва мнения по религиозни въпроси и оставя на епископите, които сам е издигнал, да тълкуват съборните канони. Всъщност в двора му тече нещо като постоянен събор и капитулариите му засягат не само светски, но и чисто верски проблеми. Жан Фавие уместно изтъква ролята на императора и като религиозен реформатор. В крайна сметка Карл, разбира се, е канонизиран по подобие на тримата си велики предшественици и се превръща в култова фигура. За него се раждат легенди, подобни на тези за Цезар или легендарния Артур. Между другото, в средновековна Англия и Уелс ще се появи и митът, че Артур също е бил римски император и наследник на Константин Велики (а бритите и франките, то се знае, са от троянско потекло – също като римляните, както пише Галфрид, който открито подражава на Вергилий. И този троянски произход ги прави потомствени противници на „гърците”. Стремежът към троянско потекло ще се разпространи дори в Скандинавия в XIII в.).

            Наследникът на Карл, Лудвиг Благочестиви, запазва прерогативите на баща си по отношение на Рим и Италия и много по-открито се намесва в религиозната сфера. Императорската все повече се свързва с правото на франко-италийския крал да упражнява контрол върху Църквата. В „Карл Велики и империята на Каролингите” Луи Алфен изтъква управлението на Лудвиг като период, в който се оформя класическата позиция на западните средновековни императори като самостоятелни източници на религиозен авторитет. Империята (в този период, разбира се, единствено „Римска”) наследява късноантичния, Константиново-Тедосиев модел на намеса на светската власт в църковното управление, меровингското отношение към романския епископат като към полезен инструмент за упражняване на териториалната администрация (двама или трима епископи от съседни епархии са длъжни да се събера и да ръкоположат императорския фаворит за даден диоцез без да се допитват до архиепископа си или до папата, а епископът може да упражнява и функциите на граф или пълномощен представител на монарха, ако му бъде възложено) и византийското отношение към императора като към разпоредител на Църквата, който прилага практическите канони избирателно или пък ги изменя, но пък е длъжен да налага неизменността на верските догми. Същевременно папската санкция при помазването и коронацията на императора не губи значението си.



Гласувай:
3
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 5385136
Постинги: 1061
Коментари: 8006
Гласове: 5481
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата