Би било интересна тема за упражнение по алтернативна история да се разгледат възможностите на Папството за създаване на нова, чисто теократична монархия. Факт е обаче, че въпреки нарастващия си престиж и самочувствие папски Рим не разполага с военни сили и не може да се справи с непосредствения проблем пред вратите си: лангобардите. Варварските крале на Италия в VI-VIII в. са ариански еретици и не споделят англо-франкския пиетет към римската катедра, затрудняват контакта на папите с епископата в самата Италия (а Рим все пак е митрополия на полуострова) и се отнасят към старата столица като към град, който им дължи данъци и подчинение. Лангобардски дукове от централна и южна Италия се опитват да се месят и в избора на епископ в Рим, а това вече е нетърпимо. Впрочем, по време на лангобарското господство римляните имат самочувствието, че са в правото си сами да избират епископа си, което превръща Града в своего рода република: почти никъде другаде в християнския свят не е запазен толкова дълго раннохристиянският обичай епископът да се избира в своята епархия и, разбира се, почти никъде не се наблюдава толкова рано явлението епископът да е и светски владетел.

            И тъй, доколко василевсът в Константинопол все още е римски император? Той отдавна не закриля Рим и изобщо християните в Запада. Всъщност не закриля и християните в своята част от света – светият град Йерусалим и огромната по значение александрийска Църква са изгубени за империята му. Не ползва езика на римската Църква. Намира се далеч от Вечния град и е практически недостъпен. Понякога, подобно на презрените варвари-лангобарди, е еретик. Всъщност империята му е раздирана от ереси. Поданиците му не притежават чисто римските, воински добродетели на западните народи. И най-вече не почита достатъчно папата. Не упражнява прерогативите, а носи името – едно неестествено положение, което не може да трае дълго. Може би действително е император заради наследството на Константин, но гръцки, а не римски. В програмния трактат “De imperatoria potestate Vrbis Romae libellus” Бенедикт от Соракта излага ясно всички тези римски аргументи против престижа на константинополските владетели.

            Карл, синът на Пипин Къси, е пълната противоположност на тези недостатъци. Ортодоксалността на Карл не буди съмнение – в неговия двор застъпват всяко верско определение, излязло от Рим с възхитителна ревност. Дори познават гръцките Отци и се позовават на св. Василий Велики, борейки се с нововъведенията от Константинопол. Всъщност дворът на Карл е пълен с епископи. Карл почита Папството съвсем като баща си. Карл е кралски син, а не авантюрист. Карл ненавижда междуособиците и поддържа добри отношения с брат си до края на живота му. Но Карл е воин и най-вече воин-покръстител, което явно е новият тип на класическия образ на римския завоевател-цивилизатор: покръстил е част от аварите, полага всички усилия да покръсти саксонците в Германия, връща бретонците към истинската Църква, а създава и Испанската марка в ущърб на маврите, макар и с тежки загуби. Служи си криво-ляво с латинския, а придворните му успешно пишат на езика на Цицерон (и го цитират, демонстрирайки начетеност). Англосаксонските вождове се отнасят към него като към свой господар и баща. Издава закони, в които животът на римляните не е оценен много високо, но все пак е оценен някак. Карл строи мостове и манастирски училища. Умерен е в навиците си. Всъщност кой може да бъде по-подходящ за римски император? И най-сетне Карл увенчава всичките си заслуги, освобождавайки Св. престол веднъж завинаги от гнета на омразните лангобарди, последните ариани. Карл става крал на лангобардите, а значи и на Италия. Дава Желязната корона на Ломбардия на един от синовете си (Пипин Млади), опитва се чрез него да обедини полуострова, но не се хвърля в дълга война с Константинопол. Определя дука на Сполето за светски защитник на Рим. Всъщност спасява живота на папа Лъв III, а с това окончателно се доказва като истински пазител на християнството и на Града. Не се заселва в Италия, оставяйки я на папата, защото не желае да бъде тиран, но винаги е готов да й се притече на помощ – същински нов Константин. Владетелят на сарацините Арон (прословутият халиф Харун ер-Рашид) обявява Карл за закрилник на християните в земите си, праща му дарове и в знак на почит му отстъпва властта над Светите места в Йерусалим. Айнхард наистина не пропуска нито един щрих, който да легитимира положението на Карл като защитник на Рим и изобщо на свещени средища, тоест на християнския свят. В „Животът на Карл Велики”, това подражание на стила на Светоний, владетелят е представен наистина в златната светлина на идеала – завоевател като Цезар и Траян, обединител и помирител като Август, строител като Адриан, християнин като Константин. Модел за религиозно поведение, модел за държавник и модел за римлянин в политически, военен и морален смисъл, образът на Карл е представен в антично величие и агиографска строгост. Пълен антагонизъм спрямо образа на императрица Ирина, която незаконно упражнява властта, полагаща се на сина й Константин, разтрогнала е годежа му с Ротруда, дъщеря на самия Карл Велики, а сетне сваля и ослепява Константин. Вярно е, че Ирина е възстановила иконопочитанието на изток и е председателствала Седмия Вселенскси събор, но всъщност свещените изображения така и не са преставали да бъдат почитани в Рим и заслугата за въстановяването им на изток трябва да бъде отдадена на римската Църква. Положението на Ирина като жена и то узурпаторка е само последен легалистки детайл, даващ формален повод на папата да короняса Карл: актът от 25 декември 800 г. всъщност е и окончателното скъсване на Рим с фикцията за византийския суверенитет над Италия.

            Издигането на ефективен римски император обаче крие и своите неудобства за Св. престол. Правата и безопасността на Върховния понтифик като светски управник на Града и околностите му са потвърдени. Същевременно обаче папата продължава да не разполага с военни възможности: защитата на Рим при война е предоставена на дука на Сполето, а в случай на спор между папата и дука императорът се ангажира да изпрати свой упълномощен представител, някого от придворните си графове, който да разреши случая по инструкциите на самия Карл Август. Освен закрилник, императорът отново е сюзерен на Рим. Отделно от това, Карл назначава епископи и преразпределя епархии от двора си в Аахен, действайки напълно в духа на някогашни повелители на римския свят като Теодосий и Юстиниан. Неслучайно и прозвището, което си прикача, е идентично с тяхното: получава се поредица от християнски владетели, формиращи историята на империята в общ дух: Константин Велики, Теодосий Велики, Юстиниан Велики, Карл Велики... Личното му име се употребява като владетелска титла сред част от славянските народи. Прозвището му се разпространява като име, носещо късмет в Скандинавия - и до днес „Магнус” се радва на популярност в Норвегия. Предпочитаната от него формула „най-християнски крал” става задължителна част от титулатурата на френските крале. Без да си позволява лично да диктува догми на вярата, Карл предпазливо изказва мнения по религиозни въпроси и оставя на епископите, които сам е издигнал, да тълкуват съборните канони. Всъщност в двора му тече нещо като постоянен събор и капитулариите му засягат не само светски, но и чисто верски проблеми. Жан Фавие уместно изтъква ролята на императора и като религиозен реформатор. В крайна сметка Карл, разбира се, е канонизиран по подобие на тримата си велики предшественици и се превръща в култова фигура. За него се раждат легенди, подобни на тези за Цезар или легендарния Артур. Между другото, в средновековна Англия и Уелс ще се появи и митът, че Артур също е бил римски император и наследник на Константин Велики (а бритите и франките, то се знае, са от троянско потекло – също като римляните, както пише Галфрид, който открито подражава на Вергилий. И този троянски произход ги прави потомствени противници на „гърците”. Стремежът към троянско потекло ще се разпространи дори в Скандинавия в XIII в.).