Отношението на българите към Византия към началото на IX в. вече не е същото като от времената на Кубрат или Тервел. Ромеите не са съюзници, от които се чака кръщение, дар или титла. В най-добрия случай на империята може да се гледа като на несигурен съсед, но към нея в никакъв случай не се проявява доверие или някаква форма на почит. Българските владетели не отказват на Византия сключването на взаимоизгоден мирен договор (815), нито помощта си в случаи като този с Тома Славянина (823), но действията им са преди всичко в техен собствен интерес и срещу помощта си очакват много. Реториката на каменните им надписи е сурова: Омуртаг тъпче с краката си императора в Чаталарския надпис, а Пресиан обвинява "християните" в неблагодарност и ги заплашва с Божия гняв в надписа от Филипи.

България на Омуртаг и наследниците му вече не може да има владетел-християнин като Органа, Кубрат или Тервел. Християнството е преследвана религия. Вероятно е свързвано с Византия и е схващано от династията като вяра на ромеите. Нито униженията на пленника Кинам, нито отсичането на ръцете на стария епископ Мануил обаче спират разпространението на християнството. Всъщност то прониква и във владетелското семейство в лицето на първия български мъченик Енравота. Християнството обикновено процъфтява, когато е преследвано. Но какво християнство е това? Надали става дума за догматически стерилно изповедание от епохата на "тържеството на православието". Вероятно сред българските и славянските християни и криптохристияни голяма част са синкретици, полуезичници. Това не би било учудващо на фона на известното за покръстванията на други европейски варвари, а и донякъде съответства на представата за по-ранните владетели Кубрат (Аспарух?) и Тервел като християни, царуващи над езичници.      

Възможно е още в този последен езически период преди официалното приемане на новата вяра, докато тя все още е дори преследвана, в страната да навлизат и (полу)християнски ереси от Византия - павликянство, манихейство, иконоборство (и, разбира се, при гоненията (крипто)християните в България надали са разполагали с изписани храмове). Не е невъзможно част от местните криптохристияни дори да са се оказали в положението на еретици след официалното покръстване при Борис-Михаил. Но дали властта на Омуртаг, Маламир и Пресиан прави разлика между различните християни? Дали владетелят-езичник  прави разлика между православен и еретик? Малко вероятно е.

Както става с езичеството на почти всички средновековни народи, научаваме най-много за дохристиянската религия на българите едва тогава, когато тя влиза в конфликт с християнството (а значи и в интереса на християнските скриптори). Агиографията и изобщо християнските религиозни текстове са най-добрият ни източник за "отеческите богове", жертвоприношенията, клетвените обичаи, обредните и заклинателни действия, идолите, пиршествата и почитта на владетелите на България към небесните тела. Разбира се, не е невъзможно част от византийските сведения да са изпълнени с общи места по отношение на езичниците и техните обичаи.

В България навлиза не само християнството - все по-често действията на владетелите са свързани със славяните: с Тома, със смоляните, с отцепническите племена по границите с източнофранкската Хунска марка в Панония. Българската държава е включила в границите си голям брой славянски племена. Дори да приемем, че в края VIII в. славяните все още не са основното население на страната, то в първата половина на IX в. българската империя вече се разпростира и в земи с определено славянско население. А част от славяните са изложени на християнско влияние отпреди присъединяването си към България.

Въпреки недоверието към Византия и всичко византийско, владетелите подражават на империята. Надписите им се изсичат на гръцки език. Комитатната реформа следва византийския образец - самата титла "комит" прониква от Византия. Омуртаг се изобразява като василевс на медальоните си, носещ византийските регалии, включително скиптър с кръст. И черно на бяло е наречен „василевс” в легендата към по-късна миниатюра от Мадридския препис на Йоан Скилица.

Подражанието на империята е неизбежно - самата България се превръща в империя, в която част от поданиците ползват гръцки и са християни. Освен това в Европа няма варвари, които рано или късно да не започнат да си присвояват елементи от римското имперско наследство. Българите, за разлика от франките не разполагат с римска епископска мрежа и преследват християнството. За разлика от англосаксите не могат да разчитат на постоянен контакт с престола на св. Петър. Но разполагат с примера и съседството на живата, функционираща Романия, на онзи „Рим след Рим”, който обикновено наричаме с условното име „Византия”. По необходимост българското отношение към това съседство е двойствено - комбинация от отхвърляне и конкурентно подражание.

Може би дори появата на постоянно функциониращ столичен град трябва да бъде отнесено към този период, отново като вид подражание, но и съревнование с ромеите, но конкретно за това не смея да бъда категоричен.

Струва си да се помисли за функциите на Плиска преди 814 и дали изобщо има основания да бъде смятана за столица преди пожара от 811 г. (според Ив. Венедиков Никифор I Геник (802-811) изобщо не опожарява Плиска, а български аул в областта Загоре; смятам, че императорът все пак е изгорил Плиска, но самият факт, че Крум успешно организира засадата след това, може би свидетелства, че селището не е изпълнявало функциите на столица, дори и да е било владетелска резиденция; не е изключено сред българите да е функционирал моделът на владетеля, редовно пътуващ между няколко свои резиденции). Преосмислянето на функциите на Плиска би могло да окаже влияние и на преценките за значението на изграждането на Преслав като нова, християнска столица. Всъщност дали изобщо трябва да се говори за "столица" на България преди възкачването на изцяло "византийския" като поведение цар Петър (927-969)? Столицата и владетелската резиденция не са непременно едно и също, а издигането на резиденция или "царски град" невинаги означава усядане на властта в една точка от управляваната територия. Примерите за "пътуващи владетели", издигащи "домове", крепости и градове из подвластните си земи могат да намерят паралел както в Изтока, така и сред варварските народи на ранносредновековна Европа. Доколко Плиска и Преслав са столици и доколко например Дръстър не е - това е въпрос, който си заслужава отделно разглеждане.

 

След 852 г. положението се променя отново. Византия пак навлиза в настъпателен период докато България преживява затруднения. Вероятно вече относително голям брой от поданиците са християни или поне криптохристияни. От епохата на покръстването и в Римската империя, и например в Скандинавия са известни случаи на лица и общности, почитащи едновременно старите божества и Христос, както и на отделни лица, отказващи почит на какъвто и да е бог. Не е невъзможно в България също да има и такива случаи - за съжаление това няма как да бъде установено със сигурност. Но дохристиянски практики оцеляват сред българите и дълго след покръстването под формата на т. нар. фолклорно християнство, така че не е изключено синкретизмът между старата и новата вяра да е съществувал дълго преди Борис-Михаил (852-889/893/896/907) да стане християнин.

но ми се струва,че византийците,поне в началото не са държали за абсолютно господство на християнството в буфера,какъвто би могла да бъде Мизия.Важното е владетелят да е християнин и/или провизантийски настроен.Освен това ми се струва възможно през целия период на избистряне на християнската догма и отстраняване на различни течения като ереси,те да намират убежище именно в буфера,а може би по-далеч..

Както и днес - политическата доктрина отразява реалните възможности, а не обратното. Ако можеше, империята би се разпростряла и по цялото земно кълбо.