XI-първата половина на XII в. бележат най-ниската точка в съществуването на средновековната Западна империя. Това е и периодът, в който окончателно се формират държавите на Св. престол около Рим, тоест светската власт на римския първосвещеник. Същевременно оаче тогава се налага кралското върховенство над Църквата в Германия (с клетвите за вярност на графовете-епископи към суверена) и се оформя последователността от стъпки по издигането на западния император: избран за крал на Германия от електорите-херцози и архиепископи, временно титулуван „римски крал”, владетелят трябва да получи Желязната корона на Италия в Милано или Павия, а след това – и императорската в Рим. Конфликтът между Григорий VII Хилдебранд и Хайнрих IV, прочут с покаянието пред замъка Каноса и временният триумф на Папството над светската монархия засягат най-вече прерогативите на империята в самата Италия и не слагат окончателен край нито на споровете между двете големи религиозно-политически институции на Запада, нито на развитието на средновековната имперска идея в Западна Европа. Но е факт, че универсализмът на Папството се налага като практика, а и като политическо кредо именно тогава: XI в. е епохата на разпространението на римските епископски съдилища, тоест на завръщането на Курията и писаното право по римски образец навсякъде из западния свят. Тогава е началото на Великата схизма с взаимните отлъчвания между Рим и Константинопол (и римската реторика няма да пропусне да отбележи съвпадението между началото на възхода на Запада и на византийските нещастия със Схизмата). Неизбежна е папската санкция за свещената война на нормандците срещу англосаксите, отново папската (донякъде неохотна, но умело използвана) инвеститура на нормандската династия в Сицилия, а, в крайна сметка, авторитетът на Св. престол стои в основата и на Кръстоносните походи към Светите земи (когато отново папата призовава западните владетели да се притекат на помощ на източните християни, макар и схизматици). Неслучайно новият разрив между Папството и Западната империя ще настъпи тъкмо при Фридрих II, който търси алтернативни пътища (неодобрени от Рим) за възвръщане на Светите земи и е единственият западен император, който реално достига Йерусалим, получава го във владение и се провъзгласява за крал на града – като по този начин потвърждава светския, имперски прерогатив на закрила над Светите земи. Поклонничеството към Палестина започва с подвизите на „императрицата” св. Елена, майка на Константин Велики, „възвръщането” на страната под християнска власт е (макар и временно) дело на Ираклий, а покровителството над местните християни и поклонниците принадлежи на Карл Велики. Фридрих II, който за разлика от Барбароса успява да достигне града, следва примера на императорите от миналото и така легитимира властта и авторитета на самата императорска институция над Светите земи, над кръстоносните армии и над поклонническото движение. А и, разбира се, императорът в случая е и крал на Сицилия, а сицилианската корона е особено тясно свързана със самата основа на кръстоносните кампании. Ангажиментът за възвръщането на Светите земи е оспорван между двата западни носителя на римското наследство – Папството и империята.

            Хоенщауфените Фридрих I и Фридрих II отново налагат, макар и не безпроблемно, императорската институция при издигането на епископи в Германия, Сицилия и Неапол. Фридрих I Барбароса определено е в позицията да създава крале – също като Отоните. В 1189-1190 г. по време на Третия кръстоносен поход двама владетели търсят от Барбароса санкция за монархическите си претенции: Тодор-Петър или Калопетър Български и Левон II от Киликийска Армения (който ще търси корона и от Хайнрих VI, и от Алексий III Ангел, и от папа Целестин III – изобщо от всички авторитети, разполагащи с имперския и същевременно религиозен прерогатив да издигат крале). При Барбароса императорският двор заговаря за свещеност или святост на империята (с което надминава дори иначе гръмката реторика на византийската традиция). Изразът „тази наша свещена Римска империя” след векове ще бъде схващан вече като име на държавата, което по-скоро е недоразумение.  Нещо повече, по време на разрива с Ломбардската лига и Александър III императорът ще накара капитула на германските епископи да издигне антипапа, с което ще постави под въпрос изключителността и неделимостта на апостолическия авторитет. Имперските теолози величаят владетеля като нещо повече от крал, като „цар и първосвещеник”, подобен на библейския Мелхиседек. Самото обръщение към владетеля е „апостолическо Величество”, което открито подражава на папската титла „апостолически Отец”.