Постинг
17.08.2011 23:30 -
Значение на изучаването на старогръцки език - videos
Автор: aristotelis
Категория: История
Прочетен: 8013 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 18.05.2012 09:59
Прочетен: 8013 Коментари: 1 Гласове:
3
Последна промяна: 18.05.2012 09:59
Софийски университет "Св. Климент Охридски" Значение на изучаването на старогръцки език
Гръцкият език има 2500 години история. Той е в основата на европейската цивилизация, като норма. Изчислено е че по-всичките европейски езици има около 54.000 гръцки думи. А на речника на Уебстър на англйиски език има 45.000 гръцки думи. Влиянието на старогръцкия върху старобългарския и среднобългарския език е много силно. Има 3 периода в развитието на езика: 1) старогръцки език 2) средногръцки език (византийски език) 3) новогръцки език.
“Гръцки” е обобщително понятие. Днешните гърци наричат езика си “неа-елиника” (ново-гръцки).
Гръцкият принадлежи към езиковата група на индоевропейското езиково семейство. То обхваща огромно количество езици, които в момента са на територията от Индия до Европа.
Това е общ праезик и на него в дълбока древност са залегнали езиците, които влизат в тази група. Този праезик е представлявал една огромна динамична структура.
Всички езици в тази група имат флексидност – специфични окончания, които лепят на думата.
На база на старогръцкия може да се реконструира как са се развили другите езици, за които няма толкова знания към момента.
Основни характеристики на гръцкия език
1. езиково единство, което се е запазило от отделянето на езика като самостоятелен до сега (~ 3000 години); много малко езици по света го имат.
2. непрекъсната традиция (устна и писмена)
3. едновременно използване на езикови форми, създадени в различни периоди: 40% от лексиката на Омир се ползва и днес на новогръцки.
4. изключително гъвкав.
5. огромни словообразувателни възможности, по-големи дори от тези на немския език.
Предполага се, че старогръцкият се е отделил от индоевропейското езиково семейство след 3000 г. пр. Хр., когато гърците населяват земите на север от Балканския п-в (дн. Унгария).
Приема се, че в началото се е говорел прагръцки, общ език. Има и диалектна диференциация в него (особености на отделните племена).
Старогръцкият е комбинация от такива диалекти; не е ясен, точен като латинския език по това време.
Езикът от III-II в. пр. Хр.
Основни характеристики на пра-гръцкия език
1. силно музикално ударение: при акцентирането върху определена гласна тя се изговаря по-дълго или по-силно; в старогръцкия език има три вида ударение.
2. вокално многообразие – в индоевропейския има много по-голямо количество вокали.
3. квантитет на вокалите – гласните имат дължина и краткост; по-късно се измислят знаци за дългите и кратките звукове Пелазгийски период По-етапно гърците се настаняват в Мала Азия и южните части на Балканския полуостров.
Попадат в една съвсем различна, но по-благоприятна среда за живот. Времето е по-хубаво, земята е по-плодородна.
Предгръцкото население там се е наричало пелазги (“морски народ”). Без никакви проблеми гърците се сливат с езика им и създават обща култура.
Появяват се първите писмени паметници. Най-старото писмо е между 2000 и 1750 г. пр. Хр. То е йероглифно – пиктограми, картинки, които създават цялостно понятие – и е неразчетено.
Смята се, че от него се развиват по-късните писмености. Второто писмо е диахронично развито във времето, между 1750-1450 г. пр. Хр. и също неразчетено, от о-в Крит, т.нар. Линеар А (линейно писмо).
Третото писмо е разчетено. Отново е на о-в Крит, също на о-в Микена и е от същото време. Това е т.нар. Линеар В и е разчетено от двама англичани, Вентрис и Чадуик, които дори не са филолози, а инженери-математици.
Те са видели закономерността в използваните знаци – 60-70 знака, ползвани по определен ред.
Това е силабично (сричково) писмо; “силабара”: един знак = една сричка; пр.: “да”, “а”, “ду”, “ме” имат буква, картинка.
Линеар В е гръцко писмо – там се виждат старогръцки думи, затова е разчетен.
Плочките са много и керамични – глинени плочки, на които са издълбавали разни неща, главно деловодство за продажбите на селяните, какво е казал царят за реколтата. Плочките са от Крито-Минойската цивилизация. Тъмни векове
Между 1200 г. и 700 г. пр. Хр. няма писмени източници, това са т.нар. „тъмни векове”.
Появява се устната литературна традиция (епическата), епическите песни “Илиада” и “Одисея”. Певецът Омир ги е взел от народното творчество и ги е обединил, превърнал ги е в структурирани песни.
Предполага се, че гръцката азбука е възникнала XI-X в. пр. Хр., заимствана от финикийската азбука, с течение на времето модифицирана и променяна за нуждите на гръцкия език.
Финикийците са разполагали със собствена писменост без гласни.
Те отиват по на изток, в Италия. Кирилицата и латиницата имат общ произход.
Финикийската писмена система е фонетична (една фонема се представя с една графема / знак), като съвременните азбуки. Нарича се „абджат”, „абуат” – илюстративна семито-хамитска система на писане.
Гърците заемат от финикийците азбуката, за да създадат своята собствена, като добавят “кс”, “пс” и “дз”, както и още 2 букви за гласните: дълго “е” и “о/е”. Формиране на гръцките азбуки
Гръцката азбука е заета от финикийската, която няма графеми за гласните. Гърците ползват половината букви за гласните и половината – за съгласните. В зависимост от развитието по-нататък се оформят четири групи гръцки азбуки:
1) Атическо-островна група
2) Йонийска азбука
3) Коринтска азбука
4) Западна азбука Първо се е пишело от дясно наляво, после по особен начин – т.нар. бустрофедтн (букв. “пътят на бика” – движението е наподобявало движението на бика, когато оре нивата).
Накрая се е стигнало до писането отляво-надясно (→).
В началото се е пишело само с главни букви – маюскулно писмо (maius – “голям”).
Впоследствие се появяват и малките букви– минускулно писмо (minus – “малък”), пише се с главни и малки букви. Пишело се е по начин scriptio continua (“продължително писане”) – без интервали на буквите и думите.
По-късно се оформят малките букви, I в. сл. Хр. Курсивните букви се появяват през II в. сл. Хр. – първите папирусни и пергаментови надписи.
В античността възникват два големи литературни и културни центрове, заради двете големи библиотеки – в град Александрия и в град Пергам.
Там се преписват и се каталогизират книги. Първите филолози, които проучват и теоретизират върху езика, създават знаци за главните и малки букви, също и препинателни знаци.
Като понятие “старогръцки език” е сбор от множество гръцки диалекти, на които има запазени писмени паметници. Диалектите се класифицират на база на това дали има запазени писмени паметници за тях. Пет са основните групи гръцки диалекти: 1) дорийски диалект
2) еолийски диалект
3) йонийско-атически
4) аркадо-кипърски
5) памфилски
Старогръцкият език е познат в писмената си форма от литературните произведения, писани на определен диалект, повлиявал и другите диалекти. Всички диалекти заедно формират старогръцкия език.
Езикът след II-III в. пр. Хр.
В Атина се е говорел йонийският диалект и заради силното влияние на Атина през V-IV в. пр. Хр. над останалите полиси започва да се налага т.нар. атическо койни (“койне” – общият език).
Появява се Александър Македонски, учителят на Александър Македонски, Аристотел, е от Атина, затова и Александър учи атически гръцки.
Гръцката култура се разпростира до Централна Гърция. Говори се за периода на елинизъм, когато други култури се смесват с гръцката.
Гръцкият става официален език на Римската империя, която Константин Велики измества на изток.
През втория период от голямото развитие на гръцкия език семонофтонгизират диафтонгите. Прекратяват се връзките между Западна и Източна Европа (1054 г. – Великата схизма). Писменият византийски е чистият старогръцки език; устната форма е говоримият гръцки.
Възникват две школи в Западноевропейското средновековие във връзка с това как да се произнася гръцкият:
1) школата на Еразъм от Ротердам (британски философ), “За правилното произнасяне на латинските и гръцките думи”: Еразмова школа, еразмово четене.
2) школата на Йохан Райхлин (XVI-XVII в.), Райхлинова школа: старогръцкият език трябва да се чете като съвременният гръцки.
Съвременните гърци са възприели Райхлиновата система на четене. Едно от най-ярките доказателства против този начин на четене е, че през V в. пр. Хр. βη се е четяло “бе”, а по Райхлиновото четене би трябвало да се произнесе “ви”. Гръцката азбука има 24 букви, без множеството допълнителни комбинации. Азбуката е фонетично писмо и всяка графема си има фонема.
СТАРОГРЪЦКАТА АЗБУКА: 1. Α α - алфа [а]; 2. Β β - бета [б] / вита, [в]; 3. Γ γ - гама [г, н]; 4. Δ δ - делта [д]; 5. Ε ε - епсилон [е]; 6. Ζ ζ - дзета [дз] / зита, [з]; 7. Η η - ета [е], (етацизъм) / [и], (итацизъм); 8. Θ θ - тета [th], (аспирован дентал) тита; 9. Ι ι - йота [и]; 10. Κ κ - капа [к]; 11. Λ λ - ламбда [л], (палатално, меко “л”); 12. Μ μ - мю [м] ми; 13. Ν ν - ню [н] ни; 14. Ξ ξ - кси [кс], (бутурал + “с”); 15. Ο ο - омикрон (малкото “о”) [о]; 16. Π π - пи [п]; 17. Ρ ρ - ро [р]; 18. Σ σ ς - сигма [с]; ς – пише се само в края на думата, пр.: κόσμος; 19. Τ τ - тау [т]; 20. Υ υ - юпсилон [ю] / ипсилон; 21. Φ φ - фи [ф]; 22. Χ χ - хи [х]; 23. Ψ ψ - пси [пс]; 24. Ω ω - омига [о]
Гръцкият като културна особеност
Стандартното доказателство за континюитета в гръцката история от Омир до наши дни е съществуването на един език, въпреки еволюцията във времето.
Въпреки задълбочените езиковедски критики този довод все още преобладава, тъй като, ако има нещо осезаемо в историята на Елинизма, това е езикът.
Но по какъв начин са свързани термините елински, Елинизъм и съвременна Гърция?
През вековете на Османската империя гръцкият език се разпостранява като мрежа сред население без ясно определени езикови граници. Под тази мрежа лингвистичната реалност представлявала многообразие от езици и диалекти: гръцки, славянски, албански, влашки, турски, ладино, италиански и др.
Гръцкият език е езикът на православната църква – институцията с най-дълга история, географски най-разпостранената в Източното Средиземноморие и Балканите, а и с най-голямото паство.
Това е езикът на образованите хора, на печатното слово и книгите, на търговски мрежи с широк обхват, а освен това и езикът на високите етажи на администрацията в Дунавските княжества.
Ако обаче ролята на гръцкия е била ограничена
до „висок език” като латинския в централна Европа, той е щял да изчезне. Лингвистичното сходство между тази лингвистична мрежа и областите с говорим гръцки език му придават привлекателност и, преди всичко, потенциал за изграждане на нация.
С други думи гръцкият език, като осезаема реалност на едно цяло, варирайки от книжовния език до разговорната реч, въпреки всички различия, формира съзнанието, че православните християни – с майчин гръцки или хора, изучаващи езика, биха могли да бъдат определени като една общност. Преди Гръцката революция от 1821 г. гръцкият език функционира не като критерий за националност, както претендира националната идеология на XIX. в., а като средство за социална мобилност и културна различимост, като средство за преход към статуса на цивилизования човек.
През 1802 г. Даниил Мосхополитис, свещеник във влашко-говорящ град в Албания, пише: „Албанци, влахи, българи, говорещи други езици, ликувайте и се подгответе, всички до един, да станете ромеи, да оставите варварския си език, реч и обичаи и да приемете ромейския език...”.
„Ромеи” и „ромейски” са най-често употребяваните означения за гръцкоезичните православни и техния език преди основаването на гръцката държава. Но тук започва главоблъсканицата с имената. По това време и двата термина (ромеи и ромейски) са превеждани на европейски езици като „гърци” и „гръцки език” заради друго историческа главоблъсканица, свързана със средновековната Източна римска империя, наричана „римска” от православните християни и „гръцка” от католиците.
През XV-XVIII в. терминът „елин” (Ελλην) получава национално значение в писанията на интелектуалци, свързани с Италианския ренесанс, въпреки че в говоримия език под влиянието на църквата терминът е останал като название на езичници.
Терминът „елински език” (Ελληνική γλώσσα, Ελληνικά) е по-ясен. Той се използвал за назоваване на древногръцкия език, но не и за тогавашния народен гръцки.
Тези трудности не се отнасяли само до гръцкия. Подобно объркване се среща и при други етноними, тъй като те са придобили чрез национализъм нови приложения и значения.
Терминът „българин”, например, преди XIX в. се отнася не до днешното население на България, а до всички славянски народи на изток и юг от Сърбия.
Езикови реформи и социални норми
С настъпването на ерата на национализма, лингвистичното представяне на обществата бива превърнато в средство за налагане на национална идентичност.
В случая с гърците езикът придобива нормативна функция за създаването на съвременната гръцка идентичност.
От една страна, според гръцкия национализъм всички гръкоезични православни християни са гърци, а от друга, да учиш гръцки е доказателство за гръцка принадлежност (Как обаче се е стигнало дотам понятията за нация и език да бъдат взаимно преобразувани чрез връзката помежду им?)
Появата на национални езици и употребата на местен говор в ренесансова Европа са решаваща изходна точка.
В контекста на опозицията между латинския и модерните езици съвременният гръцки език престава да бъде считан за изродено развитие на един класически език – елинския.
Оповавайки се на формирането на националните езици в Европа, Николаос Софианос, авторът на първата ръкописна граматика на разговорния гръцки език (написана във Виена, ок. 1540 г., но публикувана през 1870 г.) смята,
че грижата за култивирането на езика е важна за благополучието на сънародниците си.
С други думи, създаването на националните езици в ранна модерна Европа поставя и въпроса за създаване на съвременен гръцки език. За гръцките интелектуалци въпросът е не какъв език трябва да бъде използван, а какво трябва да бъде направено с него.
Акцентът се прехвърля от опознаването на съвременната езикова реалност върху нуждата тя да бъде реформирана. Очертават се две основни групи.
Първата са „архаистите”. За тях разговорният език е езикът на „плебеите”, на „простолюдието” и на жените (като „по-нисши” същества). Те са притеснени, че социалният им статус би се понижил, ако разговорният език бъде приет от елита или ако народът започне да говори на книжовен език. „Би било най-голямото нещастие за една нация, ако нейните философи използват простия език или ако простите хора се опитат да бъдат философи,”пише един от архаистите, Панайотис Кодрикас.
Този дебат засягал и езика на църквата. На употребата на разговорния език от част от православното и гръко-католическото духовенство (за да могат проповедите им да достигнат до по-широка публика) се противопоставя аргумента, че „каноничните дела на църквата не бива да бъдат публикувани на прост език, за да не могат простите хора да се запознаят със съдържанието на светите канони” (патриарх Неофитос, 1802 г).
Другата група, защитниците на разговорния език или, така да се каже, „партията на тълпата”, се интересували от „усъвършенстването” на цялата нация чрез култивирането на езика ѝ. С налагането на национална идеология социалното безразличие спрямо езика бива заменено от политиката за езиково обединяване на нацията, както и с отъждествяването на елинизацията с облагородяване на цялото население.
Следващ постинг
Предишен постинг
