Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.08.2011 01:13 - Най-старият (действащ) съюзен договор в света
Автор: mglishev Категория: История   
Прочетен: 9124 Коментари: 16 Гласове:
14

Последна промяна: 24.02 12:55

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Статията е интересна на няколко нива, още повече, че от наша гледна точка може да бъде и полемична. Приятно четене!
---------






Уиндзорският договор от 1386 г. в европейски контекст

 

 

Малкълм Вейл,

Колеж „Сейнт Джон”, Оксфорд, 2006

 

 

 

В ранната вечер на 14 август 1385, понеделник, между 18:00 и 19:00 ч. португалски сили нанасят съкрушително поражение на числено превъзхождаща ги и по-добре екипирана кастилска армия. За не повече от час кралският щандарт на Кастилия е повален, а приблизително двайсетхилядната войска на крал Хуан I се разпръсква под пороя арбалетни стрели и удари с меч и секира, нанасяни от около седемте хиляди мъже на Жоао I Португалски. Мнозина от побегналите са избити от португалски селяни по пътя си към дома, така че броят на кастилските жертви е наистина висок. Макар лъчите на залеза тази вечер да попадат в очите на португалците и техните съюзници, в метафоричен смисъл залязват амбициите на Кастилия-Леон за надмощие над западния й съсед. Победата при Алжубарота е един от най-решителните сблъсъци в историята на средновековното военно дело. Тя подпечатва независимостта на малкото португалско кралство пред лицето на агресията и може би дори на опита за анексиране от страна на по-големия и по-могъщ съсед.

Любопитна страна на военното дело от XIV в. е, че по-малобройни сили многократно се оказват по-ефективни от по-многобройните. Командуването и дори най-простите форми на военна дисциплина са доказано проблематични в големите армии от епохата. Много и знаменити победи в този период са извоювани от превъзхождани в числено отношение войски, принадлежащи на малки държави, понякога много по-малки от противниковата страна: Куртре (1302), Банокбърн (1314), Креси (1346), Поатие (1356) и най-сетне блестящото постижение при Аженкур (1415). Малки кралства и малки владения по онова време често се оказват полезни съюзници на по-големите риби в късносредновековното блато и Португалия не е изключение от това правило. На свой ред малките страни могат да се възползват от ресурсите, влиянието и закрилата на по-мощните. Понякога, какъвто е случаят с малките държави в северна Италия, те определят равновесието или липсата на равновесие на силите. Следователно Уиндзорският договор, англо-португалският съюз и взаимните държавни, икономически и династични ползи произлизат от сложния политически свят на късния XIV в. и от това, което съвременните източници наричат confoederationes между разнокалибрени сили.

За да поставим договора в контекста му, трябва да се върнем две десетилетия преди неговото сключване, по-точно в 1367, когато Черният принц Едуард решава да осигури оспорвания кастилски трон за себе си и своите наследници. Тези планове остават безплодни, но в 1371 Едуардовият брат Джон Гонт, дук на Ланкастър, взима за жена Констансия, най-възрастната жива дъщеря и наследница на Педро I Кастилски. Това дава на Гонт основание да претендира за престола и той прекарва остатъка от живота си в опити да наложи правата си. Сключването на Уиндзорския договор трябва да бъде разглеждано отчасти в тази светлина. Тук имат роля авантюристичните инстинкти на Едуард III и синовете му, както и въпросите, свързани с политиката и сигурността на английското кралство. Има известна ирония в това, че в тази връзка Португалия не е първоначалният избор за съюз с Англия – първите дипломатически опити на Плантагенетите са насочени към Арагон, източния и по-силен съсед на Кастилия. Но португалската готовност за подкрепа към английските претенции в Кастилия, търсенето на английска военна и дипломатическа помощ срещу кастилския противник, както и навременното съдействие по море за английските военни цели контрастират с арагонската неохота за сближаване с Англия. Най-сетне самият Гонт изоставя първоначалните си опити за съюз с Арагон и приема, че именно Португалия ще застане на негова страна. Трябва да поставим англо-португалския съюз от 1386 в контекста на плановете на Гонт към средата на осемдесетте години на XIV столетие, както и на тогавашния ход на войната между Англия и Франция, започнала още в края на трийсетте.

 Непълнолетният Ричард II се възкачва на английския престол в 1377, в резултат на което следва период на регентско управление. Както е обичайно при подобни обстоятелства, чичовците на краля поемат контрола над държавата. Гонт и Томас Удсток, дук на Глостър, застават начело на страната. Това положение ще се запази и след като кралят навършва пълнолетие. Периодът се характеризира и с като цяло неуспешни кампании срещу Франция – изглежда, че военната слава на Англия е останала в миналото. Осемдесетте и деветдесетте години са период, в който Англия търси не просто краткосрочни примирия, но и нови съюзници срещу французите, защото няколко стари съюза са се разпаднали. Така например очевидният залез на английското влияние в Ниските земи (Фландрия, Фризия и Холандия) трябва да бъде уравновесен по някакъв начин. В 1384 богатите графства Фландрия и Артоа стават притежание на Филип Смели, дук на Бургундия, която по онова време поддържа френския крал Шарл VI дьо Валоа и няма добро отношение към англичаните. Брабант, Ено (Хенехаувен) и Холандия, които по-рано същия век са твърдо в английската орбита, също сменят ориентацията си, така че само малкото херцогство Гелре остава сигурен английски съюзник в Ниските земи. Англия е принудена да търси подкрепа срещу Франция навсякъде, където може: сред по-дребните немски владетели, италианските градове-държави (особено тези от тях, които разполагат със сериозен флот), та дори и сред италианските кондотиери или наемнически капитани, включително в лицето на сър Джон Хокуд, главнокомандуващ на флорентинската република. Към 1386 Англия не е останала в пълна изолация, но позицията на Ричард II по никакъв начин не може да се сравнява с тази на Едуард III между четирийсетте и шейсетте години. Възможности за маневриране се откриват на Иберийския полуостров. Там и по-рано е имало английска намеса – в шейсетте години Черният принц е провел няколко експедиции, чрез които Англия се оказва замесена в хаотичната и жестока династична политика на Кастилия, Арагон и Навара. Подкрепата за различни претенденти към кастилския трон (поддържан главно от съюза между Кастилия и Франция) става типична за английската дипломация, често съпровождана с открита военна намеса.

Не е изненадващо, че нахлуването на Джон Гонт в Галисия от 1386-87 във връзка с претенциите му за кастилската корона е предшествано от по-дребномащабни английски военни начинания. През октомври 1384 Ричард II пише на принц Жоао (по-късно крал Жоао I, а тогава още регент на Португалия) във връзка с преговорите, водени в Англия от пратениците на принца – дом Фернанду, магистър на Ордена на Сантяго и Лауренсиу Фогаса, канцлер на португалското кралство. Кралят пише, че е постигнато споразумение английски войски да бъдат пратени в Португалия, за да защитят малкото, но героично кралство срещу заплахите – реални и въображаеми – от страна на кастилския съсед. В замяна на това португалските бойни галери с техните изпитани екипажи трябва да бъдат предоставени на английско разположение; Португалия се задължава да се включи във всички споразумения и примирия, които евентуално могат да бъдат сключени между Англия и Франция (която пък е в съюз с Кастилия) при паралелно течащите преговори в Кале. Това е здравата основа на Уиндзорския договор. Условията на споразумението са изпълнени през лятото и есента на 1384 с набор, нает от португалски служители в Англия. През декември страховита компания от професионални войници, чуждестранни наемници, престъпници и други несигурни елементи е набрана от единайсет английски графства, готова да отпътува за Португалия и да причини възможно най-големи щети както на безпомощните врагове, така и на собствените си съюзници по начин, възможен единствено за опитни английски плячкаджии и мародери. В компанията участва и отряд гасконски поданици на английската корона, воден от Гийом дьо Монферан, благородник от района на Бордо, който участва в португалските редици в Алжубарота и оказва значително, ако не и решително съдействие за победата. Четирима английски ескуайъри, до един калени в кампании срещу Франция, командуват английските отряди, които може би наброяват не повече от седемстотин конници и стрелци от общо седемте хиляди мъже, сражаващи се под португалско знаме при Алжубарота. Всички те служат за лична изгода и по никакъв начин не са обвързани с каузата, за която се бият.

Необходимостта, която прави съюза с Португалия неизбежен през 1386, е почти сигурната заплаха от френско нашествие в Англия от пристанищата на северозападна Франция и Ниските земи. Френско-бургундски сили започват да се събират във френските и фламандски пристанища и към март 1386 – два месеца преди сключването на договора – тревогата е толкова голяма, че по английските крайбрежни градчета и пристанища са разпратени заповеди за арестуване на всеки кораб, баржа или лодка, за да се възпрепятства възможен десант. Средновековна Англия не притежава постоянни морски сили, които да патрулират и охраняват тесния пролив и западните континентални подстъпи. По традиция английските крале изискват невинаги добросъвестната служба на корабопритежателите и моряците от т. нар. Пет пристанища. За разлика от други сили като Франция, Кастилия, Арагон, Генуа и дори Монако, тогавашна Англия разчита на сухопътната, а не на морската мощ, както и на окупацията – или поне на неутрализирането – на редица укрепени пунктове по севернофренското и фламандското крайбрежие. В 1347-48 Кале е обсаден и превзет и остава в английски ръце за следващите двеста години. Тези крайбрежни крепости – бастиони или предмостия на кралството, както ги наричат – са смятани за достатъчна защита от нашествие и поне позволяват ефективен контрол върху Пролива. Това ще бъде и една от причините Хенри V толкова решително да желае възвръщането на нормандското дукство и осигуряването на съюз с бургундците, които владеят Ниските земи. Той постига това отчасти като построява трийсет и седем бойни кораба и по този начин неутрализира френската мощ по море. След 1420 не съществува френски военен флот – унищожен е от английските съдове в Ламанша или по собствените си пристанища. Така изчезва необходимостта от корабите на Хенри V и те са – в крайна сметка недалновидно – унищожени, потопени или оставени да изгният.

Но към 1386 Ричард II не разполага с друг флот освен с няколко търговски съда, чиито екипажи служат под натиск. Дворът му се обръща за помощ към Иберийския полуостров. В 1372 малките английски морски сили са изцяло разбити в морска битка край Ла Рошел от кастилски (и генуезки) бойни галери на френска служба. Кастилия очевидно не желае да предостави помощ по море на англичаните, а Арагон е зает със средиземноморската си империя. Но всички иберийски кралства са развили употребата на галери под генуезко влияние. Галерата е плиткогазещ кораб с от сто и петдесет докъм сто и осемдесет гребци, използва платна при необходимост, малък екипаж от десетина моряци и отряд стрелци с лък или арбалет, обикновено наброяващ трийсет или четирийсет души. Към седемдесетте години на XIV в. много галери вече са въоръжени и с малко оръдие. Тези съдове са подходящи само за операции в крайбрежни води и обикновено патрулират по крайбрежията, вече картографирани на ранните португалски и генуезки портулани и нападат противниците си почти сякаш водят сухопътна битка над водите. Основната им тактики са взимането на вражески галери, транспорти и други съдове на абордаж, взимането им на таран или пускането на брандери помежду им. Подходящи са и за внезапни рейдове по крайбрежията, когато използват прилива, особено – в случая с кастилските галери на френска служба – по южните английски брегове и пристанищните градчета Саутхемптън, Сандуич, Рай и Уинчълси, които постоянно биват жилени от нападенията им в седемдесетте и осемдесетте години. Галерата е донякъде подобна на плаващ замък, комбиниран с остър таран на носа, който може да има унищожително въздействие върху търговски съдове или други галери, както свидетелстват кастилските действия срещу изненадания английски флот, движещ се спокойно по вълните край Ла Рошел в 1372.

Така че в 1386 англичаните се обръщат към единственото останало иберийско кралство – Португалия. Условията на Уиндзорския договор могат да бъдат изложени накратко. Той е разделен на дванайсет точки, разглеждащи най-общо пълния спектър на англо-португалските отношения. По време на преговорите Жоао I Португалски е представляван от същата двойка пратеници, които са събрали английската компания, отплавала към португалия в 1385. Интересите на Ричард II са защитавани от двама английски рицари – Ричард Абърбъри и Джон Кленвау, както и от един юрист – Ричард Руъл, доктор по право. Договорът е вечен съюз, обвързващ двамата владетели, техните приемници, земите и поданиците им за оказване на взаимопомощ срещу всекиго освен срещу папа Урбан VI и всички негови канонични следовници (според израза от епохата на Западната схизма), тоест „краля на римляните” Венцел (Вацлав IV) и Джон, дук на Ланкастър, в качеството му на законен крал на Кастилия-Леон. Всички васали и поданици на двамата суверени получават правото на свободно движение, така че да пътуват, да търгуват и да пребивават в двете кралства и зависимите от тях територии, включително (от английска страна) в Гаскония и Кале без възпрепятстване. Трябва да бъдат изплащани всички дължими мита и други даждия освен в случаите, когато е постановено изрично освобождаване от тях. Нито една от двете сили няма да предлага нито помощ, нито съвети на противниците на насрещната, а особено португалците се задължават да не пердоставят подкрепа по море за враговете на Англия. По-нататъшните клаузи регулират отговорността за разходите по взаимната подкрепа и установяват разпределението на пленените пари и стоки, както и откупите за пленници, взети по време на военни действия.  Всички недвижими придобивки трябва да бъдат предавани на законния им суверен. Нито една от двете страни няма да преговаря за примирие или въздържание от военни действия по суша или море освен ако и двете не са ангажирани по такива споразумения. Нарушенията на тези условия ще бъдат овъзмездявани чрез изправяне на нарушителите пред съд и от двете страни. Най-сетне е двустранно договорено, че всички наследници и приемници и на двете кралства са ангажирани до една година след коронацията си да се заклеват публично да спазват условията на съюза, потвърждавайки клетвите си с писмен акт, подпечатан с големия печат на страната им.

Договорът е резултат от неколкоседмични преговори, започнали с потвърждаване на пълните права на упълномощените лица от двете страни на 12 април (в Уестминстър) и съответно на 15 април (в Коимбра). Официалният договор е съставен и представен публично в капитуларната зала към манастирската църква „Сейнт Джордж” в замъка Уиндзор на 9 май 1386 в присъствието на впечатляваща група свидетели. Трима епископи, включително основателя на Ню Колидж, един дук, двама графове, един кралски рицар и камерхер, двама каноници на „Сейнт Пол” и един високопоставен кралски писар. Седмица по-късно печатите на португалските представители са прикрепени към документа в т. нар. Звездна зала в двореца Уестминстър, така че би било по-коректно да се говори за договора от Уиндзор-Уестминстър. За да му се придаде допълнителна тежест, на 9 май към споразумението са добавени и допълнителни членове, известни като conventiones между двете страни. Те се отнасят до обезщетението, изплатено от Ричард II на португалците заради разходите им по кампанията на Джон Гонт в Галисия и до обещанието, че Жоао I Португалски ще изпрати на свои лични разноски десет напълно съоръжени и екипирани галери да патрулират шест месеца в Ламанша и да нанасят щети на враговете на краля. В случай, че шестмесечният срок бъде просрочен, Ричард II се задължава да изплаща значителната сума от 1200 ливри месечно за допълнителната служба. Това действително се и случва, защото в сметките на Хазната откриваме плащания от този род, посрещащи нуждите на между шест и десет португалски галери, постоянно намиращи се в английски пристанища по Пролива от 1386 до 1390. Детайлите в договора установяват и подялбата на плячката по море и суша (защото галерите могат да осъществяват и рейдове по брега), според това кой от двамата владетели поема разходите към момента. Гарантирано е спазването на английската практика една трета от стойността на всички движими придобивки да бъде предавана на короната. Недвижимите придобивки във вид на земи, завладени в територии, принадлежащи по наследствено право на споменатия крал на Англия биват предавани на него, ако завоеванието е осъществено на английски разноски.

Договорът и допълнителните членове по него са утвърдени в Коимбра от Жоао I Португалски на 12 август 1387 в присъствието както на двамата португалски пратеници, които участват в съставянето на споразумението в Англия, така и на пратениците на Ричард II – сър Уилям Фарингдън, храбър войник и дипломат с опит в иберийските и гасконските дела, и сър Уилям Елмъм. Инструкциите на короната за Фарингдън от януари 1387 изрично подчертават, че на всяка цена трябва да бъде постигната целта португалските галери да служат в английски води на португалски разноски. Запазеният оригинал на договора е интересен пример за дипломатическите практики от тази епоха, защото е записан от трима писари – двама англичани и един португалец. Това означава, че документът е подготвен в Уестминстър от служители на английската канцелария, отнесен в Коимбра от Фарингдън и Елмъм, където утвърдителните и заключителните клаузи са прибавени от португалски нотариус. След това договорът е върнат в Англия, където и днес може да бъде открит сред дипломатическите документи на Националния архив.

Изглежда условията на договора са, общо взето, спазвани и от двете страни: например през декември 1389 Ричард II надлежно осведомява Жоао I, че Португалия ще бъде включена във всички споразумения, отнасящи се до англо-френското примирие, по което в този момент се водят преговори в Леулинген, близо до Кале. Ричард също така приветства сключването на португало-кастилско примирие, в което е включена и Англия, несъмнено с оглед на сигурността по море. В случай на повторно избухване на война между Англия и Франция обаче португалците са насърчени да се включат на страната на английските си съюзници с всичките си сили. Подобна коректност към португалските интереси е показана отново в 1391 и 1393, когато Ричард съобщава на Жоао, че всички дела, отнасящи се до дългове на и към португалски търговци в Англия ще бъдат своевременно разрешени. Английските пристанищни служители получават заповеди да не арестуват и да не налагат мита върху португалски кораби, захвърлени на брега или приютили се в пристанища по време на буря. Изглежда, че договорът е спазван в рамките на възможното за епохата.

Може да се твърди, че Уиндзорският договор и  обстоятелствата, довели до него имат сериозно значение за събитията и от португалската, и от английската история. Последвалият англо-португалски съюз очевидно носи предимства на много страни – на двете корони, на претендента за кастилския трон (при все че много скоро след това амбициите му са неутрализирани), на английската военна аристокрация и търговска прослойка, както и на търговците и корабовладелците от Португалия. Флотилия от португалски галери, пратена в Англия от Жоао I в качеството му на регент през 1385 вече е извоювала успех и това създава надеждите за възможност да бъдат спрени рейдовете на кастилските съдове на френска служба в Ламанша и покрай Корнуол. В 1386 Англия може би се намира под най-голямата заплаха от вражеско нахлуване след 1066 и португалците имат своя дял в поне временното намаляване на тази опасност. Династичните авантюри на Джон Гонт на Пиринеите не водят до нищо, макар в 1387 поне да е уреден брак между дъщеря му Филипа и Жоао I. Но бъдещето на Англия принадлежи на ланкастърските му потомци. Англо-португалският съюз се запазва и английската роля като континентална сила само печели от този от този факт. Както казахме, по-малките кралства и владения към този момент все още имат значителна роля в политиката на големите сили. Независимостта и чувството им за идентичност, чрез което се дефинират (често в противовес на съседите си), отчасти е оформено, калено и поддържано от съюзите, в които те влизат с по-големи държави. И както следващите няколко столетия показват, някои малки страни могат да придобият отвъдевропейско значение, доста по-голямо отколкото внушава площта им. Една малка страна може да бъде не само красива, но и могъща.

 

 

 

Превод от английски Манол Глишев, 2011



Тагове:   Англия,   съюз,   Уиндзор,   договор,   Португалия,   xiv,   1386,


Гласувай:
14
0



1. анонимен - Браво на мускетаря!
21.08.2011 02:27
Все така!
цитирай
2. mglishev - Ха тъй,
21.08.2011 02:36
Браво на мускетаря написа:
Все така!


Старайм ся.
цитирай
3. malchaniaotnadejda7 - Да, "Една малка страна може да бъде не само красива, но и могъща."
21.08.2011 11:41
Писах ти дълго и всичко изчезна...:) Накратко, благодаря за блестящия превод - сякаш бях там! Единствената средновековна битка, векове преди това, която добре познавам е падането на Константинопол, описано от далечните й съвременници, средновековните хроникьори, вкл. от турски хроникьори... Странното е, че данните им за екипировката и снаряжението на войските, числеността им, броя на галерите..., варираха. Някъде драстично. Бяха единодушни само за един единствен факт, което ме впечатли. Броят на "правоверните" за едни, и "врагове на Христа" за други, посечени лично от ръката на Константин. Та това описание за битката при Алжубарота и победата на сърцатата португалска армия, срещу многократно превъзхождащия я и по-добре въоръжен противник - кралският щандарт на Кастилия, по странен начин ми напомни падането на Константинопол, въпреки битката при Златния рог с генуезките галери... Въпреки решението на турският адмирал, Балтоглу, да мине на страната на противника. До последно, той се сражава редом с Константин. И когато пада, след него пада последният владетел на Константинопол и на Византион. Намират ги един до друг! Балтоглу, главнокомандуващ турската флота, е обучен в еничарския корпус и в последствие осиновен от турски аристократ. Българин... Както и да е, въпросът ми бе, къде намираш противоречието тук за себе си, корените на полемичността, за която споменаваш в началото?
Изключително впечатлява фактът, че този средновековен съюзен договор все още е в сила! В този смисъл, наистина е "най-стария"... Поздрави!
цитирай
4. mglishev - Хм,
21.08.2011 14:41
не мисля, че Балтоглу минава на византийска страна. Той просто се проваля в нападението на един византийски конвой и е прогонен от османския лагер, след което изчезва от историята. Другото е някаква романтична добавка, може би от роман.

Щандартът не е цялата армия, а само знамето.

Има няколко полемични момента.
Първият - относно ролята на малките армии. По принцип в края на Средните векове армиите изобщо стават по-малки и по-специализирани. Интересно обаче - чии армии в същия период са по-малки на Балканите: османските или християнските? Какъвто и да е отговорът, той прави твърдението на Малкълм Вейл (автора на тукашната статия) доста проблематично. Оттук могат да тръгнат много интересни неща.

Вторият - за малките страни. Първо, не съм сигурен дали в XIV в. Англия е кой знае колко по-"голяма" от Португалия като възможности и ресурси. И второ, ролята на малките страни изобщо не се изчерпва с края на XIV в. В 1915 намесата на България реално удължава Първата световна война може би с година.

И трето - в статията тук Малкълм Вейл казва, че в 1385 Англия е изправена пред най-голямата заплаха от нашествие след 1066. Не знам дали това е вярно: в 1215-1216 френският престолонаследник Луи действително нахлува в Англия и дори влиза в Лондон. Явно авторът пропуска това. Но статията пак си е интересна. У нас, за съжаление, не пишат по тоя начин.

Ако ти е интересен този тип история и четеш английски, потърси си романа "Agincourt" или "Azincourt" на Bernard Cornwell ("Аженкур" на Бърнард Корнуел). Заглавието го има и по двата начина. Книгата е много добра - разказва за един английски войник, който преживява абсолютно невъзможната победа при Аженкур. Много драматична история. Корнуел е страхотен автор.
И, разбира се, филмът "Хенри V" на Кенет Брана по пиесата на Шекспир за същата битка. Велик филм.
цитирай
5. malchaniaotnadejda7 - :) Благодаря за "щандартът"... Научих нещо.
21.08.2011 15:21
Източникът са двата тома на италиански на Bulzoni edittore - "La caduta di Constantinopoli". Ти си полиглот, с подготовка като твоята, предполагам не е проблем. Оттам останах с впечатление, че християнската армия е значително по-малобройна. Подкрепленията от европейските съюзници непростимо закъсняват.
Да, за Балтоглу, тълкуванието е мое, след прочита на автентичните средновековни хроники. Не може аристократ като Константин, да "посече 500 човека в един ден!"... Това са данните на хроникьорите. Абсурд! Пред него, е вървял легендарен воин. Някой, който е луд и който е решен да "изчезне от историята" по твоите думи, но да направи така, че всички летописци от онова време да напишат... "От ръката на Константин паднаха убити 500 войника." Балтоглу е, повярвай ми. И той има мотивацията. Не може такъв вълк, такъв опитен адмирал - той е командващ флотата на една от най-кръвожадните и могъщи империи по това време..., да "сгреши" за някакъв мижав десант... там, с коновоя.:) Не! Прави тази "грешка" нарочно. Българската кръв си казва думата. Той просто решава за себе си и тази грешка прави точно в момента, когато подкрепленията от Венеция закъсняват. Взимат титлите му, богатствата му, и... го прогонват. Не го убиват!? Къде би отишъл такъв мъж - откакто е проходил, живее, за да се сражава. Как мислиш?! Изчезва от историята? Не, върви пред Константин и сече. До последно. И то след като императорът се изповядва и напуска църквата... Но, прекалих. Благодаря ти за книгата на Бърнард Корнуел. Май историята ще започне да ме интересува повече...:) И един съвсем страничен въпрос - откъде идва прозвището на принц Едуард?
цитирай
6. mglishev - Аха,
21.08.2011 15:49
трябва да видя какво пише в "La caduta...". Не съм чак полиглот, но поне италиански ползвам. Във всеки случай Стивън Рънсиман пише друго за Балтоглу в "Падането на Константинопол". А Константин XI е сериозен воин, още преди да стане император той е печелил доста сражения в Пелопонес. При това участвайки. Бил е и относително млад: по време на обсадата в Грузия са течали преговори за брака на Константин с грузинска принцеса, така че е бил напълно способен да се сражава добре. Много хубави неща е написал за него бившият сановник Георги Сфранцес в спомените си години след обсадата. Колкото до Балтоглу като "велик воин" и велик българин - това е вече сюжет за разказ, напиши го :) Но нека все пак правим разлика между история и литература.

Иначе като споменах балканските армии, имах предвид изобщо в периода на османското нашествие, а не само при обсадата от 1453.

Да, книгите на Корнуел са много интересни. У нас е преведено едно тритомно "Сказание за Артур", доста приятно за четене и с много хубава атмосфера. Ако си гледала сериала "Шарп", Корнуел му е сценарист. А сериалът беше страхотен :)

Едуард, Черния принц? Има няколко възможности за прякора:
- цветът на доспехите му;
- доста мрачната му слава във Франция. Освен с победите си, Едуард е прочут и с жестокостта си;
- или дори цветът на кожата му. За майка му, кралица Филипа ван Хенехаувен, е известно, че е била необичайно мургава като за ония ширини, понеже тя пък по майчина линия имала унгарски и дори кумански и татарски примес.
цитирай
7. анонимен - Подпоручик Ч.
21.08.2011 16:07
Интересна тема, ама въпросът или по-скоро наблюдението ми е за предишната за произхода на българите, която явно междувременно е изчезнала. Цензура ли, автохтонско отмъщение ли...
цитирай
8. mglishev - Е,
21.08.2011 16:17
Подпоручик Ч. написа:
Интересна тема, ама въпросът или по-скоро наблюдението ми е за предишната за произхода на българите, която явно междувременно е изчезнала. Цензура ли, автохтонско отмъщение ли...


ще я пусна пак, щото съм я копирал, ама довечера, че сега отлитам.
цитирай
9. malchaniaotnadejda7 - :) Добре... Нека правим разлика, съгласна.
21.08.2011 16:40
Не е литература, по-скоро ретроспективна поетична интуиция, защо, щурмът по вода в залива на Златния рог на 7 май, 1453 г, ръководен лично от Балтоглу, не успява... Такава смешна заповед, каквато дава той, ей Богу, и аз не бих дала. Но, млъквам.
Да, това са мои предположения и нищо чудно да се окажат верни. Не, няма да го напиша, подарявам ти го официално, ако искаш, разбира се..., напиши го ти, Глишототел.:) Всъщност, прочетох двата тома, заради един стих на Мехмед II, завоевателят, който той написва в деня на "победата", потресен и ужасен от димящите развалини на Константинопол - за това мога да напиша.
Странно... Майката на принц Едуард с татарски произход!? Благодаря ти. За жестокостта и аз си помислих... За доспехите е интересно!
А това, което пишеш за император Константин е ценно. Не, не съм се съмнявала, че е перфектно обучен, но фанатизмът на един еничар, издигнал се до пост адмирал на най-кръвожадната армия..., и осъзнал, че Е християнин..., би бил безграничен, неописуем. Може и да греша, разбира се. :) Дълга тема.
А мнението ти за Малкълм Вейл звучи аргументирано. По-скоро съм лаик в тази материя, но не мога да не се съглася с теб, че статията е интересна и, че у нас, за съжаление, не пишат така. С размах.:) А това провокира дълбочина на анализа и големи научни открития, на цената на дребни недомислия.

цитирай
10. mglishev - Ран,
21.08.2011 17:55
ran написа:
...

@ran: Активирах отново другия постинг (беше "незнайно как" деактивиран), коментарът ти е за там. Преместих го.

---------

@malchaniaotnadejda7: Филипа ван Хенехаувен, майката на Черния, не е "с татарски произход", жената просто е имала баба от Унгария. Въпросната баба има своя баба, която вече е куманка или татарка :) Но Филипа е била мургавка, та може и синът й да е бил такъв и оттам да е произлязъл прякорът му. Ей сега ще долети някой да каже, че Едуард е бил българин ;)
цитирай
11. malchaniaotnadejda7 - :) Нее...:)
22.08.2011 00:41
Със сигурност не е българин... Просто е Черен татарин!:)))
цитирай
12. mglishev - Ето това е достойно
22.08.2011 11:59
за монография:
"Потеклото на Едуард Удсток, Черния принц (1330-1376): маджарски, кумански, татарски и български перспективи",
както и:
"Филипа ван Хенехаувен (1314-1369): правнучка на незаконна издънка на българската династия Тертеровци".

Мисля, че с такива книжлета могат да се печелят и пари, и симпатиите на родолюбивото блогърство.
цитирай
13. malchaniaotnadejda7 - :)
22.08.2011 12:36
:)) Мдаа ... Не се изпонаписаха. Статията е ценна, с многопластовостта на идеите, на историческото осмисляне в дълбочина и перспектива.. Благодаря ти.
цитирай
14. mglishev - То аз трябва да благодаря.
22.08.2011 13:38
Коментарлар - йок. Хората искат да четат глупости, не им се чете фактология.
цитирай
15. iwahb - Поздрави!
13.09.2011 14:54
Статията е отлична, но и преводът не отстъпва ;)

Даде ми повод да се замисля какви глупости се учат за тези държави по история в средните училища /май съществуването на Португалия остава неупоменато във всичките ни учебници/, а само тази статия да се учеше в частта за Западна Европа щеше да къде къде по-полезно.

Както една съученичка питаше в час "Сключили 30 годишен мирен договор? И като изтече война ли почват?"
цитирай
16. mglishev - @ iwahb:
22.10.2011 01:41
Напълно вярно, учим едно нищо. А късното Средновековие е адски интересно.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 5454686
Постинги: 1061
Коментари: 8006
Гласове: 5487
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата