Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.03.2012 12:51 - ИЗ ИСТОРИЯТА НА ВЕЛИКДЕНСКИТЕ ПРАЗНИЦИ
Автор: miranda2011 Категория: История   
Прочетен: 5811 Коментари: 0 Гласове:
4



 

Великден е най-старият и най-големият християнски празник. През първите векове след Рождество тържествата са много скромни и свързани с ритуала на кръщаване във вярата. Ранните християнски общности отбелязват Възкресение Христово на различни дати в зависимост от местните традиции и използвания календар -   лунен или слънчев (юлиански, грегориански). Съобразно приетия слънчев календар, пролетното равноденствие в Рим се падало на 25 март, а в Александрия на 21 март. В Антиохия следвали юдейския лунен календар, според който Исус умрял на кръста в деня след 14-ти нисан. В Галия било взето решение Възкресение Христово да се празнува на 27 март. През ІІІ в. повечето християнски общности в желанието си празникът да бъде неподвижен приели, че разпятието на Исус е станало на 25 март. Много средновековни календари съдържат тези дати – разпятие на 25 март и Възкресение на 27 март. 

На Никейския събор в 325г. е взето решение Великден да се отдели от юдейския Песах (преминаване), утвърдена е подвижността на празника в рамките на периода от 22 март до 25 април и за ден на честването му е определена неделята.

Великден и досега се отбелязва по различно време от отделните църкви в зависимост от приетите календари. В арменската традиция Великден (Затин) е фиксиран на 12 април.

Несъмнено, празникът има дълга езическа предистория. Корените му са в прадревните пролетни празници. Смяната на природните цикли и настъпването на живителния сезон по-късно се персонифицират в шумерската богиня на плодородието Инана и нейния любим, възкръсващия от мъртвите бог на пастирите Думузи. Основната структура на мита от Шумер е пренесена върху богинята майка Ищар (съпруг Таммуз) в Акад, върху Изида (съпруг Озирис) в Египет и Кибела (съпруг Атис) в Мала Азия, откъдето култът преминава в Европа.

През ІІ в. християнските мисионери сред северните племена в Европа установяват, че празника на почитаната от древните саксонци богиня на пролетта Истра/Остра (Eastre / Eostre)  съвпада с тогавашния Великден. Езическите традиции са много силни и празникът бавно се християнизира, като постепенно губи първоначалния си смисъл за периодично възраждащ се живот, който прекъсва цикъла на смъртта. В един от вариантите на старинните вярвания богинята на пролетта Истра, саксонско съответствие на Ищар, майка на плодородието, понякога се преобразява в заек. В други предания връзката между плодовитостта и новия живот е изразена алегорично  с разказа за необикновения заек, създаден от богинята, който снасял веднъж годишно яйце.
imageimageimage
 

Смяната на природните цикли се отбелязвала в архаичните общества с магически обреди със силен акцент върху прогонването на смъртта. Строго спазваните обредни  действия в продължение на хилядолетия са смятани за свещени, притежаващи свръхестествена сила, която въздейства върху заобикалящия човека свят. Техен късен отглас са провежданите в Западна и Централна Европа церемониални неделни шествия за прогонване на смъртта в дните около пролетното равноденствие, най-често по средата на Великите пости. От различни материали се изработвало чучело на смъртта и нерядко като негов антипод фигура на даряващата живот пролет. Рой деца с подигравки и песни съпровождали шествието, което завършва с хвърлянето на чучелото на смъртта в река, от висока скала или обесването му в гората. В Германия тази неделя се наричала Неделя на мъртвите или Неделя на прогонване на смъртта.

През ХІV в. Съветът на Прага трикратно забранява шествията с чучело на смъртта (1366г., 1371г., 1384г.), но обичаят не е изкоренен, а трансформиран в по-приемливи за християнските канони рамки.
image

Папа Лъв І (440-461) нарича Рождество Христово подготовка  за най-големия празник Възкресение Христово -  центърът на църковната година, около който се групират другите големи празници. В хармония  с тогавашните предхристиянски традиции на пищни карнавали по време на празниците папата определя Великден като „празник на фестивалите” (festum festorum).

Подготовката за празника започва с Великите пости. Произходът на постите е в прастари времена. През първите християнски векове срещу тях е имало възражения главно заради дълбоките им езически корени и неоснователното, според някои църковни отци,  подражание на Христос.  По отколешен предхристиянски обичай в деня преди началото на постите се провеждали карнавали. С налагането на християнството като държавна религия някои от тях остават. Най-известен в Европа е карнавалът на Дебелия Вторник (Gras Mardi), последният ден, в който било разрешено да се консумира месо, млечни продукти и яйца. Веднага след него, от Пепеляна сряда (Ash Wensday) започват Великите 40-дневни пости. По стара езическа традиция денят бележещ началото на постите бил ден за публично покаяние. В западното християнство също се дава външен израз на покаянието с начертаването от свещеника на кръст от пепел върху челото на вярващия.

В българските традиции началото на Великите пости започва след Сирница (Прошка), празник, който бележи прехода между зимата и пролетта.

В 40-те дни, отредени за скръбни размисли и въздържане от земни радости, неделите не се броят. Броят на дните символизира уединението на Христос в пустинята и изкушаването му от сатаната.

В късната античност и през средните векове, когато храненето за огромната част от хората е крайно оскъдно, Великите пости действително са били период на тежко изпитание.

Неделята по средата на Великите пости има различни наименования и традиции в европейските страни и Близкия изток и е свързана с ранни езически култове. Като ден на майката тя е християнска интерпретация с дълбоко символно значение на култа към Кибела -  Великата майка (Magna Mater).

 

Във Великобритания четвъртата неделя от началото на Великите пости е най-известна с името Неделя на майката (Mother Sunday). Празникът има и други наименования: Неделя по средата на постите, Неделя на Розата (Mid-Lent Sunday, Rose Sunday). В този ден по традиция семейството  посещава местната църква, на майката се оказва по- специално внимание и за вечеря обикновено се сервират подсладени зърнени храни.

В Западна Европа и в района на Антиохия неделята е посветена на св. Хилария.  Заемката от някогашния Римски фестивал на Хилария, честван на 25 март и наричан Ден на радостта е съвсем пряка. В езически Рим фестивалът на Хилария е включен в празниците на Богинята Майка Кибела -   европейско съответствие на шумеро-акадските богини на плодородието Инана/Ищар, носеща и някои от атрибутите на египетската Изида. Денят на радостта в езически Рим се отличавал с особена разпуснатост, подигравки с магистрати, предизвикателни карнавални облекла.

Легендата за светата мъченица Хилария, нейните двама сина и съпругът й -  римският трибун Клавдий е създадена през ІІІ в. Предана християнка, Хилария не се отказала от вярата си, вдъхновила семейството си и всички завършили земния си път с мъченическа смърт. Понастоящем, след промяна в календара, празникът й се чества на 19 март.

 imageimageimage

 

Един от големите предвеликденски празници е възкресяването на Лазар. Разкази за светеца има в четирите евангелия, но за по-нататъшната му съдба там няма никакви сведения, както и за сестрите му Марта и Мария, втората обикновено отъждествявана с Мария Магдалена.

В християнската „култура на вариантите”  при отбелязване на неговия празник има припокриване на определени обичаи. Такива са танците и песните на Лазаровден и почти повсеместната практика на малки момиченца и девойки да се подаряват бели пресни яйца, символизиращи новия живот.

Още от античността Лазар има славата на най-веселия християнски светец. За живота му има две главни конкуриращи се легенди. Според едната, подгонен от фарисеите, Лазар се установил на остров Кипър и живял още 30 години. Там той бил епископ и покръстил много езичници. Когато виждал някой да краде глинено гърне ( често престъпление в онези времена), той високо се смеел и казвал:” Ето, глината краде глина.” Вярвало се също , че той научил хората да подслаждат определени ястия.

В другата легенда за живота му се твърди, че заради преследванията на фарисеите Лазар отишъл в Бургундия заедно със сестрите си Марта и Мария Магдалена и там те неуморно разпространявали благата вест. Смята се, че и тримата са погребани в Източна Франция, в абатството на Vezelay, където до днес поклонници посещават гробовете им. Близката катедрала на древния град Аутун носи името на Св. Лазар.

Легенди и чудни разкази за живота и деянията на св. Лазар има в средновековния „бестселър” -  Златната легенда (Legenda Aurea), чийто автор е Джакомо да Вараце (Jacobus dе Vаragine/Voragine, 1230-1298), архиепископ на Генуа, доминиканец. Около 1260г. той е написал основния корпус на сборника, който  след смъртта му периодично е допълван. Книгата е била едва ли не по-популярна от библията през средните векове и самото й притежаване се е смятало за богатство. До 1450 г. от Златната легенда са оцелели над 800 ръкописа, а към днешна дата намерените манускрипти са над хиляда. След 1500г. Златната легенда е отпечатана на европейските езици в повече екземпляри от библията. Тя има и много съвременни издания.

Наричан „хиляда и една нощи на християнството”  сборникът съдържа над 130 легенди и фантастични сказания за светци, представени в хронологичен ред, съобразно литургичните чествания. В него приказното, агиографското и алегоричните разкази, заимствани от Евангелие на Никодим и други неканонични писания, образуват особена сплав. В известен смисъл Златната легенда напомня и за прословутите средновековни книги на часовете.

В продължение на няколко века четенето на откъси от Златната легенда на масата след хранене, особено по Великденските празници, е било нещо като ритуал. На четенията обикновено били задължени да присъстват и слугите, независимо че  прочитаният откъс е на латински. Но в онези времена, продължили до Реформацията, а за българите до извоюването на църковна независимост,  аналогична е била и ситуацията с разбирането на текстовете при богослужение.

image
imageimage

 

Празникът Цветница/Връбница е същинското въведение към Великден. Той символично възпроизвежда влизането на Исус в Йерусалим и приветстването му с палмови клонки. Повечето християни в Европа и извън нея, съобразно наличната растителност, носят клонки най-често от върба, тисово дърво, английска палма и други, които се осветяват в църквите. До късното средновековие в Западна Европа някои вярващи са пазели осветените в църквата клони до следващата година, когато в деня на Пепеляна сряда клончетата са изгаряни и от пепелта им свещеникът е начертавал кръст върху челата им.

В памет на  страданията на Исус дните от Цветница до Великден се наричат Страстна седмица.

В българската традиция Велики понеделник и Велики вторник са дни за подготовка на дома за големия празник. Във Велика сряда се спазвала забраната за женска работа, а във Велики четвъртък за мъжка работа. Велики четвъртък обикновено е посвещаван на боядисването на великденските яйца и приготвянето на обредните хлябове, които са сравнително нов компонент в празника и се асоциират по особен начин с хляба при евхаристията. Стародавни български народни вярвания гласят, че на Велики четвъртък земята и небето се разтваряли и архангел Михаил пускал душите на мъртвите да се върнат на земята, за да вземат участие в празника.

Почти във всяка традиция първото яйце се боядисва червено. Според църковната легенда, след Възкресение Христово, Мария Магдалена отишла в Рим, за да разкаже на император Тиберий  за чудото и му подарила яйце, боядисано в червен цвят. Символиката на подаръка светата жена обяснила на императора така: яйцето е новият живот, който ще се роди, а червеният цвят е кръвта на Христос, пролята на кръста.

Не навсякъде дните на страстната седмица имат еднакви наименования. Например в Ирландия, Велика сряда се нарича Шпионска сряда (Spy Wednesday), тъй като в този ден за два сребърника ден Юда предал Исус на Синедриона. В Ливан от стари времена третият ден от страстната седмица традиционно се смята за начало на лятото и за „ден за усилна работа”.

В някои европейски култури началото на страстната седмица се отбелязвало със старинните езически обичаи „биене на мъжете” или поливането им с ледена вода в понеделник, последвано във вторник от същото мъжко „отмъщение”. Обичаите на мнимото биене с пръчка и на поливането с вода се коренят в древните пролетни ритуали за почистване, пречистване и плодородие. Шеговитите игри на бой с пръчка в продължение на векове били любими на слугите, с тази разлика, че по-високопоставените трябвало да умилостивяват нападателите си с яйца. Друг много разпространен обичай със същия смисъл бил трикратното повдигане от земята на „заловено” момиче и откупването му от „похитителите” с целувка или дребна сребърна монета.

От незапомнени времена до Х в. във Франция по време на Страстната седмица се практикувал ритуалът на събуждането с вода. След изпълнението на първия псалом и изчитането на първия канон от сутрешната служба, присъстващите проверявали кой отсъства. Напускали църквата, отивали в дома му и в случай, че бил в леглото, го поливали обилно със светена вода, после го отвеждали в църквата и службата продължавала. След това закъснелият бил длъжен да покани на закуска или обяд събудилите го. Въпреки че обичаят е забранен с два изрични декрета от 1431г. и 1448г., той се практикувал в Нант и Анже и , според някои изследователи, оцелял на отделни места до ХVІІв.

След няколко вековна борба на църквата с разпространения в цяла Европа езическия обичай на палене на огън по време на Страстната седмица, символизиращ „изгарянето” на зимата, съответно на смъртта и настъпването на животворната пролет, накрая църковната институция се отказала от издаването на декрети срещу „светотатството” и от налагането на епитимийни наказания и отстъпила. Огньовете на Велика събота били припознати като християнски ритуал, символизиращ възкресението на Светлината на живота от каменната гробница. За по-голяма тежест, към аргументацията била добавена и историята за старозаветния  огнен стълб в пустинята. Всъщност, още през VІ в. папа Григорий Велики (590-604) наредил на мисионерите да интегрират езическите празници в християнството, за да не погине паметта за миналото на човешкия род.

Отбелязването на Велики четвъртък се различава в християнските деноминации. За западната църква този ден е свързан с традицията на благотворителност от страна на богатите вярващи и даване на вечери за нуждаещите се. В първите няколко века на християнството тези вечери обикновено се провеждали в събота, в навечерието на Възкресение, но по-късно станали почти задължителни във Велики четвъртък,  съобразно последната вечеря на Христос с учениците му. От Флоренция се разпространява традицията в църквите и манастирите да бъде изобразявана последната вечеря на Спасителя.

 imageimageimage

Първите християни провеждали службите си в тъмно помещение, в чийто център  символично бил очертан гробът на Христос, върху който имало поставен кръст. След като вярващите се събирали, свещите се гасели, водещият службата вземал кръста от въображаемия гроб, свещите се запалвали и започвала ритуална обиколка на помещението. Пред входа се пеел тържествен химн (Cum Rex gloriae), изоставен по-късно от литургичното богослужение. В химна се разказва за тъгата на душите в ада, излизането на Христос оттам и победата му над смъртта. Към ІV в. краят на този ритуал се отбелязвал със звъна на малки ръчни камбанки, които участниците носели.

Предполага се, че от тези ранни християнски литургии водят началото си предвеликденските служби, наричани Tenebrae (лат. - мрак) в западната традиция.  Те се провеждат последователно във Велики четвъртък, Велики петък и Велика събота и са известни с името Triduum (лат. - три дни). Независимо дали службата е предутринна или вечерна, църквата е осветена съвсем слабо. Във V-образна форма са подредени 15 свещи, които последователно се гасят. Възстановката на падналия над света мрак и земетресението, последвало при смъртта на Исус на кръста, се възпроизвеждат със загасването на пламъчето на последната свещ и шумното затваряне на богослужебната книга (stepticus, лат.- шум).

Друга старинна християнска служба е възпроизвеждането с песнопения от три духовни лица на евангелския разказ за посещението на светите жени на гроба Господен и ангелът, който им съобщава, че Христос е възкръснал.Според много изследователи там е генезисът на средновековните евангелски драми, играни в Западна Европа от Х в. докъм ХVІв. През ХVв. техният характер вече е определено светски и нерядко езикът им е подигравателен, с характерни дълги бурлескни речи. По същото време в Бавария се утвърждава и оттам широко се разпространява из Европа обичаят наречен Risus Paschalis (лат. – великденски смях). Свещеникът разказвал по възможно най-интересния и забавен начин как сатаната с всякакви средства опитва да заключи вратата на ада, за да не може да влезе  Христос. С колкото повече смях на присъстващите бил съпроводен разказът му, толкова по-голяма  била моралната поука. Папа Климент Х (1670-1676) забранява тези вдъхновени разкази, макар те да се ценят високо от вярващите. Въпреки това разпространението им продължава и Максимилиан ІІІ (1745-1777) на свой ред двукратно ги забранява, но без особен ефект.

В една хроника от началото на ХІХ в. със спорно авторство се разказва как протича денят на Велики четвъртък в Рим по онова време (1801-1802). Велики четвъртък в катедралата Св.Петър започва с благословия на маслата: първо се благославят маслата на оглашените (онези, които покръстват, осветяват олтари и т.н.), после се благославят маслата за помазване на умиращите и накрая е благословът на мирото, с което се въвеждат в сан духовни лица. Церемонията е  съпроводена с камбанен звън. В 11.15 преди обяд камбаните спират да бият.

Вечерта тринадесет епископи, символизиращи дванадесетте ученици на Христос и Ангелът, който се явил на папа Григорий Велики, за да го насърчи за благотворителността му, сядат един до друг на пейка. Папата с престилка върху скромна одежда  прави ритуално измиване на десния крак на всеки един от тях. Ритуалът носи името „Измиване на крака на Свети Петър”.

След това ковчежникът минава и раздава на всеки от епископите кърпа, китка и възпоменателен медал. Папата си измива ръцете, сваля престилката и облича червена одежда.

Следва ритуална вечеря, на която папата сервира храна и вино. Право да избере един от епископите, присъстващи на церемонията, имал началникът на швейцарската гвардия.

След вечерята, Деканът на Кардиналската колегия, следвайки  евангелския разказ за последната вечеря дава опрощение на присъстващите и те се разотиват.

Ритуално миене на десния крак и сервиране на вечеря на поклонници, дошли в Рим, за да честват Възкресение Христово се правело и в специалните места за настаняване на поклонници -  мъже и жени.

 

Най-тягостният и скръбен ден от страстната седмица е Разпети петък. Векове наред на този ден много вярващи участвали в т.нар. „коленичене пред кръста”. На централно място в църквата се поставяла фигура на разпятието и до нея вярващите се приближавали на колене.  Навсякъде християните в деня на Разпети петък се въздържали от храна и по възможност прекарвали деня в молитви.

Службата на Разпети петък възпроизвежда залавянето на Исус в Гетсиманската градина, осъждането му на смърт, неговия тежък път към Голгота, разпъването и мъчителната му смърт на кръста, последвани от погребването на тялото му в пещерата.

На Велика събота Богородица и Мария Магдалена отишли на Божия гроб и го намерили празен. Явил им се ангел, който им съобщил за възкресението. Църковният церемониал следва евангелския разказ.

В православните традиции късно вечерта на Велика събота, след първата част на службата, се прави ритуална обиколка на църквата. Свещите в храма се гасят и когато вярващите се връщат вътре, всички свещи и лампи са запалени. Ярката им светлина е символ на великолепието на Христовото Възкресение. Християните си разменят поздрава: „Христос Воскресе!” – „Во истина Воскресе!” , съпроводен с великденска целувка. Този обичай първоначално е бил възприет и от Римската църква, но впоследствие е изоставен.

Неделната великденска служба е сред най-обичаните тържества през Средновековието. В първите християнски векове вярващите често се събирали около църквите, заедно посрещали изгрева с химни, устройвали си закуски и после започвало същинското богослужение в храма. По време на литургията се преповтаряла добрата новина, че греховете им са изкупени и те са дарени с вечен живот след смъртта. В повечето случаи тази блага вест се онагледявала, тъй като литургичните песнопения били на латински, съответно на гръцки и само образованите разбирали текста им.

Традицията след тържествената великденска неделна служба вярващите да се събират за празничен обяд с близките си, следван от танци и игри е характерна за всички деноминации на вярата. На трапезата задължително присъства твърдо свареното обагрено яйце.

Яйцето е много стар символ на новия живот. Далече назад в хилядолетията се е зародила и традицията яйцата да се боядисват. При археологически разкопки в древноегипетските и иранските земи и на други места са намерени черупки от боядисани яйца. През средните векове, по време на Великите пости, хората сварявали колкото е възможно по-твърдо яйцата, за да се запазят за празника и ги оцветявали с отвари от различни билки, дървесни кори и пр. Криенето на яйцата в градината или на други места в християнската символика се свързва с изненадата на светите жени, които намерили гроба Господен празен. И днес в някои райони на Европа и  САЩ е популярна играта „бране на яйца” (egg-picking), а пред поляната на Белия дом в понеделник след Възкресение много деца търкалят яйца по тревата  (egg-rolling). На не малко места се изпитва и твърдостта на яйчената черупка с т.нар. бой с яйца.

В българската традиция яйцето на победителя се нарича „борец”/”бияч” . Вярва се, че  притежателят на най-здравото яйце ще има най-много късмет през годината и ще се радва на крепко здраве.

През средновековието особено популярни във Франция и Германия, били игрите с топка на Великден, в които вземали участие епископи, свещеници с по-нисък ранг и монаси.  Те са познати с името Libertas Decembrica, като своеобразно продължение на предколедните игри, които по традиция светските сюзерени организирали за поданиците си и в които участвали. Средновековните хора приемали, че топката символизира слънчевия диск. В представите им  на Възкресение Христово слънцето се появявало на хоризонта след три последователни „скока”, обяснявани, разбира се, с радостта на небесното светило от победата на Христос над смъртта. Затова след приключването на играта с топка, започвали танците, в които вземали участие и епископи и абати. Празникът завършвал с банкет и четене на хомилия.

Обичаят в първия ден на Великден да се организират игри, танци и общи трапези е много стар. С акцент върху спортните състезания е преминавал денят в Константинопол. По-късно спортни състезания се провеждат и в Руската империя. Там едно от любимите великденски удоволствия става изкачването на камбанарията и правото на всеки да бие църковните камбани.

 imageimage

 

По традиция на празника се носят нови дрехи. В продължение на столетия  дори най-бедните от вярващите са се стремили да имат нещо ново за Великден, та било то и съвсем дребен аксесоар, за да посрещнат подобаващо вестта за вечен живот. Богатите, разбира се, си позволявали разкошни нови одежди.

През средновековието, подобно на Рождество Христово, Великден също бил ден за размяна на подаръци. Обикновено сюзеренът получавал дребни подаръци от подчинените си и в замяна ги канел на угощение, съвместни игри и танци.

 

Близо две хилядолетия този празник бил очакван с голямо нетърпение и посрещан с радост. Неговото послание задълго се приемало чрез обредите и вълнуващата образност. Една характерна икона на Възкресение Христово недвусмислено внушава, че самият Христос е извор на живота и не само излиза от ада и побеждава смъртта, но извежда оттам Адам и Ева за вечен живот.

                 image 

 

 




Гласувай:
4



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: miranda2011
Категория: История
Прочетен: 72974
Постинги: 17
Коментари: 96
Гласове: 70
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031