Не знам дали си струва да поствам информация за книги. Постингите така или иначе събират коментари, само ако темата е отявлено глупава. Но - да опитаме отново. 

Двама български свещеници пишат своите дневници от 1912 до 1962. Частната история, малката история на фона на големите събития. Две наистина полезни книги, още повече при днешния недостиг на пастири.

"Сага за Балканската война. Дневник на свещеник Иван Дочев", изд. "Изток-запад", София, 2012, 304 с., цена: 13.00 лв. 



Заглавието е недобре подбрано. Това е действителният военновременен дневник на свещеник Иван (Радко) Дочев от тракийския фронт през октомври 1912-май 1913. Дълъг, подробен и пълен с най-разнообразни детайли, запазени от наблюдателния автор. Придвижването, времето, селищата, населението на все още османска Тракия, пораженията на войната, болестите, настроенията, лекарите, офицерите, доставките, влаковете, съдбата на хора, добитък, храмове и къщи - всичко е тук. Първата Балканска война от Шумен до Чаталджа с падането на Одрин е събрана в този забележителен документ. Непосредствени наблюдения и наистина жива мисъл, съпроводени може би със самочувствието на историк или журналист, но без претенции за изисканост. Вътре са намерили място и патриотизмът, и възмущението, и отчаянието, и надеждата. Книгата си заслужава всяка стотинка и може да се чете както като извор, така и като изключително вълнуващ - още повече поради достоверността си - роман. 


---------


Отец Данаил Мусински, "Дневникът на един свещеник 1941-1962", Университетско издателство "Св. Климент Охридски", София, 2009, 328 с., цена: 10.00 лв.



Напълно различен от дневника на отец Иван Дочев. Онзи е започнат и воден нарочно по време на Балканската война, с ясната цел да запази впечатления и личности от един изключителен исторически момент. Докато отец Данаил Мусински просто отбелязва кога и как е служил, какво и дали е проповядвал. Това е служебното ежедневие на обикновения български поп в най-глухата провинция. Още по-ценно е, че са уловени два дълги периода: Втората световна война (1941-1944) и първите осемнайсет години на комунистическия режим (1944-1962). Дори пропуснатите важни дати, премълчаните, може би автоцензурирани моменти (например точно през септември 1944) имат своето значение. Постепенно зачестяват вписванията: "не говорих" (проповед), "нямаше присъстващи", "на празника ТКЗС не пусна селяните и никой не дойде в черква". Самочувствието на отец Иван като автор от 1912 и на отец Данаил от 1941-1962 е съвсем различно. Погледът им е друг: първият идва от Русе и Шумен, два значителни града, а вторият - от скромното село Вишовград, край Бяла черква, където и служи. Тук фактите са ясни и без допълнения. Читателят просто вижда пред себе си реалността на един от все пак непреследваните (или незаписал точно ходенето си по мъките) български свещеник. 


---------


Макар че тук става дума за дневници, може би един паралел с художествената проза на нашите свещеници е уместен. Хубаво би било двата предлагани дневника да се сравнят не само помежду си, а и, да речем, с класическата "Видрица" на поп Минчо Кънчев или, защо не, с "Тайният пратеник на св. Хуберт" от отец Кънчо Трънски. Свещеническото писане е подценяван извор в най-новата ни история, а има и не само историческа стойност.