Луд на шарено се радва :: Скандинавският „шахмат” хнефатафл и легендата за фризийското клане

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

14.12.2014 14:08 - Скандинавският „шахмат” хнефатафл и легендата за фризийското клане

Автор: mglishev Категория: История

Прочетен: 3324 Коментари: 1 Гласове:

Последна промяна: 16.03.2018 00:36

В 1732 г. шведският естественик Карл Линей споменава в дневника на лапландската си експедиция, че местното население играе нещо, бегло наподобяващо шахмат. Забавлението носи латинизираното име „таблут”, тоест буквално „игра върху дъска” и, също като шаха, е военна абстракция. Дъската е разделена на 9х9 квадрата, от които четирите ъглови и централният представляват „крепости”. Шестнадесет черни пула или „московити”, разположени в четири групи по периферията на игралното поле, обсаждат девет бели или „шведи”, първоначално разположени в центъра. Една от белите фигури е „крал”, чиято стартова позиция е в централната крепост или „тронна зала”. Играта е походова. Целта на белите е кралят да достигне до някой от ъглите, където е в безопасност. Целта на черните е да „убият” краля. Фигурите се придвижват по права линия и само кралят има правото да преминава през центъра или да спира в ъгъл на дъската. Фигурите не могат да се прескачат помежду си. Взимането на пул става, когато противникът го обгради от две страни. Има и още правила, над които продължават да се водят дискусии. Играта е относително лесна за усвояване и с далеч по-малко възможни комбинации от класическия шах – и въпреки численото неравновесие има известен дисбаланс в полза на белите, „обсадени” фигури. Затова лапландците играят най-често серии от по поне две игри пред своя шведски гост. В наше време таблут е станал доста популярен и може да се играе както на фабрично произведена дъска, така и онлайн.

Описаната от Линей лапландска игра с почти пълна сигурност произлиза от и е много близка до по-стари, средновековни игри на дъска от Северна Европа. На редица места във френските, немските и английските рицарски романи от XII-XV в. персонажите от Артуровия сюжетен цикъл играят шах – най-вероятно става дума за кръстоносно влияние в този вид текстове. „Над шах мъдруват старци белобради” и в лагера на Карл Велики според „Песен за Роланд”. В по-изолирани райони като Уелс обаче дори през XV в. героите от епоса продължават да играят не шах, а „гуидбуил” (вж. например „Сънят на Ронабуи” в „Мабиногион”). В ирландски, уелски, английски и скандинавски ръкописи от XI-XIII в. се срещат описания на още няколко различни обсадни игри върху дъска, които шахът постепенно измества като литературен детайл в описанията на придворни забавления и сюжетни мотиви (така например Пръдери, Передур или Пърсивал може да играе било уелски гуидбуил, било шахмат срещу невидим противник на вълшебна дъска - конкретната игра зависи от произхода на текста).

Игрите на дъска с пулове заемат важно място в представите на средновековните скандинавци, що се отнася до приятно прекарване на времето. В „Песен за Харалд Хубавокоси” свитата на краля не просто пие в двора му, но и го прави тогава, когато може да си позволи да мести фигури. Разбира се, стига кралят да не е на война. В „Пророчеството на Вьолвата” от Старата Еда самите блажени богове местят златни пулове във вълшебната крепост Асгард (а ако се върнем към по-далечния паралел между Асгард и Троя у Снори, евентуално бихме могли да търсим някаква близост дори с античното вазово изображение на Ахил и Аякс, играещи зарове).

Една от скандинавските средновековни игри с пулове е „хнефатафл” или буквално „кралска дъска”. Хнефатафл се играе най-често върху поле от 11х11 квадрата и целта отново е белият крал да избяга от двойно по-многобройни обсаждащи черни пулове – от централната „зала” към някоя от четирите ъглови „крепости”. Правилата, частично известни по сагови източници, позволяват да се заключи, че дисбаланс почти няма. В хнефатафл обсадените бели фигури понякога условно се наричат „датчани”, което представлява интерес. Играта е популярна в т. нар. „епоха на сагите”, тоест X-XI в., а е споменавана в извори от XIII столетие, какъвто обикновено е случаят със саговата информация. Доколкото знаем от ирландски, уелски и английски описания и миниатюри, хнефатафл доста прилича на игрите гуидбуил, „фидхел” и т. нар. Aula Evangelii – един любопитен бенедиктински опит да се придаде благочестив смисъл на забавлението в англосаксонските и англо-нормандските манастири, като се припише на играта набор от алегорични смисли, заети от Библията. Знаем, че монашеските устави забраняват подобни игри (забраната се разпростира и над шаха за тамплиерите). Но нищо и никога не е пречело на добрите събратя на отец Тък усърдно да се молят над дъската, пуловете и ключовете от абатската изба. Възможно е някои от версиите на ирландския фидхел да са включвали и зарове.

Находките в предхристиянски погребения от Исландия и Норвегия относително често включват и комплекти от фигури и дъски за хнефатафл или подобни игри. Възможно е някои от дяланите фигури и миниатюрни идоли от кост и бронз (особено популярният дизайн на седнал мъж, държащ раздвоената си брада) да са служили едновременно като изображения на божество, може би Тор, и на "крал" в игри, подобни на хнефатафл. Сакралността на играта е демонстрирана в текстове от Старата еда, където боговете-аси играят на златна дъска, седнали на съдбовните си тронове, а след разрушаването и възстановяването на света новите богове намират същата дъска. Не е изключено на подобни игри да е придаван известен религиозен смисъл, свързан например с предсказания или магическо предизвикване на изхода от сражение - това не само е важна функция например на Один, но е и донякъде подсказано в уелската легенда "Сънят на Ронабуи", където рицарите на Артур надвиват тогава, когато той печели играта на гуидбуил, но губят заедно с неговите неуспешни ходове. Изчезването на дъските за игри като погребални дарове с покръстването на Скандинавия може би е свързано не само с цялостно драматичното отношение на християните към смеха, игрите и забавленията, но и с това, че игрите на дъска са по-скоро асоциирани със старите богове.

Обсадното положение на белите „датчани” в хнефатафл позволява и един съвсем пряк литературен паралел от германското ранно Средновековие. Стихове 1063-1169 в англосаксонския епос „Беоулф” съставляват т. нар. „Финсбургски епизод”. По сюжет той съвпада с „Финсбургския фрагмент” – зле съхранена самостоятелна епическа поема, също на староанглийски език, от която са запазени 48 стиха. Двата текста разказват за датския вожд Хнеф, обсаден заедно с дружината си в залата на фризийския владетел Фин. Мотивът за подновяването на стара семейна вражда и битка или обсада на зала е достатъчно устойчив, за да се появи на много места, включително в „Сага за Вьолсунгите”. В случая интересно е тъкмо името на датския предводител: Хнеф, много вероятно близко до названието на играта хнефатафл. Староанглийската дума “Hnaef” не само означава „господар”, но е и лично име (или прозвище, титла) на легендарен персонаж. В изследването си “Finn and Hengest” Дж. Р. Р. Толкин и Алън Блис предполагат, че сюжетът на „Финсбургския фрагмент” и „Финсбургския епизод”, кулминиращ с гибелта на датчанина Хнеф в залата на фризите, е функционирал като епически разказ между VI и XI в. в Англия, а може би и във Фризия. Толкин и Блис наричат този разказ „Фризийското клане”.

Началните позиции на хнефатафл, самото име на играта и изричното упоменаване на обсадените бели като „датчани” позволяват хипотезата, че играта следва незапазен скандинавски вариант на същия епически сюжет (отделна, също толкова легитимна хипотеза е свъзването на хнефатафл с историята на скандинавските богове в центъра на Мирозданието и нападащите ги в края на света великани, ако потърсим сюжетна обвързаност между "Пророчеството на ясновидката" от Старата Еда и исторически засвидетелстваната игра). Възможно е квазиисторическото „Фризийско клане” от периода на adventus Saxonum и разпадането на старите племени връзки от двете страни на Северно море през V-VI в. да е оцеляло в Англия под формата на споменатите два текста, а в Скандинавия да се е превърнало в игра, която пък е претърпяла собствено развитие. И не е изключено появата на гуидбуил, фидхел и Aula Evangelii на Британските острови от Х в. нататък да се дължи на вторично разпространение и трансформация на хнефатафл под викингско влияние, при вече изгубен спомен за общия произход на скандинавската игра и староанглийските наративи. Уелсците и ирландците със сигурност не са консуматори на англосаксонска литература, но попиват много от обичаите на скандинавския нашественик; датски и норвежки влияния над Британия и Ирландия бездруго са добре засвидетелствани както сред келтите, така и сред англосаксите.

Разбира се, днес е невъзможно със сигурност да бъде потвърдено или отхвърлено предположението, че легендарният датски вожд Хнеф от англосаксонската епическа традиция, е дал името си на забавната скандинавска игра. Но предвид огромния, двупосочен (и обикновено насилствен) обмен на хора, идеи, институции и материално богатство, осъществяван през Северно море във викингската епоха (IX-XI в.), не е изключено епосът и играта да са се оказали свързани по повече от един начин, а не само чрез евентуален общ произход. Не е невъзможно както рецитация на стиховете да е предшествала и изложение на правилата на играта пред англо-скандинавските дворове (например в Йорк), така и самата легенда да е ползвана като „обяснение” за произхода на забавлението. Поезията и игрите на дъска са част от придворната култура на викингския период и не е трудно да си ги представим комбинирани. Такава представа може да бъде единствено спекулативна, но не е лишена от основание и би могла да послужи за осветяване на сложните и задълбочени връзки между Англия и Скандинавия в момент, в който новата, феодална цивилизация, идваща откъм Франция, все още не е прекъснала съществуването на по-старата германо-скандинавска култура.

Статията за теглене от сайта на сп. "Българска наука" (https://nauka.bg/2015/74/Skandinavskiqt-shahmat-hnefatafl-i-legendata-za-friziiskoto-klane.pdf).

Нагоре