Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.06.2015 06:55 - Великата харта и контролът над властта
Автор: mglishev Категория: История   
Прочетен: 1609 Коментари: 2 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Великата харта и контролът над властта

 

 

На 15 юни 1215 г., Рънимийдската морава край брега на Темза, недалеч от Уестминстър и Лондон, става сцена на унижението на един суверен: английският крал Джон е принуден от бароните си да подпечата публично дълга харта, включваща шейсет и три точки и ограничаваща властта му в рамките на писаните закони и известните обичаи. Оттук нататък всеки монарх в Англия ще знае много добре на какво има и на какво няма право – и нещо повече, всички заинтересовани страни ще са наясно кой текст или кое колективно тяло определя възможното и невъзможното за краля. Това е началото на края на средновековния хаос от чисто беззаконие и противоречиви традиции. И може би е началото на превръщането на Англия в нещо повече от феодална монархия – превръщането й в πολιτεнα, в коронована res publica, в commonwealth; началото на истинска държава практически според античния смисъл на думата. Смисъл, който се оказва и модерен, доколкото модерното схващане за държавност е моделирано именно от класическите гръцки разбирания за онова, което наричаме обществен договор и легитимно равновесие на групови интереси, сдържани чрез институции и институции, контролиращи институциите. Оттук започва сложната система на проверки и уравновесяване, характеризираща модерната държавност.

 

Надзорът над краля е поверен на колегия от двадесет и пет барони, приподписали Хартата заедно с него. Авторът на основния текст, кентърбърийският архиепископ Стивън Лангтън уравновесява схващането, че монархът е източник на законността, със съзнанието, че дори и самият този източник трябва да бъде подвластен на контрол, за да не превърне реда в хаос. Така че текстът включва обещание от страна на самия крал не само да не нарушава така съставеното споразумение, но и да накара всички свои привърженици да го приемат. Законността, която едновременно създава краля, но и произлиза от него, го задължава да започне да прави разлика между себе си като личност с всичките й недостатъци и като въплъщение на кралството. Тук може би започва залезът на персоналния суверенитет в чисто средновековен смисъл и възобновяването на съзнанието, че страната има свой колективен интерес и колективна воля, на които държавният глава е само пръв служител. Едно съвсем класическо съзнание, което вероятно е било поне частично достъпно за начетения архиепископ. При желание за по-смела интерпретация, тук могат да се търсят корените на чисто английското политическо учение за двете тела на краля, изследвано в изискания труд на Канторовиц.

 

Хартата, отхвърляна и винаги отново приемана от редица крале, изменяна и допълвана, постепенно получава популярното име „Велика харта на свободите“. Тя частично остава в сила и до днес – забележителен пример за приемствеността в английското и британското законодателство. Превръща се в основа на формално неписаната, но реално осезаема английска (и британска) конституционна система и в извор на вдъхновение за редица документи и правни интуиции, типични за англосаксонския свят днес, включително Habeas corpus, Декларацията за независимост, Конституцията на Съединените американски щати и допълващия го Закон за правата. Един от по-далечните ефекти или отгласи на дългия процес, започнал с налагането на Хартата над крал Джон, е опитът за осмисляне на човешките права като естествен, природен феномен; не само англосаксонският свят и не само САЩ дължат много на вековното развитие на английската конституционна система и мисъл – въпреки фундаменталното разграничение между англосаксонско и континентално право, Френската революция със своите основополагащи документи също е поне косвено повлияна от случилото се на Рънимийдската морава (през американско рационалистично посредничество, но и през възхищението на Волтер пред британските свободи). През Гражданския кодекс и белгийската Конституция това пък води дори до модерната българска държава и нейната все пак свещена (в секуларен смисъл), макар и двойствено либерална Търновска конституция от 1879, носеща вече станали традиционни идеи за отговорността на държавните органи едни пред други – и най-вече пред целокупното политическо тяло на страната. На пръв поглед това звучи отвлечено, но при малко по-задълбочено изследване можем да схванем, че в далечната 1215 г., когато в Търново все още царува Борил и Калояновата уния е в сила, на далечния британски остров е сложено началото на процес, който по неочаквани начини и след много столетия ще засегне голяма част от света, включително и България. Нека припомним, че и тогава Европа е свързана по своеобразен начин, типичен за епохата – ангажиментите на папа Инокентий ІІІ го свързват едновременно с царете Калоян и Борил, както и с крал Джон.

 

Великата харта на свободите съчетава прост латински език с множество видими германизми и може би някои прикрити келтски реалии, заети от традиционния правен или по-скоро обичаен мир на англосаксонците, англо-скандинавците, французите и жителите на Нормандия. Не е новост, че в периода на завоеванието от 1066 до 1215 г. нормандските и анжуйските крале на Англия успешно събират саксонското и скандинавското обичайно право с най-старата английска административна традиция – проследима през „Книга на Страшния съд“ или Domesday Book (1086) назад към множеството кралски харти, съставяни на латински и староанглийски още от самото начало на VІІ в. Първата англосаксонска харта датира от 28 април 604 г., когато новопокръстеният Етелберт, крал на Кент, дарява земя за манастир в Рочестър с текст, уточняващ дарението и на латински, и на простонароден староанглийски. Шест столетия по-късно крал Джон и архиепископ Стивън все още следват някои от композиционните характеристики на първите примитивни документи (а и чисто институционално Стивън е приемник на първите архиепископи на Кентърбъри от седми век). Доста сложните, но същевременно ясни концепции на феодалния свят са изразени пестеливо и недвусмислено в текста на Хартата.

 

В нея е обърнато внимание на почти всички въпроси, засягащи наследяването и задълженията на настойниците при наличието на непълнолетни или другояче недееспособни собственици на поземлено владение. Направено е всичко възможно Короната или друг настойник да не може да ощети собственика, преди той да може да се погрижи за себе си и имота. Взети са предвид различни въпроси, свързани със задълженията и реда на изплащането им. Нищо не е незначително за вниманието на краля, архиепископа и бароните. И във всички разглеждани случаи те наблягат на контрола, който трябва да бъде упражняван над върховната власт.

 

Хартата слага началото и на онова тяло, което днес наричаме британски или уестминстърски тип парламент. След като неохотно утвърждава текста, Джон гневно възкликва: „Поставиха над мен двайсет и петима крале!“ Действително, системата, която в ХІV-ХV в. ще функционира чрез рицарите от графствата и пратениците на градовете, за да бъдат одобрявани извънредните данъци за войните на английските монарси във Франция, идва именно от страниците на Великата харта. Самата концепция за парламентарна монархия, за краля-в-парламента и не просто за възможността, а за задължението на монарха да управлява чрез съвет, произлиза именно оттук. Тази идея се оказва толкова жизнена, че в XVIII-ХІХ в. довежда до либералното за времето си схващане за представителна демокрация. Схващане, което днес бива атакувано от различни страни (а нима не е било атакувано и от опасни популизми, тирании и тоталитаризми през 30-те години на страшния ХХ в.?) и което по парадоксален начин вече носи белезите на благороден и разумен консерватизъм. Сложният контрол над властта, споделянето и съучастието в нея като вид задължение, едновременно предпазна мярка и въпрос на чест – ето може би най-ценния урок на Великата харта на свободите, заради която храбрите барони са рискували всичко.

 

Една от причините за съставянето и приемането на Хартата е посочена в преамбюла й: „заради Божията чест“. Това е нещо повече от клише; свободата на Църквата в Англия, спазването на законите и обичаите от страна на краля, помазан по Божия милост – това са въпроси, около които в завоюваната от нормандците страна цари напрежение още откак архиепископ Стиганд е отказал да коронова Уилям, победителя при Хейстингс. За идеала на Божията чест загива най-почитаният английски мъченик – св. архиепископ Томас Бекет, ръкоположен и убит по желание на Хенри ІІ, създателя на англо-анжуйската империя (и този конфликт на силни личности е великолепно демонстриран в прекрасната пиеса „Бекет или Божията чест“ на Жан Ануи, защото Англия вдъхновява Франция по много начини). В епохата на нормандското завоевание архиепископите на Кентърбъри обикновено са забележителни личности – от упорития защитник на старата уесекска династия Стиганд, през интелектуалци като предсхоластика св. Анселм от Аоста, оказал огромно влияние на западния свят и застъпниците на реда и закона като св. Томас и Стивън Лангтън, тези прелати стоят в основата на историята на идеите на европейското Средновековие и наистина правят чест на Бога, а и на страната си.

 

В края на това есе върху Хартата идва ред на една неизбежна бележка от чисто исторически характер. Патосът на целия документ е потвърждаването на предполагаемо вече съществуващи, осветени от традицията, „естествени“, както казахме, права или „стари свободи“ както е средновековният термин, така уместно припомнян от Доминик Бартелеми. Само че докато на континента „старите свободи“ стоят в основата на хаос и безвластие, то в Англия те поставят началото на един вече предмодерен, разбираем за нас правов ред, свързан с върховенство на предвидимия писан закон. Тъкмо битката при Бувин на 27 юли 1214, когато Филип ІІ Френски разбива крал Джон, позволява на английските барони да изискат тези „стари“, а всъщност съвсем нови свободи от своя надвит суверен. Същата битка превръща Филип във „Филип Август“, в „император в своето кралство“ и разширява домена на френските Капетинги с Нормандия и Анжу. Заради загубата на тези провинции след поражението Джон е наречен „Беззеемни“. Именно Бувин е точката, от която започва далечното развитие не само на уестминстърската система, но и на бъдещия френски абсолютизъм. Точно когато властта на дотогава могъщия английски крал е поставена под въпрос, авторитетът на френския монарх започва възхода си след период на почти пълна дезинтеграция. Английските и британските монарси преминават през граждански войни, детронации, убийства и изгнание, но Короната и досега дефинира законността в Обединеното кралство. Докато Франция, някога много по-осезаемо монархическа от островната си съседка, сега е република, чиито основни идеи за свобода, равенство и братство са косвено повлияни именно от далечните резултати на битката при Бувин и последвалото я драматично подписване на Великата харта. В крайна сметка – кой спечели сражението? Иска ни се да можем да кажем: свободата.

 

 

Манол Глишев,

София, 15-20 юни 2015




Гласувай:
2
0



1. anttoni - Впечатляващо! Ако така се учеше ...
20.06.2015 21:54
Впечатляващо! Ако така се учеше историята в нашето образование, с обзор, анализ и логически взаимовръзки, колко щеше да е хубаво.
цитирай
2. mglishev - Е, правим, каквото можем :)
20.06.2015 22:00
anttoni написа:
Впечатляващо! Ако така се учеше историята в нашето образование, с обзор, анализ и логически взаимовръзки, колко щеше да е хубаво.


Историята всъщност не е толкова недостъпна - иска само здраво четене :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 5335163
Постинги: 1061
Коментари: 8006
Гласове: 5476
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата