Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.05 16:23 - Оцеляването на Византия, първи вариант (продължение)
Автор: mglishev Категория: История   
Прочетен: 2118 Коментари: 8 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Оцеляването на Византия, първи вариант (продължение, 1650-1981)
(Към Първа част)

Ранномодерна Византия

Към 1650 г., когато Хмелницки и в действителната, и в алтернативната история се покорява на Москва, дворът на късните Палеолози най-сетне признава царската титла на московския владетел и патриаршеското достойнство на руската Църква, макар че това води до поредна идейна криза в Константинопол.

Също в 1650 австрийските Хабсбурги окончателно са се отказали от претенциите си в северна Германия, където Реформацията тържествува (почти вярно и в действителната история). Императорът от Виена започва т. нар. Война за далматинското наследство, в която унгарските реформисти са напълно смазани и маджарското кралство е присъединено към владенията на Хабсбургите (това компенсира липсата на османско нашествие). В тази война българите извоюват независимостта си от Унгария и образуват Третото българско царство. В Търново е свикана Диета, на която са представени както униатите, така и православните. За цар е повикан един от племенниците на василевса от Константинопол. Ромеите първо изискват гаранции, че ще запазят Пловдив и Месемврия в границите си и едва тогава признават възстановяването на българската патриаршия и държава. Сърбите се възползват от краха на Унгария, за да завладеят Белград (като същевременно продължават да държат под свой контрол по-голямата част от Македония). Черна гора остава независима, Босна преминава към австийските владения, а Молдова и Влахия се обединяват в едно голямо Молдовлашко княжество. Албания остава под неаполитанска (тоест и испанска) власт, а континентална Гърция си остава поделена между испанците и венецианците. Междувременно в Анадола цари хаос, защото местните турски бейове всячески се стараят да отслабят властта, под която ги държи газневидският шах от Техеран.

Към 1670 Византия, Испания и Родоският орден сключват съюз с цел завладяването на крайбрежните райони на Мала Азия. Ролята на Византия е малка – тя просто предлага пристанищата си за ремонтни бази на опериращите флотилии, но й е обещано да получи Амасия, Синоп, Никея и Ефес. Отделни турски предводители във вътрешността на Анадола застават на страната на християните, така че към 1675 войната приключва със създаването на нов Румски султанат в Кайсери, обхващащ централните и източните райони на Мала Азия, части от северна Месопотамия и Сирия. Венецианците разширяват владенията си около Кипър с киликийските пристанища, родосците завладяват Халикарнас, Анталия и Милет, а испанците задържат обещаните на Византия територии. Разбира се, ромеите са гневни, но безсилни. Испания замисля и нови завоевания на изток, в Ескориал мечтаят за въстановяване на Йерусалимското кралство, но войните с Франция, бунтовете във Фландрия и постоянното обезкървяване на колониите отвъд Атлантическия океан от холандци и англичани отвличат вниманието на испанците далеч от източното Средиземноморие. Така че в 1690 ромеите сключват нов съюз – този път със султана в Кайсери – и нападат испанските владения във Витиния с малките си, предимно наемни сили. Кавалерията им реално не съществува, артилерията им е слаба, а немската пехота на византийска служба е размирна и мързелива, макар и ефективна. Общо взето, византийците правят услуга на турците, които завладяват по-голямата част от западното анадолско крайбрежие и отстъпват на ромеите трохи от плячката: Амасия и Бурса. Със сигурност обаче ромеите си докарват вражда с йоанитите в Родос и с Венеция, както и, разбира се, с Испания. В 1700 г. Константинопол е обсаден по суша и море от испанска армада и ромеите са принудени да отстъпят Солун и всичките си азиатски крепости в замяна на крайно неизгоден мир. От това се възползва нова България, която на свой ред завладява Пловдив и Месемврия. В Константинопол последният Палеолог е свален поради неумелата си политика и на негово място е издигнат император от нова династия. Новият владетел обаче фактически царува само над столицата, Одрин и Галиполи.

Византия като малка модерна държава.
Управлението на „Вторите Палеолози“ и последните десетилетия на абсолютизма


За щастие на Византия и на гръцкия народ, Испания вече е значително отслабена, а и Венеция клони към залез. Междувременно започват да се усещат разни просвещенски пориви и все повече от поданиците на императора (пък и от жителите на Архипелага и Морея) смятат себе си за гърци, а не за ромеи. По-просветените и влиятелни граждани на столицата искат самоволната власт на императора и двора му да бъде по някакъв начин ограничена от закона (защото старите византийски схващания, че василевсът е жив закон и абсолютистката вълна, дошла от Запад, най-сетне започват да омръзват на търговците и едрите собственици). Най-сетне повечето влиятелни фамилии в Константинопол и Тракия имат самочувствието на някогашни императорски династии, защото действително почти всички значими семейства се родеят ту с Палеолозите, ту с Комнините, ту с Асеневци. Отделно от това, от западни градове като Женева и Лайпциг пристигат първите наистина критични издания на старите гръцки автори, говорещи за атинската демокрация: Аристофан, Аристотел и Тукидид. Сега техните текстове намират жадна за новости публика. Много от пътувалите в Италия и Германия византийски търговци и аристократи носят със себе си преводи от латински на гръцки на истинските римски писатели – най-вече Цицерон с адвокатската пищност и политическия си патос допада на размирните глави на гръцките аристократи.

Разбира се, тайната полиция и наемниците пазят добре императорския престол, но така или иначе, първата половина на ХVІІІ в. преминава във все по-нарастващо недоволство. Загубата на Солун, Месемврия и Пловдив, както и разходите около наемниците предизвикват увеличаване на данъчната тежест в Константинопол и околностите, което не допринася за успокояването на духовете. Към 1750 избухва селско въстание в околностите на Одрин и тогава императорът и аристокрацията за последен път действат заедно срещу заплахата за установения ред. 

В 1770 всички фамилии протестират пред императора за огромните търговски концесии, направени на все по-отслабващата Испания и на също така задъхващата се в последните си десетилетия Венеция. Междувременно България и Сърбия за пореден път са влезли в противоборство за контрола над Македония, което позволява на византийците да се занимават с вътрешните си проблеми. Принуден да действа, василевсът обявява края на митническите привилегии на всички чужденци в пристанищата на империята. Испания и Венеция протестират, но вече нямат възможност да реагират. Това, разбира се, настървява патриотичните гръцки настроения в Константинопол, в Солун, в цяла Гърция и по островите. Въпреки венетократията и иверократията (венецианската и испанската власт в Егейско море), въпреки униатството повечето гърци си остават гърци и техните погледи все пак са насочени към столицата на Босфора (макар и надеждите им да не са точно в империята като такава, а в бъдещо национално обединение). 

През втората половина на ХVІІІ в. се засилва интересът на Русия към Балканите. Това вече не е някогашното московско княжество, а модерна свръхсила. Русия налага протектората си над Молдовлахия и не крие амбициите си да го стори и с България и Византия (с най-доброто желание да ги помири, разбира се). Тук обаче руските интереси се сблъскват с тези на Австрия, която междувременно не пропуска да увеличава собственото си влияние в Сърбия и Черна Гора, както и да пречи на руското в Молдовлахия. Така или иначе, това е още една причина за конфликти на Балканите – Сърбия в краткосрочните си амбиции се опира на Австрия, България – на Русия, а на Византия й тежи всяка форма на чужда зависимост.

Гръцката национална революция

Американската независимост от 1776 г. не събужда кой знае какви реакции в Константинопол и изобщо в гръцките земи; и без нея е започнал процесът на национално (и политическо) осъзнаване – особено у по-просветените и състоятелните. Но когато в Париж пада Бастилията (14 юли 1789), народът на Константинопол празнува; подобни тържества стават също в Атина и Солун, макар че навсякъде полицията се стреми да ги осуетява. Когато през 1791 френският Конвент налага на краля Декларацията за правата на човека и гражданина, в Константинопол избухва истинска революция. Народът и аристократите обсаждат Влахерните и карат василевса да приеме гръцкия текст на Декларацията като върховен закон, да позволи образуването на законодателно събрание и да предаде на съд началниците на тайната си полиция. До 1793 наемният корпус е разпуснат, а на негово място е обявено създаването на „Национална армия на Романия” – за офицери са поканени французи, а доброволци се стичат от всички краища на Гърция. В 1794 василевсът доброволно отстъпва цялата си власт на Законодателното събрание; в замяна му е позволено да запази титлите си и все пак да подписва издаваните правителствени актове. Сформирано е правителство, чиято цел трябва да бъде установяването на законен ред в империята. Членовете на законодателното събрание обаче са разделени – част от тях са търговци, а друга част – земевладелци и те по изключително различен начин си представят бъдещето на Романия. В края на 1794 улицата влиза в Събранието и принуждава правителството и депутатите да предадат цялата власт на един от младите офицери, учил във Франция. Императорът приподписва акта, а новият главнокомандуващ и спасител на Отечеството обявява война на Испания, България и Венеция. Сърбия се присъединява към византийските сили. В 1795 революцията разтърсва Архипелага и континентална Гърция. Навсякъде испанската и венецианската власт са сваляни. Родоският народ се вдига срещу хоспиталиерите и те намират прием чак в далечна Русия, където местният цар Павел има необичаен интерес към тях. Навсякъде революционерите се присъединяват към империята на Романия, която в 1797 официално сменя името си: от basileia ‘Rwmaiwn или ‘Rwmanias тя става politeia ‘EllHnwn, тоест „държава на гърците”, макар никой да не закача императора – той се превръща в нещо като патриарха: остаряла, но почитана институция. Всъщност религиозното значение на империята и патриаршията изиграват своята роля във войната за обединение на гръцкия народ, защото в някаква степен тя преминава като война срещу католицизма.

Русия, разбира се, се намесва в защита на интересите на хоспиталиерите и на България и това поставя гръцко-сръбския съюз в неизгодно положение. От една страна, Сърбия разчита на австрийска подкрепа, а Гърция – на френска, докато революционна Франция и консервативна Австрия са противници.

Към 1797 Пловдив е в български ръце (но какво значение има това - това е алтернативна история, тоест фентъзи, пък и това е бурната епоха на Френската революция, когато цели царства сменят владетелите си за една нощ ;) ).

Поствизантийска Гърция по време на Френската революция
Войната за независимост на Гърция, 1797-1815


Девтеропалеолози или "Втори Палеолози" е името на династията, дошла на власт след свалянето на истинските Палеолози ок. 1700 г. и все още кретаща посред революционните борби. Константинополските опозиционни журналисти понякога непочтително наричат императора „Неолог“.

В 1797 новата гръцка държава не е в завидно положение. Ентусиазмът на гръцката нация да се консолидира около Константинопол далеч не е достатъчен за изправяне срещу мощта на руската империя. Артилерия и пари все така няма, флот - също. В Албания кой знае какви бунтове срещу испанската власт няма, дори се оказва, че албанските планински разбойници с удоволствие нападат гръцки и сръбски села за сметка на касата на испанския губернатор в Дуръс.

Българските войски посрещат първите опити на новосформираната гръцка войска за пробив към Пловдив доста успешно, а по всяка вероятност отвъд Дунав вече се подготвя руски експедиционен корпус, който да сложи край на елинските държавотворчески усилия. В Константинопол се боят (и с основание), че самата столица може да бъде блокирана по море от руския Черноморски флот.

Съществува и още една причина за тревога - ако Франция и Австрия продължат да бъдат открито враждебни една срещу друга, това ще накара австрийските протежета - сърбите - да скъсат с гръцката държава и вероятно да се опитат да превземат Солун, който току-що е свалил испанското знаме от Бялата кула.

Разбира се, блестящите победи на младия генерал Бонапарт в Италия поставят Австрия на колене и още през пролетта на 1798 между Виена и Париж е сключен мир. Венецианската република официално е анексирана от новообразуваното профренско италианско правителство и последните венециански губернатори и подести в Архипелага полагат клетва за вярност към стратега-автократор в Константинопол. Стратег-автократор е титлата на върховния главнокомандуващ на новата гръцка национална армия, която по същото време търпи безславни поражения от българските сили в Тракия.

Мирът между Франция и Австрия кара сърбите като австрийски съюзници да не изменят на лоялността си спрямо Константинопол. Дори напротив, сръбският крал обявява война на България с надеждата да превземе София. В Константинопол ликуват. Падането на София би означавало, че Пловдив е вързан в кърпа на гърците и така всички български амбиции за Тракия и Македония биха били погребани окончателно. Солунчани отдъхват, спасени от подозренията си спрямо сръбските гарнизони около Струмица.

Така или иначе, опасността откъм Русия остава. Адмирал Ушаков действително блокира Босфора. Казашки разезди пресичат устието наДунава в началото на лятото и заедно с молдовлашки войски се притичат на помощ на българите, които по този начин успяват да обърнат внимание на сръбската опасност. Австрия, макар и победена в Италия, не може да си позволи нови отстъпления. Хабсбургите събират нов набор, вече като съюзници на революционна Франция (въпреки справедливия гняв от обезглавяването на Мария-Антоанета) и пресичат границите на Молдовлашкото княжество. Руският щаб в Одеса е притеснен да не би войските на Балканите да бъдат отрязани от връзка с родината и заповядва изтегляне от България. Силите, предназначени за обсада и щурм на Константинопол, сега трябва да бъдат пренасочени за отбрана на Букурещ. Това донякъде развързва ръцете на гръцкия стратег-автократор.

В края на 1798 положението на гърците е облекчено и от експедицията на Наполеон в Египет. Близостта на френски войски в източносредиземноморския регион прави възможни контактите между френския и гръцкия щаб. Французите подпомагат гърците с пари, артилерия и нови попълнения на офицерския състав. Адмирал Ушаков дори сваля блокадата на Константинопол. Няколко гръцки победи в Тракия водят до падането на Пловдив в гръцки ръце. България е изправена пред крах, когато Русия успява да включи в бойните действия нови сили, които предотвратяват превземането на София от сръбско-австрийските войски, отблъскват австрийците от Северински Банат и дори навлизат в Тракия. Пловдив отново е опразнен от гръцкото командуване и посреща руснаците с хляб и сол (сякаш има друг избор). Руският щаб подготвя настъпление към Одрин, когато Наполеон изоставя експедиционния си корпус в Кайро и Йерусалим и побягва към Франция. Английският флот вече доминира Средиземно море и успява ефективно да наложи континенталната блокада на всички френски и италиански пристанища.

Гръцкият стратег-автократор вижда, че силите на младата му армия са недостатъчни за отбрана на Одрин, град без сериозна фортификация и разположен в равнина. Съвсем по наполоеоновски той публикува покъртителен апел към всички елини за отбрана на родните огнища и захваща трескава подготовка за обновяването на укрепленията на Константинопол, Родосто и Галиполи. Френските оръдия са разположени на изгодни позиции, взети са всички доброволци от Архипелага и Гърция и преди английските съдове да са блокирали всички пристанища започва кампания по наемане на турски храбреци от анадолските бейлици в гръцката армия.

Окуражени от смелостта на Гърция, изоставените френски сили в Египет и Палестина не се предават в английски плен. Вместо това те започват нов Анабазис, невъзможен поход от Йерусалим към Мала Азия. Подвигът на Ксенофонт ги вдъхновява; нещо повече, те изминават в обратна посока пътя на първите кръстоносци, но не като врагове на турци и гърци, а като носители на Революцията и прогреса... или поне така пише в обръщенията им до местните бейове.

В 1799 Наполеон установява личен режим, а Гърция се сражава за съществуването си. Едва създадена, тя трябва да се бори с недостатъчните си сили срещу превъзхождащ я противник. Островите един след друг падат в английски ръце; зверствата на казаците в Тракия са неописуеми (дори българите са отвратени от тях); руският щаб вече е в Одрин, но Константинопол и Галиполи не падат.

Солун е твърде на запад от бойните действия и русите дори не се опитват да го окупират; вместо тях това извършват англичаните. Но населението на Гърция бяга в Олимп, Пинд, Ида и Тайгет, а от време на време храбри андарти извършват смели нападения срещу английски офицери в равнините. Гърция изглежда обречена (а Байрон тайно пише оди в чест на Наполеон и на смелите елини), но за щастие руските и английските войски не могат да се концентрират върху една задача. Междувременно оцелелите от френския експедиционен корпус пресичат Киликия и навлизат в същински Анадол. Султанът на Кайсери е въвлечен почти против волята си във войната срещу Русия, защото руски части понякога нарушават границите му в Кавказ. Той приема французите, съдейства им с припаси и водачи и дори позволява на някои от по-енергичните си бегове да се присъединят към авантюристичния им поход. Тайната му надежда е да ги отклони към Грузия, която те да завладеят за него, но френските войници са твърдо решени да стигнат Константинопол.

В края на 1799 забравеният Наполеонов египетски корпус достига Мраморно море. Британците и русите не са очаквали такъв развой на събитията, а и няма техни съдове в Мраморно море - оръдията на Галиполи и на гръцката столица са се оказали достатъчни, за да ги държат извън Проливите. Така че французите пресичат Пропонтида в множество малки турски гемии и понтони между Кизик и Родосто. Надали и викът "Морето!" на Ксенофонтовите хоплити е бил толкова радостен, колкото възгласите на гърците при вдигането на френския трикольор над Родосто. Звуците на Марсилезата се смесват с тържествените удари на камбаните и неустрашимите Наполеонови пехотинци славно се включват в отбраната на Константинопол. Из руските, както и из гръцките позиции плъзва слухът, че самият Първи консул на Френската република е дошъл да помогне на Елада, което придава кураж на защитниците и вцепенява нашественика. В 1800 г. дори Одрин вече е обратно в гръцки ръце, а от Анадола продължават да прииждат нови и нови турски доброволци. Повечето френски войници не вярват, че имат шанс да се доберат обратно до родината и се женят за гръцки и турски момичета.

Гръцката армия вече има с какво да се похвали. Издържала е в пълна блокада близо година и е попълнена с едни от най-изпитаните войници в познатия свят. Но и цяла Елада е в съсипни. Стратегът-автократор чувства, че е време за мир. В Пловдив (в този момент български) се събират представители на България, Русия, Молдовлахия и Великобритания от една страна, а от друга - на Франция, Гръцката държава, Сърбия, Австрия и султана от Кайсери. Разбира се, британците провалят мира. Те са окупирали целия Архипелаг и почти цяла континентална Гърция, Union Jack се вее над Партенона и никой в Лондон не иска положението да се променя. Така че в края на 1800 г. е сключен само сепаративен мир между Русия, България и Молдовлахия от една страна и Гърция - от друга. Русия се отказва от претенции над гръцки земи, Одрин остава в гръцки ръце, а Пловдив - в български.

Това, разбира се, проваля отношенията между Прусия и Русия, както и между Русия и Англия. Междувременно руското правителство се утешава с успехите си срещу Австрия, която отново е принудена да иска мир. В 1801 Русия анексира Бесарабия и предлага на Молдовлахия българска Добруджа като компенсация. Българите пък са възнаградени с Вардарска Македония, отстъпена от сърбите. Австрия на свой ред губи Трансилвания и Лодомерия, които преминават под руска власт.

За момента Русия не се чувства особено зле настроена срещу Наполеон, така че Прусия е изоставена на съдбата си. Срещу Наполеон продължава успешно да се изправя единствено Англия със своя могъщ флот. Нещо повече, Русия заплашва британците със скъсване на отношения, ако блокадата над Дарданелите не бъде свалена. Без да се стига до истински мир между Гърция и Англия, все пак се установява демаркационна линия по двата бряга на марица в долното й течение, а руски кораби спокойно преминават край Галиполи.

(Както виждате, това е ефектът на пеперудата. Заради Византия или Гърция ми се налага да обърна наопаки Наполеоновите войни).

В 1804 Наполеон се провъзгласява за император на французите и крал на Италия. В Константинопол стратегът-автократор последва примера му, окончателно сваля императора (който и така няма никаква роля през последните години) и се коронова като василевс и автократор на елините по Божия милост и народната воля. Приета е нова Конституция на Гръцката република, според която императорът има пълни диктаторски права.

В 1805 Русия, Австрия и Прусия отново се сближават след като Наполеон е замислил нахлуване в Испания. Постигнато е известно подобрение на отношенията включително между Великобритания и Русия. При Аустерлиц френският император нанася страховито поражение на противниците си (и отнася короната на Свещената римска империя в Париж след престой във Виена). Победата му само потвърждава волята на Европа да премахне корсиканския авантюрист. Нови облаци се сбират над Европа.

Следващите няколко години са изпълнени с огромно напрежение на силите както за Наполеон, така и за противниците му. В 1812 той прави грешката да нахлуе в Русия без да е дал независимост на Полша и да си е осигурил полска помощ. В 1813 е разгромен при Лайпциг. Дните на империята му са преброени.

През това време английските сили в Гърция се оказват недостатъчни за умиротворяването на страната. Гръцките бунтовници стават все по-дръзки. В 1811 губернаторът на Митилини е убит. По-късно същата година бунтовници и редовна войска успяват да превземат Солун. Новият император в Константинопол се опитва да привлече насвоя страна и албанските планински разбойници в замяна на дял от военната плячка. Британците се оказват неспособни да запазят владенията си на балканския полуостров. До 1814 г. в техни ръце остават само малки и добре защитени пристанища като Модон (Метони). Разбира се, същевременно те не губят нито един остров.

След Стоте дни на Наполеон Гръцката държава е представена на Виенския конгрес. Тя не е Велика сила, но е показала, че може да се защитава с оръжие; всъщност тя е създадена и калена в пламъците на Наполеоновите войни. Няма флот и е бедна, но има относително сериозни сили на сушата. По-голямата част от офицерите в армията са французи или са учили във Франция. Дори неколцина от Наполеоновите генерали се настаняват в Константинопол след битката при Ватерло. От Силите най-благоразположени към нея са Австрия и Прусия. Режимът й, дори след 1815, остава типично бонапартистки. В някакъв смисъл съдбата на нова Гърция си прилича с тази на Жоашен Мюра, но без неговия злочест край, разбира се.

(Мисълта за бонапартистка пост-Византия ме забавлява :) )

Никой в Гърция не съжалява за изчезването на империята на Романия и никой не смята новия император за неподходящ. Той е показал качествата си в най-тежките години 1797-1801. Законодателното събрание и правителството са поизгубили от авторитета си в сравнение с щаба на армията. Най-голямата слабост на Гърция е липсата на флот. Архипелагът все още е в ръцете на британците.

Поствизантийска Гърция в ХIX в.

В 1815-1848 Гърция, както и другите балкански страни - България и Сърбия - се отдава на съзидателна дейност. Индустриализацията не е в особено големи мащаби, но все пак я има. Малките залежи от метали са експлоатирани сериозно, както и горските масиви. Голяма част от избягалите в Константинопол елини са оземлени с изоставените през войната парцели. От Прусия и Франция държавата купува машини и оръжие. В Родосто е създадена първата голяма корабостроителница с арсенал. Същевременно гръцката пропаганда се опитва да разпространява панелински идеи в Пловдивско и Албания (но с много малък успех в Албания и с единствен ефект - погроми над гръкоманите в Пловдив и Пазарджик от българската полиция).

В 1848 Пролетта на народите минава почти незабележимо във все още недостатъчно индустриализираните балкански страни. Всъщност революционната вълна се чувства главно по островите, най-вече в Крит и Лесбос, където населението е настроено изключително неприязнено към английските колониални власти.

В 1867-1871 австро-пруската и пруско-френската война не предизвикват особено раздвижване у гърците. За тях интерес представлява по-скоро борбата за обединение на Италия. В 1866-1871 нова серия националистически бунтове разтърсва Архипелага (не без гръцка подкрепа и не без британски репресии, разбира се). По същото време сърбите подклаждат размирици в Македония (срещу България) и Босна (срещу Австрия). Българите на свой ред използват всяка възможност за незаконни акции в Добруджа (за сметка на молдовлашкото правителство). Гръцката, сръбската и австрийската дейност се пресичат в Албания. Отношенията между балканските държави се обтягат все повече. Най-безконфликтни са, разбира се, връзките между Молдовлахия и Гърция. Никой не се интересува от Черна гора.

След 1871 се създават особено добри контакти между Гърция, германския Райх и италианското кралство. Италия има претенции към Албания, на които Гърция не смята да се противопоставя, към Йонийските острови (които са в английски ръце и Гърция би ги отписала, за да си намери съюзник срещу Англия) и към Малта, Киренайка и Тунис (всичко това е в пределите на Британската империя, следователно Италия и Англия не са в най-дружески отношения).

От европейските държави може би в най-незавидно положение е Австрия (вече Австро-Унгария, разбира се, но без трансилванските земи), заобиколена предимно от враждебно настроени сили и с единствен несигурен приятел в лицето на Бисмарк, който би продал Хабсбургите за една руска усмивка.

Голямата слабост на алтернативния сценарий тук е пълният мир на Балканите през ХІХ в., но не мога да измисля поводи за война в 1885 и 1912-13 :)

ХХ в., световните войни и окончателният край на гръцката монархия

Европейският мир все пак се запазва чак до 1914, когато в Сараево един много принципен сърбин извършва акт, останал непоправим както в реалната история, така и в алтернативната. Да почваме с къщичката от карти: Австрия напада Сърбия. Русия напада Австрия. Франция застава на руска страна и Германия защитава австрийците. Великобритания тутакси застава твърдо зад Франция, защото до смърт се бои от индустриалния възход на Германия. Италия преценява, че английският флот е твърде костелив орех за нея и вместо Англия също напада Австрия. Така де - като не може колонии в Африка, поне нека да са владения в Далмация! И Първата световна си тръгва, както я знаем. Австрия и Германия обаче успяват да придумат Молдовлахия да застане на тяхна страна - обещават й Бесарабия обратно, както и дял от Трансилвания (която за момента е руска). България веднага напада Молдовлахия в гръб, за да си върне Добруджа. Така парадоксално в нашата алтернативка Молдовлахия (иначе казано, Румъния) се оказва на страната на Централните сили, а България - в Антантата. което е естествено - всеки застава на страната, от която разчита на най-много изгоди. Гърция тутакси на свой ред напада България от юг, за да си върне Пловдив и да разшири хинтерланда си около Солун (нали Македония беше останала за българите още от Наполеоновите войни). Веселият идиотизъм на ситуацията е, че българите и сърбите тук по неволя се оказват съюзници.

Разбира се, Гърция запазва неутралитет спрямо Италия, но напада (или се опитва да нападне) британските владения в Архипелага. Тук можем да се разпрострем върху ролята на гръцко-турската артилерия при опита за десант при Дарданелите (нещо като Турция все пак има, нали има румски султанат в Кайсери) и гневните изблици на младия Чърчил срещу гърците :) .

Разбира се, Щатите се намесват през 1917, в Русия избухва революция, Австрия се разпада, а Германия и съюзниците й капитулират едни след други. Подлите французи и британци изиграват добрия чичко Уилсън и налагат такъв мир, който ще доведе до ново клане след двайсет години. но всичко това вече го знаем. То не е алтернативно :)

В случая, понеже си говорим за по-дълготрайна Византия, пост-византийска Гърция и прочие интересно е следното. Като съюзничка на Централните сили Гръцката държава е наказана от победителите. Пелопонес е отстъпен на Великобритания. Солун пада (ура, ура!) в български ръце - с все митницата. А Албания и централна Гърция тутакси са подарени на Италия. В Източна Тракия (която е всичко, останало от Гърция) избухва гражданска война, продължила до 1925, да речем, след която на власт идват гръцките социалдемократи. Те установяват либерална демокрация (което все пак се харесва на победителите). Монархията и офицерството, довели страната до катастрофа, са разгромени. Константинополските вестници яростно заклеймяват национализма и германофилството като източник на всички бедствия за майчица Елада. Комунистите се опитват да надигнат глас, но западните посолства предупреждават правителството за червената опасност и полицията се разправя не съвсем либерално с кресльовците. Междувременно в Константинопол започват да прииждат белоемигранти от Русия.

Разбира се, след Първата световна се създава и Кралството на сърби, хървати и словенци, но... без Македония (ура, ура! Не е ли целта на всяка алтернативка да стигнем до Обединена България :) ).

Във Втората световна България и Югославия заедно застават срещу Третия Райх. Резултатът е, че крайно вбесяват немците, които се отдават на зверства из Балканите. Разбира се, Тито храбро воюва из Динарите, докато българите се покриват до идването на съветските войски, когато отново надигат глава. Другият резултат е, че сърцатата съпротива на сърби и българи по Сава и Дунав през 1941 забавя много кампанията на Вермахта в Русия. Така СССР успява да спечели битката при Сталинград с далеч по-малко жертви и по-рано, та войната свършва още през 1944.

През годините на нацистката окупация на Балканите Солун и Пловдив са върнати временно на гърците като немски съюзници. 11-а немска парашутна дивизия предава дори Крит на гръцките власти. В 1943 г. американската авиация няколко пъти бомбардира Константинопол, но нарочно щади „Света София“.

В 1944 британски части изпреварват съветските и окупират Солун и Константинопол (и още в 1943 си връщат Пелопонес, окупиран от италиански части две години по-рано). Островите на Архипелага капитулират едва след последната заповед на Дьониц.

В резултат България губи излаза си на Егейско море (поне запазва Македония и Добруджа) и пак се превръща в НРБ за половин век. В 1947 британците изтеглят окупационния си корпус от Гърция, като й оставят Солун. В 1952, след началото на деколониализацията и освобождаването на Индия, британците се отказват от Пелопонес и централна Гърция. В 1960-те с плебисцити повечето острови в Егейския Архипелаг преминават към гръцката република. Планът Маршал я ползва, така че икономиката на страната позакрепва.

В 1960 корпус йени-низами на кайсерийския султан се опитват да осуетят присъединяването на Родос към Гърция, но британски и гръцки части ги възпират. За малко е избегната гръцко-турска война, но конфликтът се разминава. Британците продължават мандата си в Кипър.

В 1961 правителството се мести в Солун, който географски се намира приблизително в центъра на гръцките континентални територии, по-далеч е от турския бряг и е по-отворен към Средиземно море. Константинопол остава официална столица и седалище на патриарха.

В 1962 Гърция се включва в НАТО (а не в 1952, когато в алтернативката все още няма предпоставки това да стане). Кайсерийското султанство изобщо не влиза в НАТО.

В 1981 Гърция се включва в Европейската общност.




Гласувай:
3
0



1. raders - Абе приятелю, не успях да захапя. ...
29.05 17:19
Абе приятелю, не успях да захапя. Тази история твое съчинение ли е? Тоест - нещо, което би могло да се случи при известни обстоятелства, ако и т.н. Наистина носталгично. Ето ти един линк:https://otkrovenia/bg/stihove/krushenie
цитирай
2. raders - Крушение
29.05 18:04
"Златоглавата мъртва Византия
в съня на моретата лежи"
Радко Радков


Погиналата царствена Византия
с тъгата на вселената линее.
Прощален зов отправят и пасатите
и псалмове сирените и пеят.

Със спомен от възходи и падения
направих път по Виа Долороса.
В последната си сага аз – последния –
велика майко, кръста ти ще нося.

Духът ти прошумява над руините,
по теб, където плаче всеки камък;
с угаснал фар в покоя на делфините
угаснали пристанища те чакат.

Но няма те, но няма те при себе си.
Не греят запустелите огнища.
И мъртви падат тъжните ти феникси
в премръзналото твое пепелище.

Събрах сълзи от хиляди разпятия.
И принцове, и плебеи погребах.
Царице бледа, клетнице Византия,
безмълвно спят моретата без тебе.

Самотен луд – през тропици и полюси
пребродих гробници и цитадели;
в самотна скръб самотните ти колоси
край друмите навред са занемели.

Сънувах те в легенди и фантазии.
С тъгата ти заспивах и се будех.
Видях, видях – галактиката празна е,
че пада мрак и всичко е безлюдно.

Преминала край рифове и замъци
пустинни брегове вълната плиска,
но корабът отплува вече, мамичко
с разплаканите твои одалиски.

И чувам те в гласа на албатросите,
в скръбта на обруганите светини,
но само сянката ти – златокосата –
ще ме докосне и ще си замине.

И всяка нощ смълчаните ти залези
в морето на забравата притихват;
мълчи светът – стихии и оазиси –
и тихо е, и тихо е, и тихо...


На 5 ти април 1453 г. бе нападната от варвари и впоследствие опустошена столицата на християнския свят – великия град Константинопол. При отбраната загива последният император – мъченик Константин ХI Палеолог. С това приключва една епоха от историята на човечеството.
Пътниче спри!..

Р
цитирай
3. mglishev - Точно това е,
01.06 13:01
упражнение по алтернативна история. Тоест "какво би станало, ако..."

Стихотворението е много хубаво :) Подсеща ме за "Отплаване към Византион" на Йейтс:

Не е за старци тук. В прегръдка слети
са младите. В горите птича гмеж
се ражда и умира с песни. Свети
в морето люспест, гъст водовъртеж.
Звяр, птица, риба — всички славят лете
живот и смърт, заченат плод и леш,
и твар до твар сред тоя транс се смее
на интелекта, който не старее.

Окаян дом е старческото тяло.
Палто на прът — освен ако душата
с ръце не плесне още отначало
и не възпее вехтата си вата.
А за певците важна е изцяло
на школите им старата позлата.
Затуй морята с кораб прекосих
и своя свят Византион открих.

О, мъдреци сред огъня на Бога,
стоящи върху златостенна жар,
в спирала строга извийте се в чертога
и си стъкмете с песни в мен олтар.
Сърцето ми стопете! В изнемога
и вързано за простосмъртна твар,
не се познава то! И нека в края
сред ръкотворна вечност засияя.

Напусна ли природата, в кожуха
на стара същност няма да се грея,
освен ако чрез гръцки майстор в куха
златокована форма оцелея —
на сънен император за разтуха.
Или от златна клонка ще възпея
за пред велможата, призван да съди,
каквото е било, е, и ще бъде.

(Прев. Владимир Трендафилов)
цитирай
4. fenor - Браво, личи си, че сте "ненадминат ерудит" ! Само дето "геният" би трябвало да има....
01.06 17:08
...и отговорност към себеподобните! Нали си давате сметка, че ако напълним виртуалното пространство с подобни фентъзи тюрлю гювечи, при тая бозаджийска форма на обучение чрез интернет, особенно в България, това ще бъде краят на историята въобще. Хората винаги са били склонни да подражават, а сега това е доведено до правило в туитър и фейсбук. Не дай си боже след "Теорията на относителноста" с нейното негласно настанило се правило "Всичко е относително", което съсипа последните задръжки на божествените принципи в човешките взаимоотношения, сега да изпаднем в неудържимият "глишевизъм" - алтернативна история, с основно правило: "Историята е мит - всеки може да я претвори както му приляга
, дерзайте". Толкин поне експериментираше с чиста митология, макар и събрана от цял свят и сведена под шапката на натуралистичните келтски полубожества. :)
цитирай
5. mglishev - @4. fenor:
04.06 00:32
Не за първи път ми стават смешни тревогите на тези, дето казват по някоя глупост, защото нямат какво да кажат. "Ама понеже даскалите са лоши, не бива да се пише алтернативна история...". Нелепо е. Тия боязливи съображения ги адресирайте към Шарл Рьонувие, Робърт Харис, Робърт Силвърбърг, Хари Търтълдав, Пол Адерсън, Бари Хюгарт и Филип Дик. Не се налага да обяснявам кои са - има си Гугъл за това. Историята не е пострадала от техните занимания - не повече, отколкото географията е пострадала заради Томас Мор. Бедният Айнщайн с неговата физика също няма общо с този релативизъм, от който се боите. Но вече не се учудвам на такива приказки, изкочили отникъде. И се пише "особено".
цитирай
6. fenor - За съжаление отговорът на коментара ми....
05.06 17:18
...не показа характер на ерудиран човек. Всъщност някой не е разбрал същността на това което споделям и е побързал да настръхне. Значи съм бил прав, за което съжалявам. Ще отговя подобаващо, и в тон: Разделът "Алтернативна история" е бил и ще си остане винаги абсолютно празно занимание на самовлюбени "декаденти"/значението в Google/. Имената които цитираш не могат да променят същността на нещата. Бележката за дребната правописна грешка пък съвсем увисна в безвъздушното пространство зад амбициозната картина на корицата. :)
цитирай
7. mglishev - Така, така.
07.06 07:22
Филип Дик нищо не може да промени и е празен, самовлюбен декадент :)
Моля, спестете ми тия подплисъченца на учителка по ръченица от народно читалище "Пробуда", Светоплъженско.
цитирай
8. fenor - Не бе, хисто-литерални напъни на един "нифилим", единственният оцелял след потопа, родом от село Виза, Инатлийско. Със здраве ! :)
08.06 12:32
.....
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 5501921
Постинги: 1061
Коментари: 8007
Гласове: 5490
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата