Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.05 07:53 - Оцеляването на Византия, втори вариант
Автор: mglishev Категория: История   
Прочетен: 859 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 20.06 12:26

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
(Упражнение по алтернативна история)

Византийска колониална империя в Индийския океан
(Още по-източна римска империя)


Още една възможна алтернативна история на Византия от по-ранна отправна точка. Тук Византия е представена по-скоро с ролята на Османската империя в Близкия и Средния Изток.

Годината е 610. В Константинопол току-що е пристигнал картагенският екзарх Флавий Ираклий и е осъществил успешен преврат. Империята е под заплаха от всички страни. Аварите и персите са задвижили страховити сили - от дивите степи и от необятните простори на Азия огромни пълчища, жадни за кръв, разтърсват земята със стъпките си. Те искат да се срещнат от двете страни на Проливите. Пречат им само „дървените стени“ на флота и здравите зидове на Константинопол. Няма пари, няма хора, оръжието не достига, столицата е в отчаяние. Ираклий почти е готов да зареже всичко и да избяга обратно в Картаген, откъдето да наблюдава безпомощно края на империята. Патриархът и народът го умоляват да не ги изоставя. Напрежението е огромно.

Да прескочим войните с Персия. Както знаем от истинската история, Ираклий нанася жестоки поражения на Сасанидите с помощта на българи и хазари, докато в тила му столицата удържа славяно-аварските пристъпи. Иран е на колене, шахът и повечето му пълководци са мъртви, оредялата войска на императора пои конете си в Тигър, Ктезифон предава ключовете си. Кръстът от Йерусалим е върнат на ромеите, които сами не могат да повярват колко пълен е триумфът им. Годината е, да речем, 630. Оттук постепенно трябва да започнат различията с истинската история.

Ираклий не се връща в Константинопол (както е в действителност), а повтаря действията на Траян: създава провинции (всъщност префектури) Месопотамия, Вавилония и Армения и извежда границата си с победена Персия по Тигър и по източните граници на Армения. Арменското царство значително се разширява, но не придобива независимост, защото византийски и български гарнизони са разположени из Кавказ чак до Каспийските врати. Грузинците също получават едновременно "закрила" и печелят територии. Българите и хазарите се задължават със съюзен договор и получават много персийско злато.

На юг ромеите стигат до устието на Тигър и Ефрат в Персийския залив. На мястото, където е истинската Басра, започва строежът на огромния град, пристанище и крепост Ираклия. Императорът се обявява за шах (или на гръцки "василевс") на Персия и временно се настанява в Ктезифон, като смята окончателно да премести столицата си в Антиохия, откъдето да има контрол едновременно върху западните и източните си провинции. Същински Иран е оставен на последните сасанидски издънки, които в продължение на двайсет години ближат рани, а след това започват да се избиват за владенията си на платото.

В 632 последователите на наскоро починалия арабски пророк излизат от пустинята и се насочват към Йерусалим. При Ярмук нанасят жестоко поражение на византийската армия (636) и екзалтирано влизат в Свещения град. Императорът е твърде стар и ударът е неочакван, а наследниците му в далечния Константинопол изглеждат безпомощни. Тук събитията започват все повече да се различават от истинската история. Един от служителите на василевса, екзархът (византийският управител) на Ираклия (Басра) Леонтий взима нещата в свои ръце. Изоставя строежите почти без охрана, събира гарнизонните части из цяла Месопотамия, свиква наемници от отвъд Кавказ, както и арменски и грузински съюзници и се впуска в контраатака срещу арабите. В последвалата битка при Дамаск няма победител (638), но нашествениците не успяват да превземат града. В 639 ромеите обсаждат халифа в Йерусалим. Арабският поход към Египет е отменен, което позволява на империята глътка въздух, но пък екзархът е принуден да свали обсадата на Йерусалим, защото двете крила на арабските сили се обединяват. През следващите години (640-641) войната се води ожесточено, но без решително поражение за една от двете страни из цяла византийска Сирия. Императорът умира в Ктезифон и в Месопотамия започва въстание на "белодрешковците", тоест на персийските селяни. Сасанидските мирзи в Иран не успяват да се възползват от това, а въстаниците не могат да превземат сами нито Ираклия, нито Ктезифон, така че отрядите им просто безчинстват срещу собствените им села. Бунтът означава, че намалява работната ръка в Месопотамия. В резултат там настъпва глад, последван от епидемия и бунтът се самоунищожава. Жертвите са безброй, но съдбата е милостива към ромейската власт.

В Антиохия екзархът на Ираклия се обявява за император и шах под името Леонтий I. За ориенталските си поданици той е ал-Малик Руми Аслан Шах. Налага му се да остави армията си и да иде до Константинопол, където да избие негодните наследници на Ираклий, които иначе биха отцепили столицата от източните завоювани земи. Това позволява на арабите да превземат Дамаск в Сирия и да опустошат целия десен бряг на Нил в Египет, но ромейската армия никъде не претърпява поражение в решителна битка. Антиохийският събор от 643 г. признава монотелизма (или миафизитизма, ако искате) за истинска вяра, а Антиохия става столица на империята. В Константинопол са недоволни, но зависят от житните доставки от Египет, така че си мълчат. Василевсът автократор (или падишах-императорът за феновете на "Дюн") дава религиозна свобода и на монофизитите от Палестина и Египет, които иначе охотно дезертират на ислямска страна. В серия кампании от 645 до 655 арабската мощ е сломена. Римската дисциплина надвива дивата ярост на пустинниците. Повечето бедуини се отмятат от исляма и от верността си към халифата. Някои племена приемат християнството в някоя от източните му форми и дори минават на имперска служба. Халифът на Мека и Медина става васал на империята. В южните райони на Арабия, в Йемен, се появява арабско християнско царство, което заедно с Византия и Аксум държи в шах халифските територии. Йерусалим и Дамаск се връщат под имперска власт. Построена е огромна византийска крепост в дъното на залива Акаба, която пресича възможността за ново арабско нашествие в Египет.

В 680, притиснати от хазарите, част от българите нахлуват през Дунава. Без никакви военни действия новият император потвърждава статута им на федерати и властта им между Хемус и Истър: империята е ангажирана да умиротворява владенията си на изток - трябва да се възстановят Египет, Сирия и Месопотамия, да се покръства персийското население, да се ремонтират крепости, напоителни съоръжения, пристанища и дори пътища. Центърът на Византия се е изместил на изток – сега Антиохия е столица, „Трети Рим“. Православието, монотелизмът и монофизитизмът са еднакво легитимни учения на имперската Църква, а по източните граници са оцелели манихейски, зороастрийски, митраистки, несториански и ариански общности. На тях, както и на евреите, империята гледа с недоверие. Дворът на шаха-император се ориентализира силно - там се говорят както гръцки, така и сирийски, арабски и персийски.

В 715 съборът в Сидон утвърждава иконоборството като истинска вяра, но оставя правото на константинополските граждани и на жителите по западния бряг на Мала Азия да вярват, както намерят за добре. Новата исаврийска династия е съвършено ориенталска, възприема Бог като напълно транцендентен и няма нищо против монофизитизма и иконоборството. В 720 халифът на Мека и Медина се покръства като монофизит и иконоборец при условие, че му се разреши вместо камбанарии да строи минарета на черквите и да канонизира пророка Мохамед като християнски светец. Кааба е превърната в катедралата "Свети княз Мохамед Чудотворец". Коранът така и не е съставен, а вместо него се появява едно арабско житие на "светия наш учител и прорицател Мохамед, просветител на арабите". Кланът на Курайшите се превръща в монашеско братство на иконоборци. В 716, възмутени от ересите на империята, жителите на Сердика, Солун и Филипопол се отмятат от клетвата си за вярност и доброволно преминават под властта на хан Тервел. Папата в Рим отлъчва всички източни църкви и императора. Сетне праща на Тервел кралски скиптър, а българският владетел се покръства като православен. Българската Църква се базира в Сердика, която приема старинното, но неточно име Прима Юстиниана.

В 717-720 се води война между Византия и България, в която пострадват изключително константинополското и солунското население. Шахиншах-императорът заповядва да се избие голяма част от гражданите на старата столица, защото не споделят търпимостта на престола към източните форми на християнството. Когато Солун е превзет обратно с помощта на флота, същото сполита и солунчаните. В крайна сметка България и Византия сключват мир. Солун, Одрин, Константинопол и Драч остават за империята. Папата насъсква лангобардите срещу византийските владения в южна Италия и те преминават към лангобардското кралство, което слага край на Равенския екзархат, но флотът от Картаген успява да опази поне Сицилия от лангобардско нашествие. Далматинските градове обявяват пълната си независимост от империята. докато в Сицилия все повече се засилва гръцкият фактор, в България и Далмация влиянията са изцяло латински. България така и не навлиза в криза през VІІІ в., тъй като империята почти няма влияние в българските вътрешни работи. В 730 реално започва Великата схизма, заради която редица православни патриарси на Константинопол стават мъченици, тъй като империята наказва лоялността им към иконопочитанието, диофизитизма и Рим. Патриаршиите в Антиохия, Йерусалим и Александрия поддържат безпринципната ориенталска толерантност, превърнала се в официална политика на властите. В Италия лангобардите постепенно приемат римската версия на християнството и се отказват от арианското си изповедание.

В средата и края на VІІІ в. мощта на Византия се консолидира и императорите успяват да разширят влиянието си над Етиопия, Арабския полуостров и Персийския залив. Етиопското царство е принудено да признае сюзеренитета на императора и да се лиши от повечето си крайбрежни владения. Повечето арабски племена и царства последват този пример, а по крайбрежието на Арабския полуостров и на африканския бряг на Червено море са основани пристанища и крепости. Конфликтите между иранските сатрапи и мирзи са насърчавани с цената на умели подкупи от Антиохия, което позволява на ромеите да придобият важни владения по бреговете на Персийския залив. Към 800 г. империята реално излиза на Индийския океан. Напредва и процесът на етническо смесване между персийските, сирийските, арабските, арменските, грузинските и гръцките поданици и съюзници.

В западната част на Европа Каролингите разгромяват вестготска Испания и я присъединяват към империята си. Сложен е край на испанското арианство. По същото време българите на Крум (който е православен) безнаказано превземат Солун, който флотът не успява да защити. След това българите се насочват към аварите, които напълно унищожават. Блатненското, Хърватското и Моравското княжества служат като буфер между франкската и българската империи, но българите са във влошени отношения с папата, който е предпочел франките за свои закрилници и е провъзгласил Карл Велики за император.

В ІХ-Х в. две морски свръхсили се очертават в два противоположни края на Стария свят. От една страна Византия доминира Средиземно море, Червено море и каботажа по Индийския океан от Мадагаскар до Цейлон, което превръща империята в най-богатата държава, съществувала някога. От друга - скандинавските пирати съсипват Британските острови и бреговете на франкската империя, която при наследниците на Карл се разпада на все по-дребни късове. В 845 византийски флот опустошава цялото средиземноморско крайбрежие на западните кралства - от Реджо Калабрия до Гибралтар (до Гибралтар, защото с провала на ислямската експанзия Испания така и не е завладяна от маврите. Всъщност африкански Картаген или Тунис си остава най-западното владение на ориентализираната Византия. Испания, както по-горе беше казано, е в ръцете на франките).

В 853 некадърният пълководец Борис-Михаил, крал на българите и аварите, губи Солун от византийския флот. Опитите му сам да създаде черноморски флот завършват с пожарища в Малка Скития. В 875 по заповед на кесаря Варда е започнато прокопаване на плавателен канал между Червено и Средиземно море.

Общото повишаване на благосъстоянието във Византия (може би вече е по-точно да я наричаме Румелия, защото е силно ориентализирана) позволява на империята да контролира едрите земевладелци и да остави на селяните стратиотски статут и собственост над парче земя. Персите, сирийците, арменците, египтяните и азиатските гърци са достатъчно лоялни, за да може да им се разчита като войска. Бунтове почти няма, градовете процъфтяват, а търговските контакти достигат Драконовите планини в Черна Африка, Индия, огромния масив острови между Индийския и Тихия океан и дори Китай.

Контролът над имперските васали постоянно се затяга докато Армения и Грузия окончателно са анексирани, а автономията на етиопския негус е силно намалена. Същевременно в Африка тече усърдна мисионерска дейност на Александрийската и Аксумската патриаршия, както и от страна на митрополита-екзарх на Картаген (който все така е под византийски сюзеренитет). Арабският полуостров непрекъснато ври и кипи от враждите на арабските племена и царства, но това позволява на ромеите да контролират крайбрежието и северната граница, ограничавайки амбициите на местните вождове. Опитът на всеки ирански сатрап да се издигне над равните си и да обедини платото приключва с наказателна експедиция на имперските камилски катафракти.

След ХХ-те години на ХІ в. се наблюдава повишаване на корупцията и засилено влияние на дворцовите аристократи в Антиохия за сметка на военните и административни власти в провинциите. Повишават се данъците, разточителството в големите градове става невъобразимо, а някои недоволни селища са сравнени със земята и на тяхно място са създавани държавни латифундии с черни роби от Африка. Изглежда, че империята се задъхва под собственото си огромно богатство и липсата на воля за решителна експанзия към океана, Иран или реконкиста на Балканите (а междувременно в Европа тече страховита война между българите и германците за императорската корона на Запада).

В петдесетте години на ХІ в. в Средиземно море се появява нова сила, преминала покрай бдителността на западния византийски флот - норманите. Тези първоначално малобройни рицарски отряди умело са насочени от германските императори към византийска Сицилия, която бързо превземат и превръщат в база за бъдещи по-големи успехи. Норманският граф на Палермо се сдобива и с важното пристанище Кротон на калабрийския бряг, откъдето замисля удари срещу византийски Коринт и Драч. но преди това амбицията му го води към баснословните богатства на Картаген, който пада в ръцете на норманите в 1055 г. Следват Драч в 1056, Коринт в 1057 и Атина в същата година. Изглежда, че нищо не може да спре норманите по пътя им към Солун и бившата столица на Босфора, когато местните жители просто отварят вратите на градовете си за българите, за да се избавят от новия нашественик. След редица сражения в Македония в 1057-1059, двете страни сключват мир - Гърция и Илирик остават за норманите, а Солун и Константинопол - за българския крал. Разбира се, този мир ще бъде нетраен. Междувременно Венеция се е сдобила с властта над далматинските градове. Зета и Рашка са васализирани от българите, а Хърватия - от Германското кралство на Саксонската династия. Моравия е поделена между двете сили.

В 1060 Византия е унизена с мирен договор, според който губи всички свои европейски владения, Картаген, Сицилия и Крит, което излага Александрия, Ефес и Кипър на заплаха по море и унищожава ромейския контрол върху Проливите. За щастие на ромеите, новосъздадената норманска морска империя се разпада бързо на отделни владения, които враждуват помежду си, с българите, немците и Венеция, а България се оказва въвлечена в конфликти с маджарите, печенегите и Киев.

На пръв поглед загубата на европейските владения би трябвало да позволи на ромеите да се съсредоточат в източни завоевания, но империята няма време да консолидира силите си - от изток се задават Селджуките. Преминавайки на юг от Каспийско море в търсене на нови владения на запад, свирепите тюркски номади увличат със себе си някои персийски благородници, търсещи възможност да заграбят византийска плячка. Тюркските водачи лесно приемат зороастризма, който не противоречи особено на собствените им традиции. В 1069 нова беда сполита Източната "Римска" империя - нашествениците превземат и разграбват Ктезифон, четвъртия по големина и значение град (след столицата Антиохия и огромните пристанища Александрия и Ираклия на Тигър). В 1071 войските на империята и номадските орди се срещат при Манцикерт, където разгромът на ромеите е страшен. Император Роман (ал-Малик ар-Рамун Шах за арабските, сирийските и персийските си поданици) е пленен, а Мала Азия, Сирия и Месопотамия падат без остатък в ръцете на завоевателите. В Ираклия, Кипър, Грузия, Армения и Трапезунд се задържа християнска власт, но под сюзеренитета на Селджуките.

Единствено Египет се превръща в гнездо на съпротива. Империята се пренася от Антиохия в Александрия и египетските, арабските и етиопските войски заедно спират тюрките в битката за Акаба.

Скоро след това император Алексий І Комнин (Ал-Малик Кубад ал-Алакс шах за ориенталците) пише сърцераздирателното си писмо до западните крале, което довежда до проповедта в Клермон и Кръстоносните походи. Нормани, французи, немци, англичани, испанци, унгарци, българи, хървати, сърби, даже чехи и норвежци се стичат в италианските пристанища, откъдето нападат Селджуките в новозавладяната Витиния. Следват познатите от реалната история кръстоносни сюжети (1098-1101) - Трапезунд, Грузия и Армения помагат с каквото могат и разширяват териториите си. Столицата Антиохия става център на Антиохийското кръстоносно кралство, а Йерусалим е върнат на императора. Турците са напълно прогонени от Мала Азия, Сирия и Армения. В Месопотамия срещу властта им избухват бунтове, които са кърваво потушени. Християнските сили в освободените земи започват да се борят помежду си, но същото важи и за селджукските бегове. Междувременно, лишени от постоянния натиск на враждебна сила, иранските земи постигат обединение под властта на нов и енергичен зороастрийски шах (при все че законният византийско-персийски падишах-император на християните е в Александрия).

Новата иранска династия лека-полека успява да покори месопотамските турски бегове (1140) и още веднъж истински перс сяда на трона в Ктезифон. Междувременно византийците от Египет са започнали бавна реконкиста. Флотът в Червено море и персийския залив е останал незасегнат - подправките на Индия, африканските роби и диаманти, египетската пшеница и споменът за властта на империята из Мала Азия и Сирия правят възможна контраофанзивата на ромеите срещу кръстоносните държави, Трапезунд, Армения и Грузия.

Ираклия в устието на Тигър отказва да се присъедини към Иран, което означава съюз между персите и кръстоносците, които се смятат за предадени от императора. Множество турски бегове пък преминават на византийска страна и повеждат египетски и арабски войски.

Западът е гневен и следващият Кръстоносен поход е насочен към Александрия, но венецианците, които имат изгода от търговията си с ромеите, го провалят. В 1180 г. вече изглежда, че краткотрайните латински подвизи из Ориента са послужили само за да бъдат извадени горещите кестени на Византия от огъня. При това византийско-венециански флот надвива българо-норманския при Родос. В 1190 Византия си връща Константинопол, Солун, Крит и Архипелага, а Венеция получава всички нормански владения в Албания и Гърция.

Но съдбата на империята лежи на изток. Богатата Месопотамия все още е в персийски ръце, навсякъде гъмжи от турци, които след краткотрайния си миг на величие предлагат услугите си на всеки, който може да ги наеме, а и Левантът е в съсипни. Императорът още веднъж седи в Антиохия, но империята от началото на ХІІІ в. определено не е толкова могъща, колкото тази от началото на ХІ.

За щастие на Византия Армения, Грузия и Трапезунд не се съпротивляват силно срещу реставрацията, а плановете на иранските шахове са за експанзия към Индия, което позволява на ромеите да се възстановяват, докато над главите им не се стовари следващата буря.

В двайсетте-трийсетте години на ХІІІ в. монголите, обединени под властта на сина на Ийсугей багатур Темуджин, наречен Чингис хаган, се изсипват като скакалци върху Стария свят. Един след друг са нападнати тунгузи, китайци, перси, руси, волжки и дунавски българи, унгарци и поляци... И, естествено, ромеите. По пътя на Селджуките на юг от Каспийско море и през покрайнините на Иран огромни пълчища нахлуват в северна Месопотамия. Но сега византийците са по-добре подготвени. Тяхната армия включва огромен брой покръстени туркопули - които се сражават по начин, близък до този на монголите. Стратиотите-пешаци и камилските катафракти са обръгнали на боеве и маршове през последния половин век, така че войските на империята могат достойно да посрещнат завоевателя.

Ктезифон за пореден път е превзет, но този път и изгорен. Две монголски вълни се разбиват в бреговете на Ефрат и в арменските проходи, но нашествениците продължават ожесточено да прииждат. Новият монголски хан се заклева да измие краката си в Средиземно море. Силите на ромеите са на привършване, когато е сключен успешен съюз с Иран и в 1235-1241 монголците схващат, че това направление на ексапнзия им е забранено. За благодарност императорът се отказва от шахската си титла и от претенции към Ктезифон, а за да му върне жеста шахът на персите се отказва от претенции към Ираклия на Тигър. В продължение на още поне двеста години Иран и Източната Римска империя ще си помагат срещу монголската напаст.

Към 1260 империята до голяма степен си е възстановила позициите. Градовете си връщат жизнеността, Константинопол и Солун отново са европейски предмостия, богатствата на Изтока и Юга се стичат към хазната, а големите врагове са надвити, спрени или дори са се превърнали в съюзници. Ктезифон, Сицилия, Гърция или Картаген вече никога няма да бъдат под византийска власт, но териториалната цялост, създадена от Ираклий, в общи линии е възстановена и позволява демографско и икономическо замогване. Нещо повече, войните са сплотили населението до степен, в която догматичните и езикови различия не пречат на една обща и доста горда "румска" идентичност.

В 1300-1400 империята достига нов златен век. От Средиземно море са внесени нови типове кораби – галеони и каравели, които позволяват по-далечно и по-сигурно плаване. Появява се и артилерията, която улеснява отбраната от пирати и защитата на далечните имперски пристанища. Докато испанците (на които все пак не им се е налагало да воюват с маври и са се развили по-рано) се упътват към Америките и западна Африка, то Византия усвоява Индийския океан.

Етиопия и Византия заедно осъществяват редица плавания на юг покрай африканския бряг, където създават мрежа от колонии и рудници. Мадагаскарското островно царство става васал на далечния василевс в Антиохия. С иранска помощ (ремонтни докове и работна ръка) византийският флот не само достига Индия, но и си създава крайбрежни бази по голяма част от крайбрежието, а редица индийски раджи и принцове около Декан и Хайдарабад влизат във васални задължения към "Великия раджа на раджите от Рум". Ромеите си създават укрепено пристанище чак в Цейлон. Същевременно иранските шахове овладяват северна Индия. По на изток и на юг ромеите пътуват, но не създават трайни бази поради отдалечеността и още един фактор - навлизането в пространството на китайските интереси. В ХV в. китайският адмирал Жен Хе плава до Цейлон и дори до Мадагаскар (това е така и в реалната история). Византия и Китай предпазливо не се месят в сферите си на влияние и търгуват помежду си. Византия получава от Китай по-съвършени барутни оръжия, компаси и хартия, докато изнася слоновокостни изделия, диаманти и абанос. Индия снабдява ромеите с ориз и чай; коприна във византийските владения се произвежда.

Към 1500 г. ромеите засичат испански кораби около нос Добра надежда, а китайци осъществяват среща с португалски екипаж в Калимантан. Започнала е епохата на Великите географски открития, големите колониални империи, съперничества и романтично пиратство.

---------

image
Още по-източната римска империя в началото на ХI в. Границите й са отбелязани в тъмночервено. В по-светъл червен цвят са отбелязани границите на васалните държави - арабските царства в Мека и Йемен, Етиопия (Аксум), Армения и Грузия. В черно са отбелязани границите на Персия. В синьо - границите на България. В лилаво и с едри черни надписи на кирилица са отбелязани петте основни града на империята: бившата столица Константинопол, голямото източно пристанище Ираклия или Басра, както и източните столици Александрия, Антиохия и Ктезифон.



Гласувай:
5
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 5383792
Постинги: 1061
Коментари: 8006
Гласове: 5481
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата