Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.03.2010 13:09 - Завладяването на Пагания
Автор: mglishev Категория: Изкуство   
Прочетен: 1478 Коментари: 2 Гласове:
0



Из "Хроника на южните земи" от Достопочтения Ениал, издадена в Новата столица, в печатницата на Филдар Ека
през 402 година на Анвал
с разрешение на Великия съдия на Столичния град
в името на Н. В. Императора




До времената на император Ерхад обширните земи на Пагания бяха разделени на множество малки владения, повече или по-малко независими едно от друго. По традиция, чийто смисъл отдавана бе изгубен в множеството земски привилегии, маркизът на Рустия се титулуваше "Паганийски крал"; но короната му даваше повече задължения отколкото права. Защото всеки следващ монарх трябваше да изпраща до всички владетели на страната послание с вестта, че поема управлението над стария средищен град и с въпроса дали го приемат за свой (номинален) суверен. И тъй като целият този шум нямаше кой знае какво значение, обикновено в Рустия пристигаха учтиви отговори с пожелания за дълго и щастливо "царуване".

Големият южен полуостров се радваше на слънце и добри урожаи. В морските пристанища спираха търговци от имперските предели - римонци, гритани и дори мълчаливи маратиани, осъзнаващи превъзходството си над останалите смъртни; диви островитяни от Рения, екзотични тангридийци и левитанци, симеонийски рибари и винаги тревожни стигийци си даваха среща по кейовете и площадите на морските градове. Всички те плащаха безбой мита за преминаване от едно владение в друго. Продаваха малко стоки, защото Пагания е земя на изобилието, а купуваха дървен материал за кораби и всякакви скъпоценности: разкошът в облеклото, храната и оръжията на малките дворове тогава за първи път проникваше на север. Златната река, която се изливаше в касите на господарите, позволяваше данъците винаги да са ниски и така практически всеки, който имаше парче земя или добър занаят, можеше прилично да се замогне. Суровата религия на Анвал имаше своите нови храмове и поклонници, но те бяха капка в морето на стародавните вярвания, обичаи и суеверия. Боговете идваха в Пагания като търговци, отваряха кантори, продаваха своите благовония и си имаха цехови празници с тържествени процесии, без някому да пречат. По същото време (нашата Нова столица тогава още не беше и замислена) в Левитанската Марка и в долината на Табур яростна верска война обезлюдяваше земята. Пагания просто беше донякъде изолирана в неписаните си традиции на умереност и здрав разум.

В 212 г. на Анвал умря старият рустийски маркиз Гирон и синът му разпрати обичайните известия до паганските господари. Нищо не предвещаваше промени в живота на щастливо разделената страна. Нещата вървяха по реда си. От повечето дворове бяха отговорили с обичайните пожелания и вече бяха забравили, че някой е починал, защото далеч по-належащ беше въпросът за цената на кедровите греди в мелкийски сребърни монети на Голямата борса в Акдема. Най-добрият път за прекарване на огромните дървета от северните гори до Борсата беше и все още е река Кийа. Салджиите купуваха отсечените стволове от планинците, свързваха ги по десет или повече и се спускаха с тях по течението чак до морския бряг, където ги препродаваха на добра цена. Плащаха данъка си на рустийците там, където реката влизаше в техните владения и продължаваха надолу.

Граф Салдо от Фаран тъкмо тогава искаше да пусне на вода нови трийсет галеона за търговските си дела на изток. Флотилията му пътуваше през Симеония и Лата към Амвирион и далечните колонии на амвирците и му носеше баснословни доходи и благосклонността на Морския крал в Амвир. Графът, разбира се, не искаше да плаща за кедровите греди повече от абсолютно постижимия минимум и никак не му харесваше, че те се оскъпяват заради митото на Рустия. Тогава на някого от съветниците му дойде блестящата идея, че може да се спестят пари като се направи всичко възможно поне част от митото да потече към хазната на самия граф. Така че месеци след възкачването си новият маркиз Галрод бе неприятно изненадан от следното писмо на Салдо:

"Господине и скъпи братовчеде,
дълбоко скърбим за ненавременната кончина на царствения Ви баща. Той бе образец за всички достойни синове на общата ни родина, велик човек и мъдър крал. Изключителната му държавническа дарба му бе продиктувала да укрепи връзките между Рустия и Фаран и той бе осиновил тогавашния наследник на последното владение - Вашия любящ братовчед. Така покойният владетел не само изпълни с радост семейството ми, а и завинаги свърза двете съседни земи. Тъй като тези събития станаха четири години преди Вашето раждане, сметнах се за длъжен да Ви уведомя за законните си претенции към кралската корона и известно положение в Рустийския маркизат. Разбира се, не би могло и да става дума за пренебрегване на благородния Ви произход и затова, братовчеде, оставам убеден, че ще постигнем достойно разбирателство по този въпрос.
Салдо, граф Фарански, маркиз Рустийски и Крал на цяла Пагания"

Графът искаше висок дял от данъка върху речния трафик през Рустия и да му се отстъпи кралската титла, в замяна на което предлагаше да "подари" Рустия на Галрод и да предостави минимални облекчения на рустийските търговци в своите владения. Основанията му бяха повече от нелепи (по едно или друго време паганските владетели бяха осиновявали наследниците на съседите си в знак на добра воля, без това да е имало значение за приемствеността на земите им), а исканията му бяха направо нахални. Галрод продължи да се занимава с ежедневните си задължения и дори не сметна за необходимо да отвърне някак на обидата. Между паганийски владения не бе избухвал въоръжен конфликт от почти сто години. Останалите господари бяха изпратили формалното си одобрение за Галрод и той реши, че с това въпросът е приключен. Графът на Фаран продължи да се кичи с гръмките звания, които смяташе, че му принадлежат, но това беше само повод за съчиняване на банални остроумия между благородниците в страната.

Нужният дървен материал бе купен на старите високи цени и част от него вече беше превърнат в чудесни търговски съдове. Но, както често става с монарсите, пренебрегнатият претендент за богатство и корона продължи да упорства в смехотворните си амбиции. Той подари няколко от най-добрите си кораби за далечно плаване на Двора на Чайката в Амвир и получи благодарностите на Морския крал и всички негови адмирали, адресирани до "достойния Паганийски крал". Обръщението на далечните му приятели беше просто любезност, но то убеди графа, че е велик държавник, в чиито ръце е обединението на разпокъсаната родина. Родината и не подозираше за това.

Тъкмо тогава регентът на Марат Григорий, който след три години щеше да стане император, започна да ухажва царете на Тангридия, Левитания и Петракида, за да ги придума да се включат в неговия Всеобщ съюз. Кралицата на Рения вече бе приела предложенията на маратианите, а стигийската страна беше поела официалното задължение също да подпише договорите в седемгодишен срок. Сближаването на Григорий с далечните западни области представяваше интерес само за самия него, но споразуменията между Марат, Левитания и Петракида в Ориента сериозно тревожеха амвирионските власти. За да предотврати налагането на нова сила в източната част на материка и по крайбрежието, Дворът на Чайката се реши на твърди действия. Морският крал най-сетне сключи примирие с Петракида и се отказа от претенциите си към континенталните владения на царя в Петрака. По-късно дори се съгласи да не пречи на колониалното разширение на петраките по Тюленовия бряг. Предложи на левитанците изгодни условия за взаимна помощ срещу пиратството в Източния разлив. Но най-пряко уязви маратианския регент, когато призна размирния дук на остров Лата за римонски крал. Преди три десетилетия кралете на Марат бяха анексирали Римония и се бяха провъзгласили за маратско-римонски императори. Само в най-отдалечените крайбрежни райони и на острова местните владетели бяха останали лоялни към свалената династия. Официалното признание, че има друг крал на Римония освен императора, беше оскърбителен и след време се превърна в препъни-камък за отношенията между морската и континенталната сила.

Граф Салдо живо се интересуваше от тези далечни събития, защото все му се струваше,
че има начин да извлече от тях полза за себе си. Към 216 г. съветниците му вече бяха създали стройна доктрина за мястото на графа (според тях - краля) в общата схема на нещата. Владетелят на Фаран трябваше да стане инициатор на широк съюз на морските народи, за да укрепи връзките (и печалбите) си на изток и да получи по-сериозна подкрепа за претенциите си в Пагания. В кабинета на Салдо се смяташе, че господарите на околните области ще се хвърлят в краката му, ако той едновременно покаже решимостта си да води голяма политика (което не се бе случвало в Пагания от много време) и предложи на всички свои съседи изгодите от дружбата с Амвирион. Тези свои замисли претендентът виждаше като благородна амбиция да обедини страната си и да й донесе авторитет и богатство. Така че с официални послания "Кралят на цяла Пагания" се обърна към Морския крал в Амвир и "Краля на римонците от Лата" с желанието за вечен мир, приятелство и съюз с тях. Ефектите, разбира се, бяха катастрофални.

Григорий току-що бе станал император и страстно търсеше посока, в която да хвърли силите си за величието на Марат. След десетилетия на трона той щеше да основе прекрасен нов град, носещ името му, но засега виждаше себе си само като съдник на държавите и владенията на континента. Съвсем естествено, обръщението на Фаран разгневи великия монарх. След Амвирион, Пагания също признаваше дука на Лата за суверен в част от териториите на империята. Маратският посланик в Рустия се срещна с маркиз Галрод и му предаде недоволството на своя господар. Григорий заявяваше, че що се отнася до него, той смята Галрод за единствен паганийски крал и очаква от краля подобно отношение към целостта на маратските земи. Изразяваше съжалението си, че граф Салдо си позволява своеволието не само да се кичи с титли, които не му принадлежат, но и да раздава тронове. Накрая предлагаше помощта си, в случай, че Пагания не може сама да се справи с метежника. Последното предложение бе неприкрита заплаха.

Разтревоженият маркиз Галрод поиска лично да се срещне със Салдо, за да му изясни докъде ще доведе страната с амбициите си. Това обаче засили самомнението на фаранеца и той бе уверен, че братовчед му вече е готов да абдикира в негова полза. През цялото време останалите владетели на Пагания не обръщаха почти никакво внимание на ставащото.

В Лата и Амвир не бяха във възторг. Признанието на някакъв граф от далечна провинция с нищо не улесняваше положението на бунтовниците в Римония. Потвърждението на претенциите на дука на Лата трябваше да дойде от по-авторитетен източник. Григорий скъса дипломатическите си отношения с Морския крал, убеден, че скандалното поведение на фаранския нахалник е резултат от някакви сложни машинации на амвирионците. У един от пленените пиратски кораби в Разлива беше открито каперско писмо с разрешение да бъдат нападани амвирски и латски съдове, издадено от маратския управител на Мюни. Изтокът беше на ръба на войната. Само неутралитетът на Петракида и Левитания попречи тя да избухне още тогава.

Краят на безгрижното паганийско безвластие настъпи светкавично (но може би не и изненадващо за всички). Търпението на императора свърши, когато група противници на Всеобщия съюз в Стигия и Рения се свъза със Салдо и му предложи да застане начело на някаква си алтернативна Лига на западните кралства. Още преди той да бе имал бъзможността да приеме, властите в двете страни бяха затворили всички от "Лигата". Григорий изпрати до всички паганийски господари ултиматум, в който настояваше графът да бъде свален и хвърлен в тъмница, за да се свърши с действията му против целостта както на маратската империя, така и на тъй нареченото паганийско кралство. Разбира се, маркиз Галрод, който си оставаше законен титулярен крал, вече сериозно възнамеряваше да се разправи с вредоносния си съсед, но не можеше и да приеме повелителния тон на Григорий. Той изпрати в Марат дипломатично писмо, с което благодареше на императора за загрижеността му, обявяваше, че смята да сложи край на шумотевицата, вдигана във Фаран, но и намекваше, че всичко това си остава вътрешен проблем на Пагания, доколкото нейното единство и независимост съществуваха поне в абстрактен смисъл.

За всичко това вече бе късно. Пратениците на Галрод дори не бяха приети. Григорий обяви, че по линия на кръвта на прабаба си Елинер има право да претендира сам за короната на Пагания и провъзгласи, че взима полуострова под своя закрила до въстановяването на реда и закона. Потегли на югозапад право през териториите на стигийските си съюзници начело на Гвардейския корпус с всичките му драгуни (в онези времена те все още бяха въоръжени с пики, а не с мечове и пистолети). Стигна Рустия за две седмици и на маркиза не му оставаше друго освен да му предостави всичко необходимо и дори да продължи с него, оставяйки столицата си под управлението на "временен" императорски наместник. След още три дни гвардейците обкръжиха стените на Фаран. Графът може би щеше да се съпротивлява известно време, но амвирският консул честно му заяви, че не би могъл да очаква от Двора на Чайката нещо повече от политическо убежище. Така че градът капитулира без излишни жестове на храброст. Салдо действително направи опит да се измъкне с мисията на амвирците, но това беше очакван ход и хората на Григорий го заловиха.

Редът бе "въстановен", но войските на императора не си тръгнаха, докато Галрод не абдикира в негова полза. Григорий стана маркиз на Рустия и паганийски крал (без оспорвания) и за благодарност подари Фаранското графство на своя предшественик. Императорът прие клетвите за вярност на новите си васали, провъзгласи, че Пагания завинаги ще остане присъединена към короната на маратската империя заедно с Римония и си тръгна. Остави след себе си Органическия устав за новоприсъединените области, бирниците, окупационните части и наместника на Рустия, който получи по-подходящото звание вицекрал. После дойдоха проповедниците и Служителите на Словото на Анвал. Старите светилища запустяха, данъците скочиха, появиха се първите ангарии, а старите благородници ревностно спазваха клетвите си към новия властелин. С дървесината от Северните гори беше построен Западният флот на Негово Величество.

Размирникът Салдо беше провесен с главата надолу от донжона на собствения си дворец и оставен така в продължение на два дни. Някогашният граф по чудо оживя. Накрая го пуснаха, полудял, ослепял от стеклата се кръв и с ужасен морав цвят на лицето, да се скита на воля. За него се чуваше, че се появявал ту тук, ту там из Пагания. Сетне изчезна. Лъжесалдовци се появяваха на два пъти в Стигия и Рения, но и двамата бяха яки селяни с отлично зрение и напълно здрав разум.



Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - добре замислено, добре написано
17.03.2010 15:15
добре замислено, добре написано
цитирай
2. mglishev - Странно,
17.03.2010 15:16
не мога да одобря коментар към текста си.

Едит: благодарение на модераторите това е поправено.
Да, и аз харесвам този си текст. Винаги може да бъде подобрен, разбира се. Благодаря за добрата дума.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 5336711
Постинги: 1061
Коментари: 8006
Гласове: 5476
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата