Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.07.2010 18:35 - Езикът на соцреализма: от „език-разговор” към „невидим салон”
Автор: mglishev Категория: Изкуство   
Прочетен: 3590 Коментари: 8 Гласове:
7

Последна промяна: 24.02.2014 13:05

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Въпросът за езика е част от българската история още преди Освобождението. Като всички стремящи се към независимост балкански народи, българите са изправени пред проблеми не само от икономически и политически характер, но и пред такива, свързани с идентичността. Две тенденции се сблъскват по отношение на бъдещето на българския език. От една страна, съществува мнението, че книжовната норма трябва да бъде максимално близка до говоримите форми. Има застъпници и на обратната позиция - че архаичният облик на църковнославянската реч и заемките от руски изцяло задоволяват нуждите на българската общественост за висока комуникация. Условно може да се говори за противопоставяне между „демократична” и „архаизираща” тенденция по въпроса за езика.

След 1878 г. процесите на демократизация на писмената реч по-скоро се задълбочават. За пример можем да споменем отпадането на полуслятото изписване на члена и изчезването на „ы” и йотуваната толяма носовка след 1891 г. През 1922-23 г. правителството на Ал. Стамболийски провежда правописна реформа. „Земеделският правопис” просъществува съвсем кратко, но този опит ще повлияе на правителствата на ОФ и БРП(к) две десетилетия по-късно. Отпадането на краесловните ерове , запазването на една-единствена буква за звука „ъ” и определеното предпочитание към западните диалектни форми за думите, от които е премахнато „е двойно” (ятовата гласна), свидетелстват за опростенческа нагласа по въпросите на езика и писмената комуникация.  Известен е афоризмът, че всяка правописна реформа се провежда от несигурни в правописа си хора. Същевременно през първата половина на двайсетте години изцяло авангарден автор като Гео Милев създава най-добрите си произведения, а те в никакъв случай не могат да бъдат сметнати за част от стремежа към „народен език”. Донякъде иронично е, че Милев загива скоро след възстановяването на по-консервативната и натоварена с исторически и езикови претенции правописна норма.

След  1944 г. ОФ се стреми към радикални промени във всички сфери на живота в страната. Според доктрините на социализма победата на Революцията трябва до доведе до създаване на „новия човек”. Езикът, разбира се, е част от този процес, както това сатирично е показано в „1984” на Оруел. В рамките на социалистическия дискурс за езика също се развиват две тенденции. От една страна, голяма част от приеманите за класици социалистически автори са силни индивидуалисти с експресивен стил като например Вапцаров, Смирненски и Гео Милев. От друга страна обаче, в много случаи новите законодатели на езика са с не особено висок образователен ценз, понякога неизкусени от художественото слово и движени най-вече от чисто идеологически подбуди. Изразът „законодатели на езика” не е случаен. Създаващият се тип тоталитарна държава се стреми да управлява и пряко да влияе във всички области от развитието на нацията.  Променя се не само правописът. Първоначално в политическата реч, а с утвърждаването на режима и в художествената, определен тип на изразяване става предпочитан. Най-достъпният пример е в изчезването на думата „национален” и замяната й почти навсякъде с „народен”. Променят се темите на прозата и поезията, както и естетическите средства. Съюзът на българските писатели в края на ’40-те и началото на ’50-те години се превръща в изключително централизирана институция, която провежда политика на „разгром” на т.нар. вражески елементи. Някои от най-драматичните свидетелства за този период  дава писателят Борис Делчев в своя „Дневник”. Делчев по това време е млад автор, радващ се на добро положение в Съюза, което му позволява пряко да наблюдава и да коментира случващото се. Един от най-интересните епизоди е публичното отричане на Богомил Райнов от собствения му баща – историка на изкуството и поета Николай Райнов. Разбира се, всичко в името на социалистическия реализъм.

Според Е. Можейко социалистическият реализъм е метод, с който хората на словото и на изобразителните изкуства в социалистическите страни трябва на всяка страна да се съобразяват. Той е едновременно естетическа и идейна рамка, която същевременно ограничава, но и улеснява творческия процес. Този метод е реализъм дотолкова, доколкото претендира да описва реалността такава, каквато е. Когато например Георги Караславов иска да напише думата „кал”, той го прави. Същевременно обаче този реализъм е социалистически, защото задачата му е да посочи изхода от калта. В антологията „Десет години поезия 1944-1954” поетесата Мария Грубешлиева нагледно показва доброто усвояване на нормите на социалистическия реализъм. Някога нейни произведения са били включени в „Антология на червената роза”, съставена от Гео Милев. Този изблик на „нездрав” индивидуализъм е изкупен в стихотворението „Партизанка”. За Грубешлиева партизанката е същество, лишено от всякаква традиционна женственост: ръцете и гласът й са непривлекателни, устните й разбира се не могат да бъдат сравнени с цветя, дрехите й са мръсни и тя носи оръжие. Пълен контраст на онези „стъклени момичета”, между които авторката извинително поставя и себе си. Читателят би могъл да остане с впечатлението, че „Партизанка” носи сатиричен заряд. Социалистическото на реализма тук е отвъд простото описание. Очите на партизанката гледат в бъдещето, а то разбира се е светло.

През трийсетте и четирийсетте години един от младите социалистически поети в България е Младен Исаев. За неговите ранни стихове влиятелният критик Цветан Стоянов ще каже, че режат като нож, че езикът на Исаев е език-разговор. Основните достойнства, които Стоянов съзира у младия автор, са именно в непосредствеността на внушението. Преценката за това грубовато писане идва от периода на вече победилата Революция, но у Цв. Стоянов се запазва естетическото възприятие на един все още тревожен социализъм. Ще трябва да изминат години след 1944 и да се смени цяло поколение литератори,  за да стане възможна естетизацията, връщането към чисто стилови съображения в литературния език. В този смисъл за праволинейни комунисти като Стоянов би трябвало да има паралел между ранните стихове на Исаев и късните на Грубешлиева.

В 1956 г., три години след смъртта на Йосиф Сталин, новият генерален секретар на КПСС Никита Хрушчов преразглежда ролята и заслугите на „бащата на народите, вожда и учителя на цялото трудещо се човечество”. В резултат в България се провежда Априлският пленум на БКП, партийната и държавната власт преминават в ръцете на Тодор Живков и страната поема по „нова линия”. Разбира се, завоят в партийната политика не може да подмине литературата. Съюзът на българските писатели провежда редица срещи и събрания, на които водещите авторитети изтъкват необходимостта от обновление и общо преустройство в литературният живот. Лозунгите са за „връщане към хората”, „доближаване до масите”, „осъзнаване проблемите на деня”. В политическия живот се заговаря за „размразяване” на отношенията със западния свят. В краткия период преди опитът за унгарска (контра)революция да сложи край на тези нови тенденции, в България проникват преводи на нова западноевропейска проза, което пък дава възможност в СБП да се заговори за „даване път на младите”. Литературен куриоз от тази епоха е преводът и публикуването на „Наричахме го Обесника” от Ханс Кирст – западногерманска сатира на националсоциалистическите времена, където обаче се срещат твърде „неудобни” и за българския социалистически режим мисли. Още по-любопитен е фактът, че преводът на Владимир Мусаков носи всички черти на соцреалистическия метод: езикът е преднамерено обикновен, стиловите фигури са избягвани, но текстът на романа не предлага задължителния за истинския социалистически реализъм оптимистичен поглед. Впрочем Х. Кирст е един от най-успешните западногермански писатели. Част от неговите романи, плод на фронтовия му опит като подофицер от Вермахта, са филмирани с нелош касов успех.  Негов е например сценарият на филма „Нощта на генералите” с Питър ОТул в главната роля. След ноември 1956, когато избухват унгарските събития, тиражът на книгата е иззет и в голямата си част унищожен, което превръща оцелелите екземпляри в антикварна рядкост и същевременно може да послужи като красноречив епилог на „размразяването”. Така или иначе Априлската линия ще се запази и дори в един много късен момент ще бъде издадена антологията „Априлци”  (1986 г.)

Сред новите автори, които започват литературния си път през петдесетте, са имена като Станка Пенчева, Георги Джагаров и Иван Радоев. На Джагаров предстои голямо бъдеще като личен приятел и съветник на Тодор Живков по въпросите на литературата и на възраждащите се националистични стремежи в късния социализъм.  В началото на шейсетте Стоянов със своите критични есета създава за нас картината на продължаващото противоборство между две тенденции в книжовния език. За него постепенното успокояване на соцреалистичния патос и връщането на чисто естетическите цели в произведенията на млади автори представлява „невидим салон”. С тази негативна преценка Стоянов настоява за връщане към един по-непосредствен, пряк и експресивен език, най-вече в поезията. Позицията му може би е донякъде вътрешнопротиворечива – самият критик на невидимия салон по свой избор се е заел с първия български превод на „Изгубеният рай” от Милтън. Цветанов често ползва думата „,метафизика” с презрителен оттенък по адрес на според него излишно естетизиращите поети. А все пак, без метафизика „Изгубеният рай” не би бил написан. Нещо повече, в края на живота си Стоянов ще започне „Геният и неговият наставник” – произведение, посветено на естетическото развитие на Достоевски, а разбира се Достоевски без метафизични търсения е все едно партизанка без наган.

Утвърждаването на априлската линия, дори и след потъпкването на революцията унгарското въстание, позволява навлизането в лириката на по-интимни пластове, само че изразени на по-скоро унифициран език. Критиката на Стоянов  се насочва към подмяната на думи. Той е силно ироничен към архаизми и маниеризми и към готовите словосъчетания. Това, което критикът не изразява гласно, е, че става дума за т.нар. феномен на автоцензурата, който освен в идеите, намира израз и в езика на епохата. В 1944 г. побеждава социалистическата революция; в 1956 г. с развенчаването на култа към личността официално завършва и т.нар. „преходен период” от буржоазен към развит социалистически строй според терминологията на партийните идеолози. При условията на развит социализъм светлите чувства и оптимизмът стават напълно естествени (т.е. задължителни), което прави възможно и връщането към един  стремящ се към изящество език. Цветан Стоянов не отхвърля оптимизма на соцреалистическия метод. Напротив, той сам го използва, за да изрази увереност в преодоляването на преднамерения, според него изкуствен и вреден за богатството на езика самоцелно естетизиращ стремеж. Светлите чувства според автора на „Невидимия салон” следва да бъдат предавани по по-мъжествен и суров начин.

В духа на социалистическия интернационализъм и класова солидарност СБП провежда политика на приобщаване на млади автори от традиционно по-малко пишещите малцинства – турци и цигани. Такъв млад през петдесетте и шейсетте години години автор е Усин Керим. Стоянов е безпощаден и към него: като привърженик на реализма той иронизира архаичните турцизми в поезията на Керим. Качакът, катуните и атовете нямат място в индустриализирана България, те принадлежат на старорежимното минало, което няма смисъл да се идеализира, нито пък призракът му да бъде връщан към живот.

Според Стоянов жертва на невидимия салон (т.е. на стилистичната автоцензура) стават не само млади автори, но и вече утвърдени имена като например Никола Фурнаджиев. Критикът отхвърля редакциите, които поетът сам е нанесъл в новите издания на стиховете си. Така в стихотворението „Конници” вторият стих на първата строфа е променен по следния начин:

Моя родино и пламнало мое небе!

се е превърнало във:

втурнати лудо под нашето родно небе.

Стоянов окачествява тази промяна като отстъпление пред салона, като капитулация пред скучни и опошляващи норми, а самите думи „втурвам” и „лудо” смята за типични за новия маниерен лексикон, който задушава българската поезия.  Примерите, дадени от Стоянов със саморедактирането на Фурнаджиев и споменатите по-горе нови произведения на Исаев, са многобройни и коментарът към всеки от тях е силно емоционален. Тук си струва да отбележим, че една от личните икони на Стоянов е Христо Ботев, който освен пример за демократизъм в езика си, дава и прекия девиз на мнозина български автори: „Силно да любя и мразя”. В тази връзка няма как да не споменем стихотворението на Стефан Цанев „На чекистите”, за които още много от преди Стоянов и Цанев е казано, че трябва да бъдат с горещи сърца и хладни умове. В класическия си вид комунистът, който се съобразява с метода на социалистическия реализъм, не може да си позволи да бъде снизходителен, независимо дали по отношение на външния враг, или на езиковите волности – трябва да се проявява нетърпимост, бдителност и сила на чувствата.

В крайна сметка невидимият салон побеждава: езикът не само на поетите, а и на журналистите става все по-окръглен, плавен и както бихме казали днес, коректен. Революционният плам от първите години след Девети септември отстъпва на своего рода самодоволство в средата на победилия социализъм. В частност в журналистическия език се налага диктатът на редактора. Дописките, постъпващи в редакциите на вестници и списания, както и публикуваните писма на читатели, са неизменно редактирани, при това не само за правописни грешки, а и чисто стилово, също така са премахвани диалектните форми. В случая е парадоксално, че именно по време на социализма езикът става донякъде казионен, предвидим и еднообразен. Вероятно не без известна ирония бихме могли да говорим дори за нещо като социалистическа прециозност (не става дума за прецизност, а за сравнение с прециозния, т.е. „скъпоценния” стил на френските романи от ХVІІ в. като „Принцеса дьо Клев”).

Според Георги Марков езикът на българските повести, разкази и романи от шейсетте и седемдесетте години на века е станал фалшив. Марков твърди, че дори когато авторите влагат думи в устата на герои от работническо-селски произход, те звучат приповдигнато и изкуствено. Писателят-дисидент смята, че всеки опит да се придаде характерност на литературния герой чрез речта му е непосилен в условията на социалистическия реализъм: без значение дали съответният персонаж е селянин, шлосер или моряк, неговата характерност стига до малко на брой пословици, разговорни инверсии и намигания, но в никакъв случай до вулгарност или нецензурност. Много често в пътуванията си из страната при контакт с непознати Марков не признава, че е писател, а се представя като инженер (какъвто действително е по образование). Според него цари масово недоверие към българските журналисти и писатели, които „захаросват” не само езика, но и изложенията си. В своите „Задочни репортажи от България” той предава разговорите си с колеги от Писателския съюз и със студенти, интересуващи се от литература. Марков нарича автори като Павел Вежинов, Андрей Гуляшки и Богомил Райнов „търговски писатели”, но отдава техния успех не на реалното предпочитание към техните произведения на книжния пазар, колкото на умелия им флирт с цензурата – не само идеологическа, а и стилова. Трафаретът става мода. Всяка дума си съответства с други, точно определени думи. Този донякъде сковаващ рефлекс на писателите от епохата напомня устойчивите фигури и повтарящите се епитети в средновековния и античен епос.

Това, което за  Цветан Стоянов все още е само невидим салон, за Георги Марков вече не е нито невидимо, нито салон. Става дума за напълно осезаема реалност на автоцензурата, на прикриването на истинските проблеми, които би трябвало да бъдат интерес на писателя и журналиста, с „мъгла”: мъгла от нищо незначещи думи, където понятия като „щастие” са изгубили речниковия си смисъл. Марков пише:

„Но тъй като в открития океан на истинската литература вие, бездарникът, нямате абсолютно никаква възможност за успех, защото сравнението ще бъде между китове и хамсия, режимът ви спестява това неудобство, като ви поставя да плувате в свои специален гьол, наречен социалистически реализъм. Гьол, в който китове, делфини и изобщо големи риби не могат да съществуват. Но той пък е царството на хамсията и цацата. И жабите.”

Действително, понятието социалистически реализъм променя значението си с развитието на режима. Работническата литература от преди победата на народната власт се родее с ранния соцреализъм от годините веднага след Революцията - не на последно място и по непосредствения си език. Литературата, която продължава да се нарича соцреализъм в шейсетте години, вече си поставя не само пряко политически, а и естетически задачи. Вече не само идеологическите нужди оказват ефект върху стила, а и стилът сам добива идеологическо значение. Промяната в българския език далеч не е само в архаизмите и маниеризмите, които тревожат Стоянов. За Марков натрупването на чуждици (включително и западни, но неизменно през руски език), т.е. влиянието на чиновническия слог върху художествената реч също е белег на обедняване и „изпортване”. Марков иронично коментира, че на фона на тези явления е нелепо постоянното говорене на културната преса за нови и нови успехи на българската литература. „Сивият цвят на изразните средства, който води до сивата литература, следва от идеологическите рецепти.” Тази присъда донякъде кореспондира с острите думи на Цветан Стоянов относно „шаячената интелигенция”

Във всички случаи епохата на социалистическия реализъм в развитието на българската литература и книжовен език се характеризира с една голяма разлика от съвременното състояние на публичното говорене. Заявените стремежи и на Цветан Стоянов, и на Георги Марков, и на Младен Исаев, а и на останалите автори от епохата - журналисти, поети и прозаици, неизменно е към богат и красив, винаги енергичен, но в никакъв случай просташки език. Вулгарността не би могла да бъде ценност дори за Стоянов, така както не можем да я намерим нито у ранния Исаев, нито у Христо Смирненски или Ботев, които критикът високо цени. Сякаш по физичния закон за действие и противодействие, махалото на езиковото развитие се отклонява максимално от нормите за чистота на социалистическия реализъм . Българската преса в лицето на многотиражните „Труд” и „24 часа” може би първа нарушава табуто на автоцензурата. Писателят Христо Калчев твърди, че е поставил началото на нов прозаичен жанр – вулгарния роман. Дори в лириката търсенията на немалко автори днес преминават през вулгаризма като изразно средство. Езикът, преминал през партизанската грубост и впоследствие станал инструмент на невидимия салон отново се десакрализира след падането на социалистическия режим. Език свещен...


Манол Глишев, 2010




Гласувай:
7
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. mia2442 - Понеже повечето процеси се развиват по парабола...
09.07.2010 19:07
или най-малкото съдържат и/или пораждат своето отрицание, мисля, че вече се наблюдава и обратния процес - от автоцензура - към разюздано словоблудство, което може да е очарователно, но ...само при някои!:)
цитирай
2. mglishev - И аз това казвам -
09.07.2010 19:29
ефектът на махалото.
цитирай
3. iuliuscaesar - тази шаранкова да не е съпруга на ...
10.07.2010 12:55
тази шаранкова да не е съпруга на класика николай шаранков? иначе отлично написано. Публикувано ли е някъде?
цитирай
4. mglishev - Не, слава Богу,
11.07.2010 00:47
не е негова съпруга :) Засега е публикувано тук.
цитирай
5. анонимен - бай Аспандиат
12.07.2010 01:24
Предпочитаме нещо от областта на евролингвистиката, най-авангардната дисциплина в онова весело място, пълно с непризнати гении, споменато в блогрола вдясно на главната страница. :)))))
цитирай
6. mglishev - Немаме ние
12.07.2010 01:30
нищо общо с евролингвистиката, политическата лингвистика, еквилибристиката, стъкмистиката, циганската урбанистика и психологията на масите в Южна Сахара, афендико :)
цитирай
7. анонимен - Като си нямаме сноби
13.07.2010 10:32
и рицарски романи...ще трябва да наваксваме.
Налагането на елемнтарен и беден речник в бг медии в годините на "прехода", особено в печатните, е много опасно явление.
Просташкият и вулгарен изказ не ме безпокои - има си публика.
Дразнителното е пропгандирането на постния изказ а ла Бойко Борисов с изумителния му словоред (или пълното отсъствие на такъв).
Много ми хареса постинга. Бях позабравила соц реализма.
Сн С
цитирай
8. mglishev - Ами...
13.07.2010 15:51
права си.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 6094622
Постинги: 1082
Коментари: 8059
Гласове: 5565
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата