Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.10.2014 04:28 - Кахленият котарак
Автор: mglishev Категория: Изкуство   
Прочетен: 1282 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 08.10.2014 04:50

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
        Понеже настояхте за история, ще ви разкажа нещо, което се случи не помня точно коя година, когато служех в полка на г-н Мороа. Не задържайте портото, ако обичате.  Тогава служехме в Шайтанпор, но не се оплаквахме от липсата на цивилизация. В крайна сметка, колко му трябва на човек? Комат хляб и чиста яка на ден. Една вечер след опера умирахме от глад. Някой се сети за чудесното малко ресторантче в парка – и който от вас е минавал през града, ще си спомни „Графинята” между жълтия храм и скромния паметник на Адринабадската бригада. От едната страна на парка местните просяци се събират, за да пушат опиум. От другата е мястото, накъдето се бяхме запътили. Отлична кухня, казваше тогавашният полковник, а той разбираше от тези неща. Честно казано, бяхме млади и повече ни вълнуваха вината.  Още на входа се сблъскахме с крайно противна гледка: собственикът, един от тези излишно склонни към нововъведения шайтанпорски предприемачи, бе сметнал за необходимо да украси заведението си с доста голяма и изключително грозна статуя на котка. Вероятно китайска. Котката беше в седнало положение, чернобяла, стори ни се гипсова, висока до гърдите ми и с неописуемо самодоволно изражение. Муцуната й малко напомняше лицето на вицекраля, което по обясними причини не обичахме да виждаме. Възникна кратък спор дали да вечеряме на това осквернено място, но решихме, че би било срамота да губим ума и дума заради някакъв си дивашки идол, така че позволихме да ни намерят маса. Тя, разбира се, беше с великолепен изглед към чудовището. При донасянето на първата бутилка бяхме раздразнени и я върнахме. При пристигането на втората направо поискахме проклетото нещо да бъде разкарано. Собственикът ни удостои с присъствието си, за да обясни, че става дума не за гипсова, а за кахлена – така се изрази той – фигура. И не на котка, много ви моля, а на котарак. И че е поставена не за да гони злите духове, както може би сме си помислили, а за да привлича клиенти. Понякога местните стават удивително арогантни. Гладът и жаждата ни накараха да преглътнем всичко това, а и междувременно пристигналото агнешко наистина бе необикновено сочно.  По-късно, около десерта (ще ви обезпокоя за портото, драги), вече си разказвахме врели-некипели, както се случва понякога. О, не, тази история е съвсем истинска, уверявам ви. Но тогава някой от компанията твърдеше, че веднъж срещнал журналист, според когото офицери от българския кралски военновъздушен флот, действащи заедно с руснаците, попречили на двама почтени ирландски авантюристи да основат свое владение в някаква долина в Кафиристан. Знам как звучи. Просто си спомних какво сме си говорили на чашка преди толкова много време. Беше абсолютна измислица и все пак я слушахме със зяпнали уста – било поради възраст, било от желание за нещо необикновено. Ловът и останалите забавления не бяха кой знае какво, както казах.           Накрая така се бяхме подредили, че на излизане от „Графинята” първо полковникът, а след него всички ние дружелюбно потупахме вицекраля-котарак по главата. Някой дори изля няколко капки вино в устата на проклетото нещо. Виното, разбира се, протече по мраморната, исках да кажа, кахлената бяла гръд на ресторантския идол и веднага оцвети глечта, придавайки на звяра неочаквано хищен и кръвожаден вид. Това ни разсмя и простихме лошия вкус на собственика. Изрично му забранихме да сменя украсата, а той се съгласи със смирен вид, хитрецът му с хитрец.            Събитията тръгнаха по начин, който няма да ви изненада. Следващата седмица имаше турнир по поло, а всички бяхме новаци. Нямахме име за отбора и всъщност нямахме отбор. Второто не бе беда, но по въпроса с името трябваше да се вземе решение. Озовахме се отново в „Графинята”, където няколко бутилки подпомагаха мисловните ни усилия. От подкрепителните напитки стигнахме до истинска безизходица. Пълен блокаж. Имената идваха мъчително и биваха отхвърляни без колебание като недостатъчно хубави. Тогава някой погледна към входа и извика:  – Котаракът! Дяволите да го вземат, котаракът! Архимед не е звучал по-триумфиращо във ваната си. Не знам дали и викът на Колумбовия вахтен е бил посрещнат с по-голяма радост. Отборът бе тържествено наречен „На Нейна Светлост графските шайтанпорски Котараци”. Спешно бяха поръчани чернобели спортни екипи, виненочервени вратовръзки и още материал за наздравици. Уговорихме със собственика да ни позволи да извеждаме котарака на разходка в дните на турнира. Разбира се, изгубихме всички мачове и много пари, но играхме сърцато, а и нито един отбор нямаше толкова невероятен талисман и такива чудесни екипи като нас. В общи линии, пожънахме успех.  След това офицерската столова неофициално се премести в „Графинята”, а собственикът доволно потриваше ръце. Магията му бе сработила, но не му се сърдехме, даже напротив. Бяхме обикнали своя кахлен идол като истински езичници. Сигурно е било от климата. Натурализирахме се. Един от нашите доведе талисмана ни на собствената си сватба. Котаракът единодушно беше кръстен граф Шайтан, получи паничка и право на чаша вино, надлежно наливана в паничката при всяка вечеря на офицерския състав. Собственикът на „Графинята” се колебаеше дали да не смени името на ресторанта си, но здравият разум взе връх и нашият граф Шайтан остана пазител на ресторанта в името на предполагаемата Нейна Светлост. Казваха, че се стигнало дотам съпругата на един тогавашен майор, ще премълча името му, защото днес е много известно, да го нарече публично „котенце”, а той да не възрази. Все пак се съмнявам това да е истина.  Никое щастие не е вечно. Една вечер доста развеселеният капитан К… един доста развеселен капитан стъпи накриво и падна върху нашия скъп котарак. За щастие, размина се само със счупен крак. Говоря за граф Шайтан. С капитана никой не искаше да разговаря. Никой не пожела дори да се бие с него и той, струва ми се, скоро след тази случка отиде на друга служба. Предполагам – цивилна, където тромавостта му не би могла да причини повече жертви. Котаракът бе залепен в присъствието на консилиум от грънчар, ветеринар, полковника и собственика на „Графинята”. Но нещо не беше същото. Стъпвахме внимателно край своя ранен идол, но белегът му личеше. Вече не го водехме на разходка при турнири. Само вечер се събирахме в осветената от присъствието му гостоприемна зала на „Графинята”. Това мъчително царуване, навлязло сякаш в своята зима, продължи няколко месеца.  Една вечер, на влизане в „Графинята”, станах свидетел на следния скандален диалог:  – Как така го няма! – крещеше полковникът, почервенял като вратовръзката ми за поло.  – Съжалявам, сахиб, котаракът се счупи – блед, но с гордо вдигнато чело обясняваше собственикът на ресторанта.  – Ще споменаваш Негова Светлост с почтителен тон! – ревна полковникът още по-страшно.  – Моля да ме извините, сахиб. Негова Светлост благоволи да се счупи и се видях принуден да го изхвърля, сахиб. Ще бъде заменен – продължаваше да издевателства наглецът. Изглежда, не осъзнаваше колко е сериозно собственото му положение в този момент. Полковникът щеше да получи удар.  – Заменен!  – С цялото ми дължимо уважение, сахиб – додаде онзи нещастен човечец.  Полковникът изгуби дар слово. Стоеше там, стискаше зъби и лицето му постепенно се превръщаше в маска на някакво азиатско божество на войната, гнева или нещо подобно. Адютантът му спаси положението:  – Стол за полковника! И бренди! Веднага!  Сетне тихо се обърна към невъзмутимия ресторантьор:  – Бедни човече, ако не излезеш оттук на мига и не направиш всичко по силите си, за да намериш обратно талисмана на полка, не гарантирам за живота ти. Нещо повече, не гарантирам за ресторанта ти.  Изглежда чак сега в спокойния мозък на местния жител започна да се прокрадва съзнанието за страшна опасност. Истината е, че никой и никога не е опитомявал полка на г-н Мороа, дори с най-добрата кухня и изба в империята. Хората там са с много сериозни разбирания и не може току-така да детронираш любимия им истукан. Впрочем, това не се нуждае от разясняване.  Но намирането на изхвърлена и натрошена глинена фигура в Шайтанпор не е лесна работа. Докато ние седяхме мълчаливо на празните маси в „Графинята” и се отдавахме на безутешното си чувство за загуба, собственикът бе впрегнал цялата прислуга да разпита всички парии и шляещи се хлапета от района накъде е отишла купчината с боклук. Тръпки ме побиват като разказвам това. Представяте ли си? Нашият безценен, макар и строшен полкови котарак, нашият граф Шайтан – захвърлен заедно с остатъците от снощната вечеря? Дори диваците не постъпват така. Някое канибалско племе би изяло починалия си вожд с дължимите церемонии, сред песни и разкази за неговата доблест. А ние се бяхме опозорили. Предполагам, че полковникът е обмислял отшелничество в джунглата, ако не и нещо по-лошо. Времето течеше. Нощта се спусна и мракът никога не ми се е струвал по-непоносим. Даже варварите германци, разпрегнали каруци зад съседния хълм, не могат да всеят такова чувство за безпомощност у някой честен фламандски стопанин, каквото ми внушаваше празното място на котарака до входа.  Трябва да е било към полунощ, когато отвън се разнесоха викове и нещо, което дяволски силно приличаше на смехове и музика. Полковникът излезе от вцепенението си, колкото да промърмори:  – Разстреляйте бунтовниците – и пак наведе глава.  Излязох навън да сгълча местните, които така непредпазливо се бяха отдали на веселие, когато полкът скърбеше. Но станах свидетел на най-невероятната, най-красивата гледка на света. С нищо не съм заслужил тази истинска радост и не можех да не я споделя с другарите си. Отдадох чест към задаващото се великолепие и се втурнах обратно в ресторанта с вик:  – Идвайте всички! Той се върна!  След миг бяхме вън. Не знаехме дали да козируваме, да паднем на колене или да хвърляме шапки във въздуха. Всеки постъпи според вкуса си. Мисля, че видях сълза в окото на полковника, но не го твърдя със сигурност. Що се отнася до мен, просто стоях и изпивах тази възхитителна гледка с поглед.  Към „Графинята” достолепно се задаваше паланкин, спретнат набързо от тарга, украсена с разкошни сезонни цветя. Носеха я неколцина местни младежи. Около таргата или паланкина вървяха може би стотина души с факли. Повечето от тях пееха химни, а един биеше барабан. Никой от съседите не се беше разтревожил, а кварталният полицай спокойно вървеше зад шествието, осигурявайки почетно присъствие на силите на реда и закона. По онези места почти всеки ден и всяка нощ има някакъв религиозен фестивал, така че тези неща не правят впечатление.  Върху паланкина гордо седеше нашият чернобял котарак, граф Шайтан, с гърди, изцапани с вино, със следа от счупване през десния преден крак, а сега и с едно липсващо ухо (по-късно разбрахме, че е останал без част от задната лява лапа и половин опашка, а имаше и голяма пукнатина на гърба и през корема). Факлите го осветяваха с трепкаща жълта светлина и той изглеждаше като горд ветеран при триумфално завръщане след трудна победа. Гледката будеше страхопочитание. Нашите се втурнаха към паланкина, поеха го на рамене и за малко щяха да изтърват пострадалия ни талисман. Успяха обаче да го внесат през вратата и да го настанят на подиума, където понякога свиреше малък оркестър. Обикновено не каним местни на вечеря, но в случая хората бяха посрещнати като наши родни братя. Бяхме трогнати, а искахме и да научим как е стигнал кахленият ни граф от сметището до висотата на дължимите му почести.  Оказа се, че париите, които отнасят сметта, са от съседно село, случайно нападнато от плъхове. Реколтата им беше пострадала значително. Местните са невероятно суеверни и не могат да си представят, че голяма, макар и строшена фигура ще се озове на бунището случайно. Във всичко виждат пръста на Съдбата – и в случая може би имаха право. Двама от тези добри хора взели със себе си нашия осквернен талисман и го отнесли в селото. Тамошният жрец заповядал котаракът да бъде почистен и, доколкото било възможно, залепен с подръчни материали. Сетне Великият небесен (или по-скоро бунищен) цар-котарак бил поставен на почетно място в селското светилище, където бедните селяни му предложили почести и скромни дарове с надеждата да ги отърве от плъшата напаст. Един от прислугата имал приятел, който познавал роднина на някого от селяните, а в тези среди мълвата е бърза, още повече – когато зад нея стои предполагаема поличба или чудо. Човекът от прислугата съобразил да разкаже на собственика, който пък веднага намерил от кого да наеме кола посред нощ (тези хора са и доста оправни, когато се налага), за да иде до селото. Там се спазарил с жреца и селския старейшина за връщането на любимия ни идол – естествено, за сметка на полка, което бързо разсеяло излишните благочестиви възражения, които можели да възникнат. Сетне мъжете от селото оформили на бърза ръка шествието, което ни представи прекрасната гледка на завръщането на любимия ни котарак.  Селото беше щедро възнаградено от полка, а се погрижихме и за опушване и отрова, така че проблемът на тези добри хорица с плъховете бе решен. Както разбрахме, селяните възнамеряваха дори да установят празник на котарака-спасител в деня на появата на идола в светилището им, а това ни накара да се чувстваме горди с божествените почести, заслужено отдавани на талисмана на нашия полк. Котаракът бе предаден на реставратор, добре закърпен, пребоядисан и тържествено полят с вино по бялата гръд.  Доколкото знам, той и сега е на входа на залата на „Графинята”, а полкът на г-н Мороа няма търпение да спечели настоящата война, за да се върне при своя обожаван талисман в Шайтанпор и да го потупва по главата на влизане и излизане. О, не, историята е съвсем истинска, питайте когото щете в полка. Не задържайте портото, ако обичате.   



Гласувай:
4
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 5499579
Постинги: 1061
Коментари: 8007
Гласове: 5490
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата