Луд на шарено се радва :: Бежанци и мигранти в Средната земя

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

03.11.2015 15:51 - Бежанци и мигранти в Средната земя

Автор: mglishev Категория: Изкуство

Прочетен: 1540 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 02.12.2015 22:29

Бежанци, мигранти, малцинства
и мултиетнически общества в Средната земя
(Тема за ХІ български Толкин фест, 2015)

    “Властелинът на пръстените” е критикуван понякога за европоцентризма и едва ли не прикрития си фашизъм. Тази критика се дължи на съвременни, крайно либерални левичарски възгледи, отхвърлящи адекватния културноисторически подход към водещите европейски и изобщо западни дискурси отпреди Втората световна война. Особено объркан е съвременният ляв академичен поглед към традиционалистките нагласи на автори като Толкин, чието вдъхновение видимо произлиза от старинни северноевропейски източници. Зловещото наследство на Втората световна война почти неизменно изкривява представата на съвременните леви интелектуалци за западната литература и в този смисъл Толкин е имал право, предвиждайки “проклятието”, хвърлено от нацизма върху “северния дух”. Този текст има за цел да очертае малко по-пълна и, надявам се, разумна картина на идеите, вложени във “Властелина на пръстените” по етнически въпроси. Разбира се, жалко е, но е и може би неизбежно, че такъв великолепен роман се политизира. Но такива са времената. Някой ден може би една по-спокойна публика ще може отново просто да се наслаждава на това майсторски и чистосърдечно написано приключение. Дотогава може би текстове като настоящия няма да бъдат съвсем излишни.

“Дехуманизация” на орките
    Целта на всяка военна пропаганда е да представи противника като безчовечен изрод. Всичко, което противникът върши, е жестоко, лишено от смисъл, деструктивно и грозно. Тоест врагът е лишен от разум и емпатия, така че е по-малко от човек и не е особен грях да бъде убиван. Не е трудно отношението на Свободните народи към орките да бъде представено по този начин. Западните народи във “Властелина...” без изключение говорят за орките с ненавист и отвращение. Оркът е идеалният враг. Той е груб в бита си, примитивен в езика си, охотно граби, убива и руши. И дори яде човешка плът. Или може би елфите, джуджетата и западните хора лъжат? Може би историята може и трябва да бъде разказана по друг начин? Така и не чуваме за оркски жени и деца – нито какво правят с тях рейдовете на елфи, хора и джуджета из Мъгливите планини. Поне такава често е критиката към очертаната позиция в романа. На пръв поглед съвсем резонна критика... но имаме думите на самите орки. Храненето с човешка плът за тях е добродетел. Измъчването на военнопленници е игра. Мечтата на оркския предводител не е ферма или дюкян, а да се намира някъде без началници, с много плячка и верни момци. Орките действително имат само воински етос, само воинска култура. Скандалите помежду им завършват с нарушения на дисциплината и с кланета. Жестокостта, грубостта и въдворяването на дисциплина чрез бърза екзекуция без процес обективно са характерни черти на културата им. В това отношение те са безкрайно различни от западните народи, които не без право ги презират. Съвременният ляв интелектуалец би коментирал, че дори това да е вярно (а то не е, защото става дума за измислен народ в роман, но нека все пак останем вътре света на романа за удобство), това е просто част от една култура, която Западът отказва да разбере и удобно превръща в тема за омразна реч. Но за война наистина не са необходими двама врагове – и един стига. Ако две култури съседстват и едната обективно е по-агресивна, до война ще се стигне и всички обяснения, че просто тази култура си е такава, няма да предотвратят нападението. Тогава защо да обвиняваме самоотбраната? Културата на западните народи пък е именно в това да строят градове и села, да обработват земята и да отблъскват всеки, който иска да убива и краде. Орките съвсем обективно се дехуманизират сами. Въпреки това, няма епизод с концлагер за пленени орки, нито, да речем, гондорците ги поробват за наказателен труд в рудниците си. Твърде неинтелектуално и опростенческо ли е, ако приключа темата с това, че отношението към орките в романа всъщност е справедливо и лишено от жестокост?

Защо, по дяволите, всички са бели?
    Единствено част от харадските бойци са чернокожи, а орките и източните народи неизменно имат “смугъл” цвят. Свободните народи на Запада са от една раса, те са бели. Расово монолитен Запад, дехуманизиращ тъмнокожите си съседи... да, Толкин е кприптонацист и сигурно вечер се е приспивал с ужасното стихотворение на Киплинг “Бремето на белия човек”. Стига глупости. Първо, стихотворението е великолепно, но това е друга тема. Второ, Толкин е с открито антинацистка позиция. Трето, Западът на Средната земя не е етнически монолитен. Дори само човешките (бели) народи са много и имат различни езици. Роханците, гондорците, жителите на страната Дун, Друедаините, простосмъртните от Брее и народът на Мъртвите може и да имат близък цвят на кожата, но езиците и културите им се отличават рязко. Разбирателството помежду им понякога е трудно. Това не е някаква еднотипна среда. Хобитите се струват ужасно странни на всички, които ги виждат за първи път. Ръстът, козината по стъпалата, начинът на говорене, изпускането на ароматен дим през глинени и дървени лули – всичко това е огромна екзотика. Самите гондорци са с разнообразен етнически произход, защото някои от тях са нуменорци, а по-голямата част от населението е от различни групи с най-разнообразен външен вид, поминък и поведение. И дотук говорех само за простосмъртните. Джуджетата може и да са бели някъде под брадите си, но отново ръстът, езикът, обичаите и битът ги правят напълно екзотични. А елфите? На първо място, те са почти безсмъртни. Това е огромна, вече чисто биологична разлика между тях и всички останали народи, не само западни. Елфите са почти различен вид. Почти, защото все пак могат да се кръстосват със смъртни. И понякога го правят, но това си остава изключение, достойно за включване в легендите. Така че не, не всички са бели. Всички са толкова различни помежду си, че да се съди за тях само по цвета означава всъщност да се подходи опростенчески... донякъде расистки. Разликите между Галадриел, Роузи Памуксън и Еовин би трябвало да са очевидни. Изкуственото им сближаване по признак като цвета на кожата е все едно да кажем, че кениецът, японецът и сърбинът са хуманоиди и следователно нямат помежду си расово или културно различие. Различия има, без това да пречи всички да сме хора. Човек трябва да умее да поддържа и двете страни на действителността в ума си.

Добре, но точно това ги прави расисти – те никога не живеят заедно
    Това е фактически невярно. В Брее хора и хобити делят едно и също селище и вечер пият заедно в местния хан. Същевременно запазват своеобразните си култури. Много успешно съжителство. Толкин, действително, отбелязва, че другаде по света не се среща такъв странен сговор. И добавя: странен, но чудесен. Колкото до отношението му към това съжителство – то е заявено положително и тук всякакви съмнения за предполагаемия криптонацизъм на автора трябва веднага да отпаднат. Самият Толкин е англичанин с немски произход, влюбен в уелския език и каращ се с нацистки книгоиздатели заради обидното им отношение към “талантливия народ” на евреите. Всичко е ясно. Но да се върнем в Средната земя. Рядко ли е съжителството между различни народи там? Вече споменах, че Гондор е многоетнична държава. Нуменорците представляват наследствен елит (точно като нормандците в английското Средновековие, което Толкин добре познава и от което се вдъхновява, без това да го прави автоматично фашист), но населението на страната включва хора от различни етнически групи, с разнообразен външен вид, обичаи и поведение. Гондор всъщност е нещо като империя или може би феодална мозайка от народности. В него се срещат много народи. Част от местната аристокрация е със смесен произход – както с ненуменорски примес от местното простосмъртно население, така и с вече претопила се малка група елфи, както знаем за принц Имрахил Амротски. Рохан също има поданици от разнообразен произход, защото дунеземците формално са подчинени на роханския крал, при все че не се чувстват привързани към него. Знаем за приятелските отношения, поддържани между Дейл и Самотната планина. За търговското споразумение между горските елфи и Езерния град. За дружбата между Зелеников край и Мория, демонстрирана в надписа: “кажи приятел и влез”. За преминаването на джуджешки кервани през Графството. И най-вече за трайния съюз между Гондор и Рохан, който заслужава отделно разглеждане. Всъщност народите от Запада на Средната земя често живеят смесено. Разбира се, между тях понякога има и расови напрежения, както и в истинския свят. Ако нямаше, романът щеше да звучи плоско и неубедително. Още по-любопитно е, че в “Силмарилион” са описани и етнически различия, както и конфликти между самите елфи. Но и там отделни групи простосмъртни се заселват между елфите и вождовете на новото население се издигат като военачалници и васали на елфическите крале. Всъщност съвместният живот в Средната земя е по-скоро правило, а не изключение.

Но Толкин е елитист
По-скоро част от културите на неговите герои са донякъде елитистки. Не е много ясно дали хобитските благородници като Билбо, Фродо, Мери и Пипин са елитисти, защото те си общуват на равна нога с всички други хобити. Вярно е, че Самознай е слуга на Фродо, но тази близост накрая го прави кмет и родоначалник на собствен голям род. В края на краищата, всеки е носил чаша чай някому, в това няма нищо унизително. В Толкиновия роман прави впечатление естественото отношение между слугата и господаря. Крал теоден не смята за особен проблем да излезе между личната си стража и да поговори с обикновения воин Кеорл за досегашното поражение и бъдещите надежди. Това не поставя авторитета му под съмнение и със сигурност е поведение на естествен лидер. Вярно е обаче, че значимостта на благородната нуменорска кръв и на елфическия примес в нея са многократно изтъквани и представляват част от движещите мотиви в романа. Но това не прави автора елитист (още по-малко - фашист), а демонстрира начина на мислене в една по същество средновековна среда, каквато е Средната земя. Разбира се, че произходът дава правата на един предмодерен монарх. Когато си Денетор, син на Ектелион, не можеш да станеш крал, но можеш да попречиш на друг да получи титлата. А когато си Арагорн, син на Араторн, наследник на Исилдур, можеш да претендираш за нея. Когато си от Еорловия род, народът на Пределите ти доверява съдбата си. Когато си Перегрин, син на Паладин, ще станеш Тан на Графството. В това няма нищо особено, то е просто въпрос на обичаи. Въпрос на култура която нарича народите, които я спазват, "Свободни". Това е свободата на спазването на собствените обичаи. Такава е очевидната логика на наследствените монархии. Всъщност, такава и до днес е логиката на наследяването на обикновен частен имот. Да наречем това “елитизъм” означава да съдим по краен и несправедлив начин. Нека припомня хумора, с който Толкин се отнася към първоначалната надменност на Торин в “Дотам и обратно”. Не Толкин е елитист, а критиците на предполагаемия му “елитизъм” са лишени от историческа култура. Впрочем, отказът от адекватен културноисторически поглед към литературата и миналото е показателен за интелектуалната нищета и наивната оценъчност на голяма част от съвременния ляв академичен дискурс. Отделен въпрос е дали самата дума “елитизъм” не е излишно груба към една определена култура на избор на водачи. Впрочем, нека припомня, че поне две култури във "Властелина на пръстените" имат не само наследствени, но и изборни водачи - Езерният град избира старейшините си, а хобитите избират кмета на Голям Дълбалник, който, между другото, има повече реални управленски функции от донякъде конституционния монарх - Тана. Дори не е необходимо особено да се набляга на факта, че на полето Кормален войските коленичат включително пред слугата Сам Майтапер. Толкова за "елитизма". У Толкин по-скоро ще намерим комбинация от старомоден монархизъм и евангелски егалитаризъм, но това също е отделна тема.

Никой в Брее не иска бежанци
В хана “Скокливото пони” се разиграват интересни сцени. Той е нещо като ложата на старците в “Мъпет шоу”; кухненски тип “парламент” на Средната земя. Там ще чуем неща, които не се казват в залите на кралете. И така, хобитите и хората от Брее си живеят в странен и чудесен сговор, но не искат южняци от Исенгард в селото си. Правят разлика между традиционно, интегрирано малцинство и ново, трудно за интегриране. Всъщност са разделени – едни жалят за нещастията на чужденците, а други се боят от прииждането на тези нови заселници. Някои южняци пък направо заплашват: според тях всеки има право на място под слънцето и ако то не им се даде, ще си го вземат сами. В края на книгата научаваме, че е имало истински сблъсъци между южняците и жителите на Брее. А когато южняците се опитват да променят Графството по свой вкус, местният елит в лицето на Пипин и Мери вдига хобитите на бунт и отново налага местната стара култура. И двете страни дават жертви, но никой, който се предаде, не е убит. Това са може би най-актуалните спрямо днешна Европа моменти в книгата. За някои неща Толкин се е оказал наистина “приложим” (според собствения му термин за “приложимост” на добросъвестно създаваната литература). Не напомнят ли тези тревожни разговори в “Скокливото пони” всичките ни страхове и спорове около бежанската вълна от ислямския свят днес? Толкин не предлага рецепти – и да очакваме такова нещо би било проява на безкрайна наивност. Не, той просто трезво поставя един болезнен въпрос - и го прави много изискано, много хуманно, със средствата на художествената проза. Когато романът му е писан, темата за старите и новите малцинства също е била важна заради Втората световна война и страшните последици от нея, включително загубата на колониалната империя за неговата Великобритания. Интересно е обаче, че из книгата са разпръснати изказвания, които сочат един все пак възможен и човечен подход към бежанците... дори към враговете. Самите хобити са били бежанци от “сянката” над Мраколес – и кралят на Артедаин им е подарил запустелите предели на страната си. Нещо подобно става с роханците и гондорския наместник Кирион. Елфът Гилдор заявява на Фродо: “Но това не е ваше собствено Графство! Други са го обитавали преди вас и други ще го обитават след вас. Можете да се оградите срещу света, но оградите ви не ще го удържат.” Магьосникът Гандалф, който в най-голяма степен е стратег на войната срещу Мордор, непрекъснато говори и за милост. Милост за Ам-гъл. Жал дори към робите на Саурон. С възцаряването си, Арагорн подарява плодородните земи край езерото Нурнен на народите от Мордор. Самознай Майтапер се замисля над трупа на загиналия харадец дали човекът е нямало да предпочете да остане у дома си, вместо да воюва в далечни земи. Този човек е имал близки. Имал е име. Кой знае какви лъжи са го накарали да тръгне на път, довел го до гибел. На всички, които се предадат, гондорските и роханските владетели даряват милост – и това изненадва враговете им, на които е казвано, че роханците са чудовища и избиват пленници. Саруман припомня, че роханците са сключвали мир с довчерашните си врагове и че това е естествено. Най-сетне Гандалф заключава (отново в “Скокливото пони”), че най-лошото вече е отминало и че между Исен и Брендивин има много място за нови кралства. В края на краищата, тревогите са основателни, но мирното съжителство е възможно; възможно е тогава, когато и старото, и новото население проявяват еднакво добра воля. Щом елф и джудже могат да станат приятели, защо да не може дунеземец да оре своя нива край Брее? Стига, разбира се, да не се опитва да завладее Графството и да не отсича Празничното дърво, каквато ще да е културата му. И дали наистина нямаше всички да се чувстват по-добре в собствените си страни? Това, което кара хората (и хобитите, и елфите) масово да мигрират, било отвъд Мъгливите планини, било направо отвъд Морето, най-често е “сянката”. Войната. Ако я няма сянката, тогава и миграцията няма да е толкова голяма. Мирът е възможен, включително и чрез жестове. Наистина всеки заслужава свое място под слънцето и вождът Ган-бури-ган от Друаданския лес засрамва роханската войска, когато измолва с услугите си именно мир за своя малък народ. Бежанци в Брее? Защо не, стига да си плащат бирата и да не тъпчат нивята. Всъщност предполагаемият “криптофашист” и “елитист” Толкин навсякъде демонстрира само етическото златно правило, което би трябвало да присъства във всяка култура, с която е възможно мирно съседство.
За илюстрация:
http://www.tolkiensociety.org/blog/2015/11/taboo-tolkien-the-nordicist-claim-on-middle-earth/

Нагоре