Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.10 16:39 - За странстващото рицарство като литературен феномен
Автор: mglishev Категория: Изкуство   
Прочетен: 512 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 24.10 16:40

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
image


 

След гледането на „Човекът, който уби дон Кихот“ се замислих над представата за странстващото рицарство. Всъщност това не е средновековен феномен. Не принадлежи на героичната епоха XII-XV в., когато рицарското съсловие преживява своя звезден миг в Европа.

             Рицарството е онази прослойка, която се обособява едновременно като военна и аристократична група в историческия период на Кръстоносните походи. Нейният апогей е свързан с разцвета на зрялата и късната средновековна цивилизация. Рицарите са офицери, съдии, земевладелци, воини и служители на по-едри благородници. Самите перове и принцове се възприемат като „рицари“ в XIV и XV в. Представата ни за рицар е за въоръжен мъж на кон – самата дума „рицар“ означава ездач.

 Странстващият рицар обаче е още по-специфичен образ. Това е вече не просто благородник в доспехи и качен на боен кон (еквивалентът на танк или изтребител в средновековното военно дело), а е и човек, обвързан от необичайни условности. Странстващият рицар служи на бедните и онеправданите – като обикновено се подразбира, че те също са благородници. Той е еквивалент на супергероя от съвременните детски филми и комикси. Нарочно дири подвиг, приключение, изпитание и, в крайна сметка, самоусъвършенстване. Търси и слава. Понякога дири любов. Никога не търси богатство или владение (за разлика от историческите представители на рицарското съсловие). Преминава от авантюра в авантюра, като основната му грижа е да не прояви страх, нито колебание. Преминава от свръхестествения в обикновения свят без да се замисля. Религията заема относително малка част от мислите му. Добродетелта му невинаги включва въздържание: за странстващия рицар е естествено да бъде и луд, и аскетичен, и страстно влюбен, и търпелив, но и буен. Той включва в себе си черти и на шута, и на светеца – при това на юродивия светец. Странстващият рицар е индивидуалист, будещ възхищение и недоумение.

 Само че това е образ, възникнал едва в XVI в. с разпространението на печатните книги. Ренесансов герой. Странстващият рицар вече няма общо с историческите и литературните си предтечи – реалните, исторически или литературно съществуващи образи на рицари от XII-XV в. Историческият рицар е подложен на постоянна критика от Църквата заради суетата, алчността и жестокостта си. Когато вече не е само светски воин, историческият рицар се превръща във воин-монах, в член на кръстоносен орден, посветил се на защитата на поклонници или на постоянна война срещу нехристияни. Орденският рицар не се впуска в походи за лична слава и постигане на идеал; той може да постигне голяма власт чрез мястото си в съответния орден, но е част от един йерархично подреден свят.

 Най-близо до образа на странстващия рицар от ренесансовата низова литература може би са по-старите герои като Ланселот и Парцифал/Передур. Ланселот се появява от нищото в „Рицаря на каруцата“ от Кретиен дьо Троа и изминава дълъг път, за да спаси (и прелъсти) съпругата на Артур. Парцифал или Передур е младежът-глупак, Невинният, комичният персонаж, който не знае какво е рицарската служба и пътува, за да се сдобие с познание за нея. В трактовката на Волфрам фон Ешенбах Парцифал Глупака постепенно се превръща в жрец, в свещеник и поклонник на една несъществуваща в религията реликва, съхранявана от орденски рицари-монаси. Произходът на ренесансовия странстващ рицар навярно може да бъде търсен в тези двама герои. Но повечето класически герои на първата, ръкописна вълна рицарски романи от XII-XV в. имат много по-конкретни причини за пътуване, придружено с перипетии. Така например Тристан е прогонен в изгнание прелюбодеец (и нарушител на феодалната си клетва), Гауейн е принуден да действа, за да спаси живота и честта на Артур, а Роже де Флор просто търси богатства като наемник във Византия и може би случайно се превръща в прототип на бъдещия литературен Тиранте. Никой не би могъл да разпознае странстващ рицар у Роланд или Зигфрид. Даже Оуейн, Гарет или Герайнт от уелските легенди не са собствено странстващи рицари – те не странстват, а пътуват целенасочено към еднократна перипетия, от която извличат не само слава, а и социално издигане.

 Героите на рицарски романи от XII-XV в. понякога търсят служба в двора на прочут владетел. Тя носи престиж и богатство. Докато странстващият рицар, ренесансовият персонаж може и да извърши подвиг в името на някой крал, но не е мотивиран от желанието за служене. Той служи на абстракция, на идеал, на химера. При това химерата е светска слава, тя е морална категория, оценявана от други в рамките на същото рицарско съсловие. В това отношение странстващият рицар може би има нещо общо не толкова с класическите литературни рицари от XII-XV в., а с далеч по-примитивния, полуезически герой, какъвто е например англосаксонският Беоулф.

 Част от произхода на странстващия рицар може да бъде въоръженият поклонник – но не участникът в организиран масов поход, а изпратеният за покаяние благородник, извършващ частно пътешествие с цел пречистване на греховете. Оттук произлиза и една група нe особено популярни рицари от XIV и XV в.: конфратерите, временните членове на военно-монашеските ордени. Това са мъже, запазващи по-голямата част от личните си богатства, както и възможността си за брак, но отделящи време и пари за помощ на дадено кръстоносно братство. Такива воини се включват заедно със свитите си в морските експедиции на Родоския орден срещу Турчина или във войните на тевтонците срещу езичниците в Литва.

 Колкото до причудливите обети, турнирите, куртоазното поведение, условностите на любовта, хералдиката, скриването на собствения герб и цялостно игровото разиграване на собствената принадлежност към воинското съсловие – тези особености от образа принадлежат на придворната култура на Бургундия, Франция и Англия в XV в. Това е онзи „стремеж към прекрасен живот“, за който в детайли говори Хьойзинха в „Залезът на Средновековието“.

 Самият завършен образ на странстващия рицар обаче е ренесансова амалгама от всички тези литературни и исторически типажи. Ето защо например Амадис Галски и Тиранте ел Бланко принадлежат на една вече преработена, обуржоазена, позната само чрез печатните романи от XVI в. рецепция на рицарския тип. Романите, четени от дон Кихот, както и собствената му лудост не се коренят в рицарството такова, каквото то е през своя златен век, а в късното осмисляне на рицарската „златна легенда“ от една парадоксално неаристократична публика. По-нататъшното развитие на типажа ще намерим в класическите авантюристи – благородни или не толкова благородни измамници от XVII и особено XVIII в. Казанова е изключителен пример за такъв персонаж, а два подобни типа се срещат в романи от XIX в.: Бари Линдън на Такъри и пан Заглоба (който очевидно се преструва на рицар) в Трилогията на Сенкевич.

 Не е изключено да намерим частичен паралел на странстващия рицар от романите на XVI в. в руските народни приказки за богатири, в героите като Рустам от иранския епос или дори сред пътуващите герои на класическата древногръцка митология. Но паралелите по необходимост би трябвало да са предпазливи при такова отдалечаване от средата и епохата на възникване на разглеждания литературен типаж. Евентуално по-близки възможности за сравнение ще намерим в ирландската митология и скандинавската сагова литература – при кралски шампиони като Кухулин, Дърмат ОДина или Бодвар Бярки.

 Любопитно е, че може би завършеният, действително исторически образ, най-близък до пълното съдържание на понятието за странстващ рицар (както би го възприел полуделият дон Кихот) изобщо не е на европеец. Японският фехтовач Миямото Мусаши прекарва целия си живот в дълго пътешествие с цел самоусъвършенстване. След себе си той оставя легендата за самия себе си, редица новоосновани школи по фехтовка и книгата си, „Ръкопис на петте пръстена“ (или „Ръкопис за петте стъпала“). Мусаши не е изгнаник, останал без протекции, а доброволен странник по пътищата на страната си, самопосветил се на един индивидуален, постоянно осмислян, едновременно рицарски и ренесансов по дух идеал за лично съвършенство – напълно различен от феодалната вярност, която можем да асоциираме например с Цунетомо, Роланд, Гауейн, Тристан или дори с Беоулф.





Гласувай:
5
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 6094622
Постинги: 1082
Коментари: 8059
Гласове: 5565
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата