Прочетен: 8182 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 26.08.2020 00:54
След гледането на „Човекът, който уби дон Кихот“ се замислих над представата за странстващото рицарство. Всъщност това не е средновековен феномен. Не принадлежи на героичната епоха XII-XV в., когато рицарското съсловие преживява своя звезден миг в Европа.
Рицарството е онази прослойка, която се обособява едновременно като военна и аристократична група в историческия период на Кръстоносните походи. Нейният апогей е свързан с разцвета на зрялата и късната средновековна цивилизация. Рицарите са офицери, съдии, земевладелци, воини и служители на по-едри благородници. Самите перове и принцове се възприемат като „рицари“ в XIV и XV в. Представата ни за рицар е за въоръжен мъж на кон – самата дума „рицар“ означава ездач.
Странстващият рицар обаче е още по-специфичен образ. Това е вече не просто благородник в доспехи и качен на боен кон (еквивалентът на танк или изтребител в средновековното военно дело), а е и човек, обвързан от необичайни условности. Странстващият рицар служи на бедните и онеправданите – като обикновено се подразбира, че те също са благородници. Той е еквивалент на супергероя от съвременните детски филми и комикси. Нарочно дири подвиг, приключение, изпитание и, в крайна сметка, самоусъвършенстване. Търси и слава. Понякога дири любов. Никога не търси богатство или владение (за разлика от историческите представители на рицарското съсловие). Преминава от авантюра в авантюра, като основната му грижа е да не прояви страх, нито колебание. Преминава от свръхестествения в обикновения свят без да се замисля. Религията заема относително малка част от мислите му. Добродетелта му невинаги включва въздържание: за странстващия рицар е естествено да бъде и луд, и аскетичен, и страстно влюбен, и търпелив, но и буен. Той включва в себе си черти и на шута, и на светеца – при това на юродивия светец. Странстващият рицар е индивидуалист, будещ възхищение и недоумение.
Само че това е образ, възникнал едва в XVI в. с разпространението на печатните книги. Ренесансов герой. Странстващият рицар вече няма общо с историческите и литературните си предтечи – реалните, исторически или литературно съществуващи образи на рицари от XII-XV в. Историческият рицар е подложен на постоянна критика от Църквата заради суетата, алчността и жестокостта си. Когато вече не е само светски воин, историческият рицар се превръща във воин-монах, в член на кръстоносен орден, посветил се на защитата на поклонници или на постоянна война срещу нехристияни. Орденският рицар не се впуска в походи за лична слава и постигане на идеал; той може да постигне голяма власт чрез мястото си в съответния орден, но е част от един йерархично подреден свят.
Най-близо до образа на странстващия рицар от ренесансовата низова литература може би са по-старите герои като Ланселот и Парцифал/Передур. Ланселот се появява от нищото в „Рицаря на каруцата“ от Кретиен дьо Троа и изминава дълъг път, за да спаси (и прелъсти) съпругата на Артур. Парцифал или Передур е младежът-глупак, Невинният, комичният персонаж, който не знае какво е рицарската служба и пътува, за да се сдобие с познание за нея. В трактовката на Волфрам фон Ешенбах Парцифал Глупака постепенно се превръща в жрец, в свещеник и поклонник на една несъществуваща в религията реликва, съхранявана от орденски рицари-монаси. Произходът на ренесансовия странстващ рицар навярно може да бъде търсен в тези двама герои. Но повечето класически герои на първата, ръкописна вълна рицарски романи от XII-XV в. имат много по-конкретни причини за пътуване, придружено с перипетии. Така например Тристан е прогонен в изгнание прелюбодеец (и нарушител на феодалната си клетва), Гауейн е принуден да действа, за да спаси живота и честта на Артур, а Роже де Флор просто търси богатства като наемник във Византия – и може би случайно се превръща в прототип на бъдещия литературен Тиранте. Никой не би могъл да разпознае странстващ рицар у Роланд или Зигфрид. Даже Оуейн, Гарет или Герайнт от уелските легенди не са собствено странстващи рицари – те не странстват, а пътуват целенасочено към еднократна перипетия, от която извличат не само слава, а и социално издигане.
Героите на рицарски романи от XII-XV в. понякога търсят служба в двора на прочут владетел. Тя носи престиж и богатство. Докато странстващият рицар, ренесансовият персонаж може и да извърши подвиг в името на някой крал, но не е мотивиран от желанието за служене. Той служи на абстракция, на идеал, на химера. При това химерата е светска слава, тя е морална категория, оценявана от други в рамките на същото рицарско съсловие. В това отношение странстващият рицар може би има нещо общо не толкова с класическите литературни рицари от XII-XV в., а с далеч по-примитивния, полуезически герой, какъвто е например англосаксонският Беоулф.
Част от произхода на странстващия рицар може да бъде въоръженият поклонник – но не участникът в организиран масов поход, а изпратеният за покаяние благородник, извършващ частно пътешествие с цел пречистване на греховете. Оттук произлиза и една група нe особено популярни рицари от XIV и XV в.: конфратерите, временните членове на военно-монашеските ордени. Това са мъже, запазващи по-голямата част от личните си богатства, както и възможността си за брак, но отделящи време и пари за помощ на дадено кръстоносно братство. Такива воини се включват заедно със свитите си в морските експедиции на Родоския орден срещу Турчина или във войните на тевтонците срещу езичниците в Литва.
Колкото до причудливите обети, турнирите, куртоазното поведение, условностите на любовта, хералдиката, скриването на собствения герб и цялостно игровото разиграване на собствената принадлежност към воинското съсловие – тези особености от образа принадлежат на придворната култура на Бургундия, Франция и Англия в XV в. Това е онзи „стремеж към прекрасен живот“, за който в детайли говори Хьойзинха в „Залезът на Средновековието“.
Завършеният образ на странстващия рицар обаче е ренесансова амалгама от всички тези литературни и исторически типажи. Ето защо например Амадис Галски и Тиранте ел Бланко принадлежат на една вече преработена, обуржоазена, позната само чрез печатните романи от XVI в. рецепция на рицарския тип. Романите, четени от дон Кихот, както и собствената му лудост не се коренят в рицарството такова, каквото то е през своя златен век, а в късното осмисляне на рицарската „златна легенда“ от една парадоксално неаристократична публика. По-нататъшното развитие на типажа ще намерим в класическите авантюристи – благородни или не толкова благородни измамници от XVII и особено XVIII в. Казанова е изключителен пример за такъв персонаж, а два подобни типа се срещат в романи от XIX в.: Бари Линдън на Такъри и пан Заглоба (който навярно само се преструва на рицар) в Трилогията на Сенкевич.
Не е изключено да намерим частичен паралел на странстващия рицар от романите на XVI в. в руските народни приказки за богатири, в героите като Рустам от иранския епос или дори сред пътуващите герои на класическата древногръцка митология. Но паралелите по необходимост би трябвало да са предпазливи при такова отдалечаване от средата и епохата на възникване на разглеждания литературен типаж. Евентуално по-близки възможности за сравнение ще намерим в ирландската митология и скандинавската сагова литература – при кралски шампиони като Кухулин, Дърмат О’Дина или Бодвар Бярки.
Любопитно е, че може би завършеният, действително исторически образ, най-близък до пълното съдържание на понятието за странстващ рицар (както би го възприел полуделият дон Кихот) изобщо не е на европеец. Японският фехтовач Миямото Мусаши прекарва целия си живот в дълго пътешествие с цел самоусъвършенстване. След себе си той оставя легендата за самия себе си, редица новоосновани школи по фехтовка и книгата си, „Ръкопис на петте пръстена“ (или „Ръкопис за петте стъпала“). Мусаши не е изгнаник, останал без протекции, а доброволен странник по пътищата на страната си, самопосветил се на един индивидуален, постоянно осмислян, едновременно рицарски и ренесансов по дух идеал за лично съвършенство – напълно различен от феодалната вярност, която можем да асоциираме например с Цунетомо, Роланд, Гауейн, Тристан или дори с Беоулф.
Тагове:
Скандинавският „шахмат” хнефатафл и леге...
Безнадеждност и бъдеще в скандинавската ...
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата