"Удивителен народ. Яка им е жилката, като ги гледам."





С този текст нямаме за цел да дописваме Иван Хаджийски. Към неговата „Оптимистична теория" няма какво да се добави. Още повече, че след току-що отминалия изборен кръг като че ли няма кой знае какви основания за оптимизъм относно здравия разум на нацията. Но в края на краищата би било крайно жалко да се вторачваме единствено в днешния ден. А тази наша нация би трябвало да е нещо повече от сбора на българските граждани. Ако я мислим като живата среда, в която се проявяват най-добрите и най-лошите нейни синове и дъщери, можем да си позволим да говорим по един донякъде абстрактен начин за една или друга черта на събирателния български характер. Нека ни бъде позволено да поразсъждаваме над любопитството като двигател на обществото ни. Трябва ли да се спираме на това, че подобен поглед е повече от нужен в настоящите дни на едва ли не престъпна гражданска инертност?

Има нещо изключително в начина, по който се проявява любопитството на българина. Изглежда фалшиво и надуто на фона на заобикалящото ни скудоумие, но все пак си остава вярно, че когато е любопитен, нашенецът е способен да сдъвче и дори понякога да смели направо невероятни количества информация. Малобройната порода на гладните и жадни за знание (а понякога и за правда) не е изчезнала от страната ни и дори вероятно България е от последните места в света, където идеалът за един постижим енциклопедизъм се запазва зад израза "обща култура". Подобна разговорна фраза отдавна е загубила смисъл в много от свръхспециализиращите се общества. Така че за българите посмаленото, но не и унищожено значение на „общата култура" е своего рода рядък, екзотичен капитал, който е трудно, но не и невъзможно да бъде впрегнат в полезно действие.
Самият ни ежедневен език свидетелства за политически некоректното (в добрия смисъл) и твърде категорично схващане на "културността". Така и до днес разграничаваме по-лесно с "културен" и "некултурен" отколкото с "познат" и "непознат". Обичайно мнение, което може да се чуе от устата на много здравомислещи българи е, че културата е една за всички, независимо от раса, вяра и език, а различията идват в различната степен на усвояването й. „Мултикултурност"-та на все по-малкия днешен свят все още не е осъзната изцяло у нас. "Култура" за определен джинс българи е всичко "смислено", присъщо на "здравия разум", на интелигентното любопитство и, най-общо казано, на усета към живота. Обратно, "некултурно" е всичко, което изглежда неестествено на вече споменатия леко архаизиращ "здрав разум". Нетрадиционните пътища за (себе)познание, отдадеността на някакъв необикновен модус вивенди подлежат на внимателно оглеждане и недоверчива преценка от страна на конвенционално любопитстващия, но и винаги здравословно скептичен и консервативен тукашен интелект.
В известен смисъл, това, което можем да наречем "българска любознателност", принадлежи по-скоо на деветнайсетия и двайсетия век отколкото на годините от "00 до "06. Притежателите на това качество обичат да научават (и да колекционират) обеми от факти, по възможност придружавани от цифри. Така в село Странско, Чирпанско може да бъде срещнат възрастен мъж, отлично запознат с биографията и творчеството на не особено популярния поет Кирил Христов. Това е единственият носител на "българската любознателност" в селото, но пък ерудицията му, изградила се бавно около интереса му към споменатия поет, стои вън от съмнение. Знанията на стария селянин започват от Христов, но, за да изгради за себе си среда, в която да постави автора, той е решил, че трябва да научи много за българската литература приблизително от Съединението до 1956 г. Друг може да се интересува от астрономия или нумизматика. Винаги става дума за силен и искрен интерес към не особено интересен за широка публика, но сам по себе си вълнуващ и предизвикателен дял на познанието. Този интерес не може да бъде наречен просто хоби, защото рядко води до срещи със съмишленици или до някаква форма на клубен живот. А и в редица случаи с по-възрастни "любопитници", този интерес прераства в редовни посещения на обществените библиотеки, където понякога тихо се получават сериозни изследователски резултати. Неизменна черта на истински любопитния българин е проникновеното, безкористно (тоест незаплатено) навлизане в предпочитаната проблематика, придружено с донякъде противоречащи си самоусещания. От една стана, любопитният ясно съзнава, че не е професионалист, а само талантлив и трудолюбив дилетант. От друга, той не робува на авторитети и винаги е готов да влезе в остра полемика дори с признавани и от самия него познавачи в съответната материя. Може би тук се крие raison d"e^tre на поговорката, че в България от политика, история, коли и футбол разбират всички. По подобен начин в Калмикия всички разбират от шахмат. Може би си струва да се помисли върху особените самоуверености и "националните спортове" на различните народи.
В известен смисъл любопитният българин сякаш е излязъл направо от Възраждането: често е самоук и склонен да разсъждава смело и да конструира тезиси по много въпроси, въоръжен само с куп голи факти и бръснача на Окам.
Като истинско всеядно животно, любопитният българин предпочита не да подбира, а да трупа информация. Вярното и невярното, истината и недоразумението се класифицират само в собствения разсъдък. Така любопитният крачи през любимите си теми (нека повторим, че не става дума за хоби, а за неудържимо желание за самоизграждане) като англичанин с корков шлем и мачете през джунглите на необятната Британска империя на знанието. Този възторжен пионерски дилетантизъм поднася както блестящи резултати, дължащи се на интуицията на изключителни умове, така и ужасни провали, предизвикани от предоверяването на недостоверни податки и липсата на работен метод. От положителната страна на неравенството тук можем да споменем така и ненаписания, но замислен с величествен размах роман за княз Владимир-Расате на Йордан Вълчев или страдащата от известна алогичност, но все пак изключително внушителна книга на Димитър Съсълов "Пътят на България". А от отрицателната ще се наредят безброй неуспешни и неубедителни съчинения от рода на творбите на Стоян Шангов или "Едип Тиранинът" на Орлин Стефанов, където дилетантството е задушило всеки благороден порив на здравия разсъдък.
Нека кажем, че тази характерна национална особеност (която като всички сериозни национални черти се проявява у едно живо, мислещо и горящо малцинство), това дръзко интелектуално любопитство има своята приемственост поне от епохата на Възраждането до днес. Признаците му могат лесно да се проследят от първите смели опити за превод на български на класически текстове, макар и не от оригиналните езици, през бума на българското икономическо чудо от средата на ХІХ в. докъм Балканските войни. То може да бъде разпознато и в Антологиите на розата на Гео Милев, и в личните записки на изключителни свидетели за своето смутно време като художника Иван Пенков и писателя Борис Делчев. А за да не остане място за мрачния въпрос дали пък по пътя към нашето днес това любопитство не се е загубило, не бива да пропускаме "Нова книга за българския народ" на Никола Георгиев с нейния ловък и безпощаден аналитичен заряд.
Любопитството погуби котката, казва една стара поговорка, но все пак котката на българския герб е лъв… Което нямаме право да забравяме.

Наивно си мислех някога, че всяко следващо поколение е по-умно от предхождащото. Но, уви! И аз се бях подвела по пътя на глупавите обобщения за събирателния образ на младия човек. Обществото се състои от индивиди и е пъстро като разцъфнала горско-планинска поляна. Нелепо е да характеризираме и унифицираме. Обществото оцелява заради многообразието на отделните си членове. Дори да са чудати и странни за комерсиалната ни нагласа!

Живей и се радвай на мъдростта, придобита с пот, кръв и кал (за уискито да не говорим, както казват в един хубав филм).