Интересно – ако например в древен Китай някой стар даос е решил да се усамоти в колиба в гората, за да разсъждава над дълбоки тайни или да чете и преписва свещени книги, това в очите на средностатистическия днешен интелигент автоматично минава за дълбоко духовно, миролюбиво и дори изискано занимание. Но ако със същото се е захванал византийски или италиански отшелник, тези занимания веднага губят похвалния си характер и се превръщат в поредната проява на религиозно мракобесие. В това двойствено отношение има нещо дълбоко несправедливо (поради безсистемна полуинформираност). Честъртън съвсем разумно обобщава, че обичайните мнения за християнството обикновено не са приятелски, но не са и безпристрастно неутрални. А са сърдити, нацупени мнения. Много хора презират „попщината” без да са виждали жив поп, а камо ли да са разговаряли с такъв. От само себе си става ясно, че не са и чували за добрите странични ефекти от съществуването на въпросната „попщина”. Вината на Църквата? Че преди двеста години е имала и политическа сила. И че това не е ставало в Азия, а в Европа. Колко дълготрайна е човешката злоба! Ако Лао Дзъ се беше родил в Палестина, а Христос – в Китай, днешните мейнстрийм критици щяха да мразят даоизма (без да го познават добре) и да се превъзнасят по далекоизточното, екзотично – и затова безопасно – християнство. Разбира се, отделна тема е, че инак редовно обявяваното за мъртво мейнстрийм християнство отнася толкова много ритници. Ако кучето е умряло, не е много смело да му се вади нож. Ако пък не е умряло - просто не е.