Цочо Бояджиев твърди, че според шартърските магистри съдбата е едно, а Божието провидение – друго. Ако съдбата е общият механизъм от природни закони, то Провидението е това, което Бог предварително знае за всички ефекти от действието на този механизъм (разбира се, чудото остава извън това разграничение). Така съдбата и Провидението са все Божии и могат да бъдат отнесени към обикновените причинно-следствени връзки и тяхната познаваемост. Елегантността на шартърската мисъл е, че Мирозданието по този начин едновременно остава Божие дело, но и става напълно оправдана цел на систематично изследване. Възхитително е как в Шартърската школа неподправеното религиозно чувство си дава среща с истинския научен стремеж.  

Отделно от това, шартърци сякаш са намерили начин за примиряване на идеята за съдба с тази за наличието на свободна човешка воля. А това е огромна заслуга в областта на етиката, защото обикновено е лесно да преминем от искреното смирение към тъпоумен фатализъм; или пък обратно – в изблик на активност да забравим и за смирението. При цялото достойнство на конфуцианското схващане за чисто моралната нужда от динамично равновесие между дейното и пасивното начало в поведението ни, шартърците успяват да изведат принципите на един истински морал отвъд често непосилния за страстите ни морализъм, съществуващ в бушидо. Не ми се ще да изпадам в евтино умиление пред християнското равновесие между разума и любовта. Затова ще наблегна само на несъмнената стойност на рационалните и задълбочени шартърски идеи, довели до спокойно единство между религиозните, научните и етическите нужди на човешкия дух. Няма нужда да приписвам мистична стойност на философията им, но шартърската ведра уравновесеност действително помирява интелекта със сърцето и би могла да накара и атеистичните, и религиозните фанатици да погледнат едни към други с повече разбиране.