Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.06.2015 17:06 - "Вечно недоволните" виновници и "вечно доволната" пасивност
Автор: mglishev Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1928 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 11.06.2015 17:33

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Когато прочетох "Пропуканата България", книгата с великолепни есета на журналиста и философа Тони Николов, които могат да се намерят и в портал "Култура", останах очарован от неговата способност да обобщава убедително. Г-н Николов успява да свърже съвременния факт с историческия спомен и да ги изведе до нова, цялостна представа. Без да имам претенциите, че мога да правя същото по същия начин, ще се опитам да споделя едно може би банално наблюдение, едно лично впечатление. В най-лошия случай това е просто неумел жест на признателност към автора на добре написана и задълбочена книга. 

Опитът ми тук е върху недоволството и удовлетвореността като противопоставящи се характеристики на националния ни характер. Прекият повод е шумният спор около качествата на новата статуя на цар Самуил от скулптора Александър Хайтов пред базиликата "Св. София". Но ще се опитам да се отдалеча от самото произведение и да го свържа с някои наблюдения от съвсем общ характер. За самата бронзова фигура вече е говорено повече от достатъчно. 

Тя раздели мненията, в което само по себе си няма нищо странно или лошо. Нормално е едно публично изложено произведение на изкуството, при това това с монументален характер и исторически претенции да привлече внимание и коментари. Коментарите пък раждат разговор, разговорът по естествен начин може да се превърне в спор. Отделна тема е доколко е здравословно споровете да се разгорещяват - или къде е разумният баланс между постоянството в темата и изчерпателността на аргументите, от една страна и добрия тон между самите спорещи, от друга. Тук няма да се спирам на това. 

В случая ме интересува отношението към самите спорещи мнения. Всички сме чували, че при наличието на проблем виновен се оказва този, който съобщава за проблема. Това е синдромът на вестоносеца с лошите новини: главата му, метафорично казано, трябва да бъде отрязана, защото той създава дискомфорт. Това е нещо като национална черта. Този, който бие камбаната, бива обвинен, че създава проблем - че си го измисля, казано направо. И съответно отнася негативите. Случаят със статуята, в който недоволните от нея биват обвинявани на лична почва, че мърморят излишно, е само поредна (и не изолирана) проява на този синдром. Лошите новини се преценяват не по истинността си или липсата на такава, а по това, че някой изобщо си е позволил нахалството да ги каже на глас. 

Лесно е да характеризирам това - и то по негативен начин. Но предпочитам да поразсъждавам по темата. Интересно е, че всяка обществена критика се натъква на коментари не по същество (тоест на обсъждане дали е вярна или не), а от емоционален характер - тоест на остро отхвърляне. В случая със статуята нейните отрицатели са обвинявани, че създават излишен негативизъм, излишен шум, излишна драма. Отделни обвинения са, че критиките срещу фигурата издават липса на български патриотизъм и дори негативно отношение към самата историческа личност на цар Самуил. Сякаш владетелят и статуята му са едно и също. Статуята е добра не защото е красива или кадърно изпълнена, а защото е българска и защото на пиедестала под нея пише "Самуил, цар на България". Следователно няма начин тя да бъде основателно критикувана. Противниците на произведението са в най-добрия случай лоши българи, а в най-лошия - "задници" и "соросоиди" (както твърди директорът на Националния исторически музей Божидар Димитров). Дали е възможно или невъзможно да има някакви основания във възраженията им - това е практически без значение. 

Горе-долу такова е отношението в България към хората, изтъкващи какъвто и да е проблем по публичен начин. Без значение дали тревожният глас е убедителен или не, самият той се оказва проблем в по-голяма степен от самата обсъждана тема. Виновен е винаги вестоносецът. При това е виновен не защото е сгрешил в преценката си, а защото е злонамерен. Критиката винаги е злонамереност, тя не може да бъде конструктивна. Критиката е форма на вражда. Можем да отнесем този модел на мислене към много сфери - до степен, че и препоръките биват схващани като проява на критика, тоест на враждебно отношение. И съответно будят насреща ответна враждебност. 

Общо взето, публиката вижда в недоволния, в протестиращия не "красив" човек, както казваше писателят Георги Господинов, а напротив - тя вижда в недоволния човек един вечен отрицател, вечно отхвърлящ, вечен мърморко, тоест човек, който отрича само заради самото отрицание. Всяко недоволство бива оценено като самоцелно и следователно - неконструктивно. Първият коментар на всяка критика е: "А ти какво предлагаш?", което реторически предполага, че недоволният всъщност няма какво да предложи. Правото на отрицателно мнение - мотивирано или не - практически се омаловажава. Без значение дали отрицателното мнение само по себе си трябва или пък не трябва непременно да предлага алтернатива на критикувания факт. Впрочем, дори ако недоволните предлагат някаква алтернатива на това, което отхвърлят, тя пък бива "отстранена" с небрежното: "Вие пък откога станахте разбирачи?". Отново предпоставена е тезата, че недоволният не може да бъде специалист в темата, в която коментира. 

Критичната нагласа сама по себе си е приравнена с цялостен, непродуктивен житейски негативизъм. Приравнена е с обикновено мърморене. В този смисъл публиката генерално се състои от доволни хора, които не виждат нужда от критика на нито едно обществено явление. От хора, които гледат позитивно на всичко. Било просто от наивници с розови очила или от разумни оптимисти с оправдано високо самочувствие и доверие в околния свят. Или поне така би трябвало да бъде. 

За съжаление, истината е по-друга. По-голямата част от българското общество се състои от генерално недоволни хора. Повечето ни съграждани не са щастливи и не изпитват доверие към средата, в която живеят. И всъщност не крият този факт - българите, в интерес на истината, доста откровено признават неудовлетворението си. Откъде тогава идва това отношение към вестоносците с лоши новини? 

Повечето от нас дават израз на недоволството си (и в общ, и в конкретен план), но само в лични разговори. В частни контакти. Никога публично. Публичността е това, което тревожи българите или ги прави подозрителни. С неясни намерения или непочтен е този, който не просто недоволства (защото недоволстваме почти всички), а този, който го прави публично. Именно видимостта на емоцията отблъсква повечето хора у нас. Това важи не само за негативните, но и за позитивните явления. Не е особено добре прието човек да е много усмихнат или да споделя с особен възторг някаква новина, смятана за хубава - още повече ако тя е свързана с личния му живот. Може би това е остатък от някогашни суеверия, свързани с т. нар. "уроки". Все пак, относително толерантно приемани са добри новини (или новини, поднесени с умерено позитивен тон), ако те засягат обществения интерес. 

При недоверието в институциите и в цялостната среда на живот става особено интересно защо повечето българи приемат по-лесно позитивното, а не негативното публично говорене. В тези реакции на пръв поглед има някакво противоречие. 

Всъщност българските граждани може би искат да вярват - те не толкова са изпълнени със здравословен оптимизъм, колкото им се ще това да е така. Уморени от собствения си (впрочем, оправдан) скептицизъм, сънародниците ни са вече прекалено изнервени. Не желаят да наблюдават действителността безпристрастно и да преценяват рационално дали дадена новина е добра или лоша - защото има риск натрупването на евентуално лоши новини да доведе до логическия извод, че се налага решителна намеса, действие за промяна на и без друго трудната за обитаване среда. 

Затова те се задоволяват да отхвърлят лошите новини - и възмутено да роптаят, че някои недоволни постоянно настояват в неприятния си, невъзпитан навик да навират в очите на обществото собственото си, публично заявено неудовлетворение. Иронията е оръжие срещу недоволните. Гневът - степен след иронията. Детето, което би извикало, че царят е гол, в България би било възнаградено с изшъткване, присмех или с: "Кой си пък ти?" Българската публика напомня съветника Грима, който с жално лице пита: "Защо да тревожим един бездруго изтормозен ум?

България не иска да знае дали вестите наистина са лоши или добри. Тя иска някой постоянно да й казва, че вестите са добри. Че царят е облечен. Че статуята е красива. Че всичко е наред. 



Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 8627778
Постинги: 1097
Коментари: 8098
Гласове: 5671
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата