Луд на шарено се радва :: Частни бележки около една религиозна конверсия

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

23.02.2016 02:16 - Частни бележки около една религиозна конверсия

Автор: mglishev Категория: Лични дневници

Прочетен: 1805 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 23.02.2016 02:21

     Скоро споделих със семейството си и с няколко близки приятели, че съм решил да стана римокатолик. Това е наистина лична работа, но коментарите на няколко души, чието мнение има значение за мен, може би оправдават и публичността на този текст.

     На първо място, това е чисто верски и морален, а не “политически” жест. Наричали са ме “политически християнин” и това донякъде ме забавлява, пък и не е лъжа, че осъзнатата религиозна принадлежност оказва влияние върху всички мнения, включително и върху политическите. Но не вярвам в “етнокултурната принадлежност”, а действително в живия Бог. Не разбирам хора, които твърдят, че са “православни”, без да са вярващи. Впрочем, конверсията от източно православие в католицизъм у нас може само да навреди на евентуални политически амбиции; в този смисъл това можеше да бъде не политически, а по-скоро антиполитически жест; можеше, ако не беше въпрос на постепенно изградило се и вече съвсем твърдо вътрешно убеждение.

    Преди няколко години положих известни усилия да разубедя свой близък да стане католик (днес смятам това за своя грешка). Често съм казвал, че смяната на вероизповеданието е излишна, когато човек вече е част от старата, истинска Църква. Този, който не просто е минал през кръщението като дете и през криворазбраната “традиционна” или “национална” роля на източноправославното християнство, а убедено е осъзнал себе си тъкмо като универсално православен, сякаш няма валиден религиозен мотив да смени изповеданието си. Догмите на великата източна Църква са съвършени и действително божествени. И човек, който осъзнава себе си като източен християнин, не би трябвало да се поддава на униние заради сегашните слабости на йерархията, нито заради политическите злоупотреби, които се вършат от името на вярващата общност. Напротив, изпитанията и разочарованията би трябвало само да укрепват волята за оставане в тази изстрадала Църква, защото така диктуват чувството за чест и почитта към Божието тяло на Земята. Отделно от това, въпреки всичко има и огромен брой честни свещеници и миряни, с които си струва да се споделят и Причастието, и всичко останало. Тези неща са самата истина и са валидни аргументи за оставане в източната форма на вярата.

    Предимствата на западната или латинската Църква обаче надделяват – поне за мен, тъй като нямам за цел да прозелитствам, а само да изясня нещо което дълбоко ме засяга, пред своите близки и събеседници. Преди да говоря за тези предимства, ще подчертая, че догмите на Рим в никакъв случай не си противоречат с тези на Константинопол. Двете общности еднакво вярно следват Писанието и Преданието. Старите, нереформирани Църкви бавно вървят към възстановяване на пълното общение помежду си и ако не им попречи Дяволът, те отново могат да бъдат една Църква, както е било и както е редно да бъде. Всички възможни възражения за Причастието, Filioque, зачеването на самата св. Богородица, еклисиологията и датите на празниците спират в момента, в който си спомним, че днес източните християни вече не смятат римокатолиците за еретици – и това е правилно, защото всички догматични различия в миналото са се дължали на недоразумения, на исторически причини и на човешка суета, а не на принципно несъвместими схващания относно Божията природа. Напразни са били взаимните хули и обвинения. Взаимните анатеми отдавна са свалени и епископи, свещеници и миряни от двете общности много пъти са се молили заедно. Взаимно си признаваме присъствието на Божията благодат, на Светия Дух и действителността на тайнствата. Не се иска ново кръщение за преминаване от едната Църква в другата. Но какво да кажа за върховенството на папата?

    Това върховенство спестява риска от етнофилетизъм, който непрекъснато дебне нашите източни Църкви. Универсалността, католичността, истински вселенският обхват на Църквата е осъзната цел на западната общност и хората в нея следват думите на св. Августин, който казва: “Във второстепенните неща – разнообразие, във важните – единство, а във всичко – любов”. Такъв принцип следва и Анселм от Хавелберг, когато разговаря с гръцките си събратя. Това са проумели и византийските униати като Димитър Кидон, давайки си сметка, че терминологичните различия в изповядването на вярата идват най-вече от несъвършенството на нашите човешки езици. Някъде зад това мислене е заветът на св. Амброзий Медиолански, който запазва своите резерви към римските обреди, но в крайна сметка учи така: “В Рим прави като римляните”. Той би правил и в Картаген като картагенците. Самият Нов завет ни учи да не се препираме по Закона и за датите на празници. В това отношение Римската църква показва огромно зачитане на свободата, защото различни католически общности се различават значително по обичаите си, а същевременно остават еднакво католически. Това е огромно предимство, което позволява на западните християни да бъдат непримирими спрямо лъжите и жестокостите на всяка тирания, в чисто Христов и апостолски дух.

     Рим поставя висок морален праг, от който например покойният папа Йоан-Павел ІІ можеше да каже своето велико: “Не се страхувайте!” Няма нищо по-християнско от безстрашието. Съвсем не е случайно това, че тъкмо римската проповед е смирила и насочила в благочестива посока дивата доблест на западното рицарство. Християнинът винаги трябва да бъде и малко нещо рицар. Всяко неразбиране на високата догма може да бъде изкупено в собствената готовност за честна смърт. Разбира се, нашата източна Църква също добре познава моралната безкомпромисност и мъченичеството, но практиката й е да хвърля най-много сили в догматически спорове, а не в лова на човеци. Това препиране по Закона и търсене на противници сред своите, а не срещу външния свят е до голяма степен преодоляно от Рим. Без да спира да е истински ортодоксална, право_славеща, западната Църква гледа на ортодоксията, на правилното славене като на средство, а не като на цел. Целта е самият Бог, самата Истина. И по Пътя към тази цел, към този Живот римската Църква е готова да протяга ръка на много християни; готова е да изправя пътищата им бавно, стъпка по стъпка, с увещание, а не с крамола по догматически и канонически въпроси. Същевременно тя изправя цялата си морална сила в директен сблъсък с тиранията, насилието и ограничаването на религиозната свобода. Чужд й е онзи византинизъм на духа, който избягва външния конфликт и минава по обиколни пътища, често отклонявайки се в задънена посока; чужд й е слабият Езопов език, доказал неефективността си през човешката история. Всеки път, когато римската Църква е била мека и сговорчива пред лицето на външен натиск, тя е осъзнавала това като грешка и рано или късно е заемала простата морална позиция, в която “да” е “да” и “не” е “не”, без двусмислици. Тази мекота към християните и твърдост към изпитанията е чисто римска добродетел, следваща истинското Христово учение.

    Смятам, че с конверсията си всъщност не губя източното православие. Нашата литургия и нашите храмове винаги ще ми останат много скъпи. По-скоро смятам, че придобивам и Рим – като нов талант, добавен към досегашния.

Нагоре