в метрото се качи момиченце
на девет или десет или осем
с цигулка във голям калъф
едва ли не по-възрастен от нея
бащата беше страшен както всички ни
огромни затъпели сипаничави
плешиви огрубели и вмирисани

метрото ревна в своя Лабиринт
детето олюля се и една
жена със ужасяващо присъствие
направи място за цигулката до себе си
детето седна вгледа се в бащата
усмихна се съвсем като княгиня
и бяло бе лицето му с усмивката

нехубав старец поизпъна гръб
запомних сцената и всички се заслушахме
цигулката как тихичко сънуваше
в калъфа си за други настроения

Чувам цигулката.:)

Красотата присъства навсякъде. Трябва само да се огледаме и да я забележим. :) Харесах много. Поздрави!

Поздрави Маноле. Тъжно и красиво.Хареса ми.

тъжно. Изобщо не беше идеята да е тъжно. Явно зле съм го написал.