"СкакаУееец!"

Тази вечер луната е не по-малко синя от снощи,
за когато бяха обявили астрономите,
а това пак ми припомни далечното, все по-далечно
и все така неотдалечаващо се детство.
Тогава Синята луна бе зъл магьосник
в една от любимите ми книги-игри.
Точно в тази нощ на синьо пълнолуние,
както си ги мислех тези работи
и ги разправях на любимата,
в спалнята се метна зелен огромен скакалец - 
машина от хитин и изумруди, с очи от злато, страшни челюсти.
Бях се зарекъл да не пиша повече нищо
за разни буболечки, та да не се повтарям - 
Зелазни казва, че не е на хубаво за все едно и също да се пише.
Но пък Зелазни също ги е писал разни
за насекоми, бръмбъзъци, въргозуняци...
Че даже нашият добър професор Шурбанов
е сложил на хартия трийсет реда
за някаква оса във мармаладената магма.
Така че, казах си, защо ли да се дърпам - 
и ето тук започват истинските стихове. 

Когато скакалецът се изстреля,
във спалнята, любимата се стресна
и почна да го сочи с пръст, да вика
махни го, та махни го. Е, добре,
размърдах се, преследвах го, накрая
го хванах за крака зелен и дълъг,
понечих да го метна през прозореца,
но се отскубна от крака си скакалецът. 
Нещастнико, си рекох, о, храбрецо... 
Не се почувствах героичен като Беоулф
с откъснатата лапа на врага си. Докривя ми
за глупавото мъничко чудовище
с лице на хищен нощен кон,
със изумруден цвят, от скачащ крак лишено.
За най-голямо мое удивление
безсмъртният хитинов инвалид
подскочи със едничкия останал
огромен крак обратно през прозореца
във двора чер под Синята луна,
която в детството ми беше зъл магьосник
и майстор на измамливи видения.