Hear now ye hills and hoar forest,
ye awful thrones of olden gods
huge and hopeless, hear and tremble!
From the West comes war that no wind daunteth,
might and purpose that no mist stayeth;
lord of legions, light in darkness,
east rides Arthur!



 


Този път възклицанието ми ще е радостно. По-рано днес щедро ми пратиха текста на "The Fall of Arthur" (благодаря, Евдокийо!). След няколко часа щастливо четене мога да кажа (по скоро не мога да не кажа!), че поемата е смайващо добра. Първо - мелодична е. Четена на глас, звучи великолепно. Написана е като подражание на текстове, които са отеквали при рецитация в зала. Но е и повече от подражание. От много четене на стари поеми Толкин наистина се е научил да ги създава.
    Като запален читател дължа огромни благодарности на Кристофър Толкин. Издал е истинско съкровище - и то не първото. Старият професор е писал какво ли не, все нещо не е довършвал, все нещо е променял или изоставял. Във всеки случай, това е човекът, който се е осмелил да пише дълги епически поеми насред нашия доскорошен двайсети век. Това наистина е дързост (макар и да не ги е публикувал приживе). Никой друг не го прави, дори Киплинг е някак по-лесен (по липса на по-добър израз). Все има пълна приемственост в епическата поезия - английските героични текстове се появяват някак естествено поне от "Сър Гауейн и Зеления рицар" през Милтън и Тенисън право към Толкин. Не мислех, че такова нещо е възможно. Някъде там в двайсетте или трийсетте, в модерни времена, между речите на Чърчил и влаковете Толкин се е върнал може би в четиринайсети век. 

     
        Поемата му за Артур е със страхотна атмосфера - не е метълска с пластмасов привкус, а наистина епична. Сюжетът е прост и величествен - с лек елемент на изненадата поне за мен, та даже има и хубав женски образ вътре. Стъпката определено е увличаща, читателят почти няма къде да сбърка, опитвайки на глас. А Толкин все пак не е романтик от хиляда осемстотин и някоя; по-скоро реконструира изгубени легенди като Жозеф Бедие с неговия "Тристан и Изолда". Ако трябва да си представя какъв би бил еквивалентът на това писане тук - може би опит за реконструкция на онези "трагически песни" за Самуил, пяти в дванайсети век.

Освен всичко друго, Толкин просто пише добра поезия в старинен стил. Смятам, че сериозно е надминал любимата си "Калевала" (но пък българският й превод някак я смалява с домашната си атмосфера и може да не съм съвсем прав).
Преди десетина години бях казал на свой любим учител по литература, че Толкин ми харесва като поет. Човекът се засмя и отговори, че има още много да чета, за да разбера каква глупост съм изтърсил. Е, прочетох. С "Легенда за Сигурд и Гудрун" и "Гибелта на Артур" Толкин си остава абсолютно изненадващ. Пак казвам - благодарностите са за сина му, който всъщност напоследък ни запознава с най-добрата част от работата на баща си. Коментарите в книгата също не са за подценяване - такива неща само правят удоволствето по-лесно обяснимо.

Естествено, текстът подсеща и за собствената митология на професора, и за опитите му с алитерация в "The Lays of Beleriand" (ранната поема за Турин и дракона) и към края на "Властелинът на пръстените". Няма как човек да чете "Гибелта на Артур" и да не си спомни, че в най-старите чернови вълшебната страна Белерианд всъщност е Броселианд. А споменаванията в текста едновременно на Лохлан (ирландското название на Скандинавия) и Франция, лекото противоречие в употребите на името на Рим и между другото промъкващата се идея за идващия край на един стар свят правят четенето още по-силно преживяване.

     
        Звуковият ефект в "Артур" е повече от приятен. Има си постоянен ритъм, има си наистина много осезаема, много добре овладяна алитерация. А вече имам и възможността да сравнявам "Сигурд" с "Артур", тоест скалдическото със староанглийското стихосложение. Е, предпочитам второто. Но професорът е бил истински майстор - овладял е тънкостите на занаята до съвършенство - и при това на съвременен език. Познавам добри поети, даже си позволявам да се смятам също за кадърен, но с това писане днес може би никой не може да се мери. Не казвам, че всичко от Толкин е върховно, съвсем не. И той си има слабите моменти. Но конкретно неговите две (всъщност три) поеми, издадени в последно време са за дълго помнене и бавно рецитиране. Това не са дребни лирически емоцийки, нито някакъв кич. Става дума за сериозни, дълбоки неща. Същевременно - и много прости. Става дума, разбира се, за съдбата и смъртта, при това далеч не само за собствената. За да е по-леко четенето има размисли, има самотни пейзажи и нежни хубости, и човешки страсти. Всичко има. 

     
      Мисля, че без много шум Толкин е направил в поезията онова, за което Робърт Грейвз цял живот се е бил гордо в гърдите - със средствата на старите автори от по-дивите краища на света е облякъл в думи най-примитивните човешки интуиции, най-вече предусещането на собствения край. Цялата някогашна висока скандинавска и келтска литература е намерила сякаш изразителя си тъкмо у Толкин. През цялото време досега сме харесвали... по-маловажната част от писането му. 





  The Fall of Arthur   I. How Arthur and Gawain went to war and rode into the East.   (39-142)     Thus Arthur in arms eastward journeyed, and war awoke in the wild regions.  Halls and temples of the heathen kings his might assailed marching in conquest f rom the mouths of the Rhine o’er many kingdoms. Lancelot he missed; Lionel and Ector, Bors and Blamore to battle came not; yet mighty lords remained by him: Bediver and Baldwin, Brian of Ireland, Marrac and Meneduc from their mountain-towers; Errac, and Iwain of Urien’s line that was king in Reged; Cedivor the strong and the queen’s kinsman Cador the hasty. Greatest was Gawain, whose glory waxed as times darkened, true and dauntless, among knights peerless ever anew proven, defence and fortress of a falling world. As in last sortie from leaguered city so Gawain led them. As a glad trumpet his voice was ringing in the van of Arthur; as a burning brand his blade wielded before the foremost flashed as lightning. Foes before them, flames behind them, ever east and onward eager rode they, and folk fled them as the face of God, till earth was empty, and no eyes saw them, and no ears heard them in the endless hills, save bird and beast baleful haunting the lonely lands. Thus at last came they to Mirkwood’s margin under mountain-shadows: waste was behind them, walls before them; on the houseless hills ever higher mounting vast, unvanquished, lay the veiled forest. Dark and dreary were the deep valleys, where limbs gigantic of lowering trees in endless aisles were arched o’er rivers flowing down afar from fells of ice. Among ruinous rocks ravens croaking   eagles answered in the air wheeling; wolves were howling on the wood’s border. Cold blew the wind, keen and wintry, in rising wrath from the rolling forest among roaring leaves. Rain came darkly, and the sun was swallowed in sudden tempest. The endless East in anger woke, and black thunder born in dungeons under mountains of menace moved above them. Halting doubtful there on high saw they wan horsemen wild in windy clouds grey and monstrous grimly riding shadow-helmed to war, shapes disastrous. Fierce grew the blast. Their fair banners from their staves were stripped. Steel no longer, gold nor silver nor gleaming shield light reflected lost in darkness, while phantom foes with fell voices in the gloom gathered. Gawain loudly cried as a clarion. Clear went his voice in the rocks ringing above roaring wind and rolling thunder: ‘Ride, forth to war, ye hosts of ruin, hate proclaiming! Foes we fear not, nor fell shadows of the dark mountains demon-haunted! Hear now ye hills and hoar forest, ye awful thrones of olden gods huge and hopeless, hear and tremble! From the West comes war that no wind daunteth, might and purpose that no mist stayeth; lord of legions, light in darkness, east rides Arthur!’ Echoes were wakened. The wind was stilled. The walls of rock ‘Arthur’ answered. There evening came with misty moon moving slowly through the wind-wreckage in the wide heavens, where strands of storm among the stars wandered. Fires were flickering, frail tongues of gold under hoary hills. In the huge twilight gleamed ghostly-pale, on the ground rising like elvish growths in autumn grass in some hollow of the hills hid from mortals, the tents of Arthur. Time wore onward. Day came darkly, dusky twilight over gloomy heights glimmering sunless; in the weeping air the wind perished. Dead silence fell. Out of deep valleys fogs unfurling floated upward; dim vapours drowned, dank and formless, the hills under heaven, the hollow places in a fathomless sea foundered sunken. Trees looming forth with twisted arms,  
like weeds under water where no wave moveth, out of mist menaced man forwandered. Cold touched the hearts of the host encamped on Mirkwood’s margin at the mountain-roots. They felt the forest though the fogs veiled it; their fires fainted. Fear clutched their souls, waiting watchful in a world of shadow for woe they knew not, no word speaking. Far and faintly ere the fall of eve they heard a horn in the hills trembling, forlorn and lonely, like lost voices out of night at sea. Nearer it sounded. Now hoofs they heard, a horse neighing, watchmen calling. Woe had found them.