Господи, предавам мъртвото си куче в Твоите ръце.
Знам, че животните нямат безсмъртни души като нас,
но Те моля да направиш изключение за някои 
и най-вече за стария ми шпаньол.
Ще Ти разкажа за него, а Ти ще решиш какво да правиш.
Брека беше живял няколко години с лоши стопани; 
отначало мислехме че са били две или три, но се оказаха пет,
както си личеше по зъбите. Имаше следи
от железен зъбчат гердан по врата, а накрая
онези нещастници са го оставили в приют.
Знаеш какво представляват тези тъй наречени приюти –
там след две-три седмици страдания и битки
кучетата биват убивани с тояги без никаква жалост.
Свестни хора взели бъдещия Брека оттам и го нахранили,
После пуснали обява, че Блеки (така го бяха написали) си търси стопани,
защото те сами вече имали две кучета и трето не им трябвало.
На нас пък тъкмо тогава ни беше умрял старият сетер
(как е той, Господи? Не ми казвай, че и той няма безсмъртна душа,
защото злобата му беше равна само на тази на бившата ми приятелка)
и с леля ми отидохме да видим обявата за кокера.
Той беше нервен и нещастен, нямаше ни никакво доверие
и лаеше непрекъснато от страх, че ще бъде зарязан или бит.
Но беше млад и красив, козината му беше чорлава,
а все пак по някакво чудо той не страдаше от никакви болести.
Дадоха ни го и два-три пъти дойдоха да проверят
дали се отнасяме добре с него, а баща ми си има поговорка по случая:
„У Глишеви куче да си“, която е много вярна.
Признавам, разглезихме го (не баща ми, с него сме по-строги).
Песът обичаше да скача във ваната и да чака
да пуснем горещата вода отгоре му, поне докато беше млад.
Сменихме глупавото му име и той стана Брека,
Брека като приятеля на Беоулф, с когото се надплували.
Десет години Брека живя с нас, Господи. Гласът му беше
най-хубавият кучешки глас, който можеше да се чуе –
не писклив като на истерично коли и не басов като йерихонска тръба,
а ясният глас на кокера, слизащ за разходка до парка.
Брека гонеше пръчки като невидял и понякога висеше на зъби.
Ядеше много. Изглеждаше дебеличък, но всъщност беше просто рошав.
С кучките беше груб, но това се изплащаше. Не остави кутрета
и това ме натъжава, но няма как да съществува пълно щастие.
Държеше се мило с хората и безразлично с другите кучета,
които явно не смяташе за свои роднини. Имаше човешко самочувствие.
Веднъж пресече „Раковска“ току пред колите и отиде да яде от кофите,
а майка ми го отдаде на тежкото детство и почти не му се скара,
но оттогава вече не смееше да го пуска от каишката.
С времето стана бавен и спокоен, спря да изпада в ужас,
когато излизахме без него. Обичаше да ходи в Царската градина
в хубаво време, но при дъжд се дърпаше обратно към дома.
Не можеше да търпи котки, но когато ослепя, спря да им обръща внимание.
Винаги бъркаше етажа си и спираше пред вратата на съседите.
Постепенно се превърна в част и от нас, и от къщата.
Лягаше сутрин до крака ми и с удоволствие ми гризеше палеца.
После започнаха да го болят зъбите и дъхът му замириса ужасно,
но ние просто проветрявахме и се правехме, че няма нищо.
Приемаше всичките ми приятели за свои, а за храна – нетипично –
просеше съвсем умерено.
Навсякъде съм го водил, обикалял е София, само за съжаление
така и не видя морето, а то сигурно щеше да му хареса.
На стари години започна да трепери и малко трудно ходеше,
но не спря да се опитва бавно и търпеливо да взема стълбите.
Тези четири етажа накрая бяха via dolorosa, но той го приемаше философски.
Мисля, че беше умно куче: винаги, когато на някого му е било криво,
Брека се появяваше от коридора, лягаше в краката ни
и по някакъв начин правеше така, че да ни мине.
Ходеше много бавно. Понеже беше черен и в коридора е тъмно,
понякога го настъпвахме, а той не се сърдеше.
Веднъж идиотът от съседния парцел (някакво ченге, разбира се)
изтърва младата си кавказка овчарка в двора ни
и тя се опита да убие Брека, но той се скри под корема й, 
и тя хапеше себе си, когато я нападнах с парче дърво
(и, както казват, шумът от битката се чувал в цяла Венедотия).
На кокера накрая нищо му нямаше, аз също се отървах леко,
но онзи застреля овчарката. Има и отвратителни хора.
Брека обичаше да чува, че се прибирам по стълбите
и се оживяваше. Беше много гальовен, но не прекаляваше и с това.
Имаше нещо ведро и умерено в това куче, като кръстоска
между опитомения дракон и сивата кобила на Джайлс.
Никога не отказваше малко парченце сирене.
Не крадеше храна, но пък вярно чакаше до майка ми,
когато тя режеше зеленчуци, за да изяде обелките.
Обичаше леко да го чешат зад ушите (а те бяха като перуката
На Луи Четиринайсети – дълги и много тържествени).
Приятно му беше да се грижим за него, но и той, колкото можеше,
се грижеше за нас: сутрин идваше да поздрави,
вечер ни броеше на заспиване.
Беше такъв и ще ни липсва много. Няма кой да замести Брека.
Това е, Господи, вече си чул всичко (или не чак всичко, но като всезнаещ
ще Се досетиш сам за останалото). Моля Те, вземи кучето ми
и го пусни в Своите небесни паркове, докато не дойдем сами да го потърсим.