(или Евридика, 2016)

няколко месеца след внезапния ужас
в ревящия тунел на метрото видях
едно високо момиче със същите черти
само че косата й беше друга
и като я подминах си помислих
сигурно не е тя нали нея вече я няма
и затова пропускаме летните празници
но не всъщност сигурно е точно тя
(трябва да е тя искам да е тя)
само престоят долу е променил нещо
от наровете в градината на хадес косата й е станала златна
(само за най-младите там храната не се превръща в пепел)
продължих нататък но си представих
как я извеждам за ръка без да се обръщам назад
(не знам кой от двама ни би се превърнал на стълб сол)
далеч от ревящия тунел с входа към далечните подземия
минаваме през целия град и тя не говори а аз не смея
(нека точно сега няма искания и обещания
защото баншитата слушат от покривите и дърветата
и могат всичко да обърнат на зло
а не искам да се озовавам още там откъдето я изведох)
но лятото се връща под стъпките ни
взима си назад жестоките новини
стигаме дома й сядаме в кухнята
чакаме родителите да се върнат
високия бял баща и майката с искрящия поглед
(по-късно може би и брат й но първо те двамата)
и мен вече там ме няма аз съм само любопитство във въздуха
когато тя се обърне и каже на майка си
шест месеца в годината ще мога да живея с вас