ЗАЩО БЪЛГАРСКИТЕ МЮСЮЛМАНИ
 НЕ СА ИСЛЯМИСТИ И ТЕРОРИСТИ 

Автор: Виктор Кордон

         Като изключим терористичните актове, извършени от български мохамедани между 1984 и 1987 г. като естествена реакция на репресиите на тоталитарната власт, в нашата история след Освобождението няма големи конфликти между християни и мюсюлмани. Това рязко контрастира с екстремизма и тероризма, които генерират мюсюлманските общества, където и да се намират по света. Най-очевидна и фрапираща е тази разлика особено днес, когато целият ислямски свят гори – от Китай, Индонезия и Филипините през Пакистан, Афганистан, Ирак, Сирия и Либия до Египет, Тунис, Мароко, Мали и Нигерия мюсюлманите извършват атентати. Докато Сахел, Магреб и Леванта са разтърсвани от бомбени атентати, докато пущуните, уйгурите и моро сеят смърт и докато „Ислямска държава” извършва масови чудовищни престъпления, то нашите мюсюлмани демонстрират рядка за тази религия кротост и миролюбивост. Несъмнено те са странно изключение в света на исляма, където очевидно е прието претенциите и недоволството да се изразяват с варварско насилие над друговерците и инакомислещите в духа на мрачното Средновековие. Затова е редно да се опитаме да открием на какво се дължи тази фрапираща разлика, за да можем да разберем по-добре нашите събратя българските мохамедани, с които съжителстваме мирно от твърде дълго време.

         Един от най-важните фактори, определящи характера на българските мюсюлмани такъв, какъвто е, е това, че в голямата си част те са с български етнически произход. За това най-добре свидетелстват думите на Мидхат паша, (1822-1884, виден високообразован османски държавник; управител на Дунавския вилает, (Туна вилает), Велик везир и Председател на Държавния съвет на Турция), който в своята статия „Турция в своето минало, настояще и бъдеще” за френското списание „Ревю сиантифик дьо ла Франс е дьо л`етранж” през 1878 г. казва следното:

„Между българите има повече от един милион мохамедани. Тези мохамедани не са дошли от Азия, както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в исляма през епохата на завоеванията и следващите години. Това са чада на същата тази страна, на същата тази раса и от същото това коляно. А между тях има и една част, които не говорят друг език освен български”.

         Можем да сме сигурни, че това признание на високопоставен османски представител не е никак лесно нито пък е било популярно по онова време, но това още повече увеличава неговата тежест и ценност, защото е свидетелство от първа ръка. Но освен етническият произход, който е жизненоважно условие в случая, друг основен фактор е фактът, че българските мюсюлмани столетия наред живеят сред българската народност, респективно в Европа, сред хора с много по-различни културни традиции и цивилизационни представи от онези, които споделя населението на Близкия Изток или Анадола. Тоест, може да се каже, че нашите мюсюлмански съграждани са култивирани по време на съжителството си с българското население и благодарение на това влияние в голяма степен са били предпазени от грубите порядки и средновековни обичаи на традиционните мюсюлмански общности.

         Това обаче, не може да се каже за представителите на исляма от други региони и особено от арабските страни, които като имигранти не е възможно да бъдат интегрирани, именно защото са оформени като индивиди в съвсем различна от европейската среда, която при това насажда нетолерантност и провокира неуважение и враждебност към другите. Интеграцията на тези хора е невъзможна също така и защото при влизането си на европейска територия те не биват пресявани по каквито и да е критерии от местните власти, допускани са в неоправдано големи и опасни за сигурността ни количества, позволява им се да се заселват на големи и невъзможни за контрол групи и не им се оказва достатъчно силен натиск да се приспособят към европейските реалности или да напуснат. По този начин те просто сменят местообитанието си в географски смисъл, но без да променят по никакъв начин нравите и обичайния си начин на живот. Традиционно изпълнени с антипатия към християните и с презрение към културата на европейските общества, те без голямо усилие се радикализират, след като неизбежно се сблъскат с постиженията на европейската цивилизация. Сравняването на бедната и невзрачна тяхна култура и неработещите им корумпирани общества с достиженията на Европа ги кара да се чувстват малоценни и ги озлобява още повече спрямо европейците. Тези негативни страсти биват разпалвани още повече от религията им и от религиозните им водачи, което лесно превръща лабилните младежи в терористи и камикадзета, водени от личните си комплекси, от верски нагласи и от радикални мюсюлмански лидери.

         За разлика от тях мюсюлманите в България са далеч по-толерантни, почтени, трудолюбиви, уважителни, сдържани, добродетелни и мирни, тъй като са наследили тези черти от своите български предци и са ги затвърдили в продължение на многовековното си съжителство с останалите българи. Така че те – българските мюсюлмани, заслужават нашето уважение и благосклонност, заради благонравния си характер и заради общия ни произход и исторически път, което определя голямата разлика между тях и останалите представители на исляма, които тероризират света.