“Историята на император Анри” от Анри дьо Валансиен

Превод от среднофренски в три части на първата половина от хрониката на Анри дьо Валансиен, озаглавена "Историята на император Анри" и засягаща събитията, свързани с Латинската империя, България и латинските владения в континентална Гърция през 1208-1209 г. (c) Манол Богданов Глишев, 2006-2007.
Тук текстът на първата половина от хрониката е предаден без научен апарат, увод от преводача и приложения.






La conquete de Constantinople par Geoffroi de Ville-Hardouin

avec la continuation de Henri de Valenciennes.

Texte original, accompagne d’une traduction par M. Natalis de Wailly, membre de l’Institut.

Paris, Librairie de Firmin Didot Freres, Fils et C^ie, imprimeurs de l’Institut, 1872

Анри дьо Валансиен

Историята на император Анри

Превод от среднофренски: Манол Глишев

            І. [Пролог]

            501. Анри дьо Валансиен казва, че когато човек се заеме да говори и да разказва добре и щом го върши с милостта и авторитета на властни и благоразумни люде, то трябва да положи усилия, за да бъде достоен за тази милост чрез пълната истинност на повествованието. И заради това той желае да говори и да разкаже неща, чиято достоверност е потвърдена и засвидетелствана от заслужаващи доверие хора, участвали в битката между константинополския император Анри[1][1] и Бюрил. И иска честта, оказана там от нашия Господ на императора и на тези от империята да стане известна на всички. Защото Анри [дьо Валансиен] видя с очите си всичко, станало там и знаеше съветите на високопоставените и бароните.

            502. Това казва той в първия си пролог. Когато нашият Господ вижда, че мъжът и жената са в грях и се обръщат към разкаяние, а сетне отиват и към омиването на изповедта, като в искрено покаяние плачат и въздишат от сърце, тогава Той простира над тях щедростта на Своята милост и величие. Ала щом види, че се отдават на злото и с всеки ден все повече постоянстват в греха си, то им въздава твърде жестоко възмездие, както откриваме в божествените страници на Светото Писание. Все пак злото не се намира само в игрите, смеха и забавленията; нито пък доброто е единствено в риданията и бедния живот, а е в сърцето на всекиго. И Бог, Който ясно вижда вътрешността на сърцата, ще въздаде всекиму награда според божествената присъда.

            503. Но тъй като не желая да дотягам на никого като се разпростирам върху пролога си, трябва да се върна към истинския предмет, заради който започнах да излагам тази работа; затова дано Бог ми заеме, според Своята воля, разум, сили и въздържание.

            ІІ. [Император Анри настъпва срещу краля на богрите[2][2] Бюрил]

504. Случи се тъй, казва Анри [дьо Валансиен], че на една Петдесетница[3][3] императорът беше в Константинопол, когато го застигнаха вести, че кумани и власи[4][4] са навлезли в земите му и че много притесняват неговите хора. Така че императорът накара бързо да съберат войската му; и когато тя се събра, заповяда всички да излязат [от града] след него; и те изпълниха неговата заповед. Сетне императорът направи така, че пристигна с войската си при Салембри[5][5]; заповяда на войската да се разположи на лагер и изчака там, докато се събраха всички или почти всички.

505. Тогава императорът тръгна от Салембри и язди все напред срещу куманите и власите; и войската яздеше все напред ден след ден. Какво да ви разправям? [Императорът] напредваше, докато стигна при Андренопл и щом се събраха всичките му хора, настаниха се там. Тогава се посъветваха и решиха да продължат към Влахия, за да получат помощта и силите на един високопоставен мъж, наречен Есклас, който бе във война с Бюрил (с когото бяха първи братовчеди), защото Бюрил беше отнел негови земи с предателство. И ако успееха да получат помощта [на Есклас], щяха напълно безопасно [за самите себе си] да нападнат Бюрил.

506. Тогава императорът заповяда войската да язди [напред], защото имаше голямо желание да открие своя враг Бюрил; тъй като Йоанис, чичото на Бурил, бе убил брат му, император Бодуен, а това бе голямо нещастие за хората от Фландрия и Ено. Какво да ви кажа още? Императорът стигна до Берюа; тук пренощуваха веднъж и когато на другия ден слънцето се вдигна, Бюрил ги наближи подло и ги нападна. А от всички наши хора тогава въоръжени бяха само ариергардът и авангардът.

507. Който е бил там, можеше да ги види как упорито стрелят и се сражават едни срещу други. И понеже нашите хора още не бяха подредени, не беше чудно, че се изтощаваха повече. Защото дори всички от Романия да бяха [събрани там] срещу Бурил и неговите [хора], и дори да им бяха дошли на помощ всички от Фландрия, Франция и Нормандия, пак нямаше да могат да спечелят, ако сам Бог не им бе помогнал.

ІІІ. [Как императорът спасява Лиенар]

508. Един рицар от Елем, наречен Лиенар, твърде храбър и с голяма сила, видя гордостта и суетата [на власите и куманите] и се нажали, задето те така жестоко стреляха по нашите хора. Изостави всеки страх и се хвърли помежду им с меч в ръка. Ала тъй като нападна без заповед, благоразумните мъже от войската казаха, че е извършил лудост и че никой не трябва да го оплаква, ако му се случи нещастие. Какво да ви разправям? Никой не го последва; и той щеше да бъде задържан и пленен, ако не бе императорът; ала поради голямото благородство и голямата храброст на сърцето си, той сам се зае със спасяването на своя човек.

509. Когато видя, че Лиенар няма да избегне смъртта или пленничеството, императорът се качи на коня си Моро, пришпори го и се насочи към един влах. И щом го наближи, така го удари с копието си от едната страна, че желязото се показа от другата. А онзи, като не можеше да понесе удара, падна безжизнен на земята. Моро беше ранен на две места.

510. И когато тези, които държаха Лиенар, видяха императора да идва, обзет от гняв и жажда за мъст, не го дочакаха, а му оставиха Лиенар и се разбягаха, едни в една посока, други в друга. Ала Лиенар беше ранен в ръката (не зная дали от стрела или меч). И императорът гневно му каза: “Лиенар, Лиенар! Да ми прости Бог, но който ще да ви смята за мъдър, аз ви смятам за глупак и добре знам, че самият аз ще бъда укоряван заради това, което направихте.”

511. Така, както чухте, Лиенар беше спасен от императора. Самият император също постъпи безразсъдно, защото тогава нямаше друга защита за тялото си освен гамбезон[6][6]; ала разпръсна всички власи, които нападна. И тъй като се боеше, че конят му може да бъде убит или ранен,  той се върна назад с бърз ход, а знаменцето на върха на копието в ръката му беше цялото в кръв. Изглежда голяма нужда бе имало да бъде пришпорван конят, защото кръв течеше от двете му страни и беше ранен на две места. Едва научили къде е бил императорът, хората от свитата му много се наскърбиха и разтревожиха. И за да ги утеши, той им каза да се успокоят.

512. И когато го видя, Пиер дьо Дуе отиде при него и му каза: “Господарю, господарю! Във вашето положение и с толкова много достойни мъже, които трябва да защитавате и водите, не бива така безумно да напускате хората си, както ги напуснахте сега. Защото, ако поради някакво злощастие ви убиеха или пленяха, нямаше ли да бъдем всички ние убити и опозорени? Да, да ми прости Бог! Тук ние нямаме друга крепост или знаме освен само Бог и вас. Позволете ми да ви кажа и още нещо, за да го знаете: ако друг път отново се хвърлите в подобна опасност (от което Бог да ви пази), ще ви върнем обратно всичко, което сме получили от вас[7][7].”

513. А когато чу как Пиер дьо Дуе за своя чест го укорява, императорът твърде любезно му отвърна: “Разбира се, Пиер, знам, че отидох твърде неразумно и ви моля да ми простите, а друг път ще се пазя. Но ме принуди Лиенар, който се хвърли съвсем безразсъдно и вече му наговорих укори и го засрамих повече, отколкото трябваше. Ала ако се бях удържал, това щеше да е голямо нещастие за нас. Защото е непоправима загуба да се лишим от храбрец като него и това щеше много да ни навреди. Но върнете се в своя отряд и да оставим сега власите, а да идем към Финепопл.”

ІV. [Императорът пристига във Финепопл

      и заповядва да се търси продоволствие въпреки врага]

            514. След като императорът заповяда, никой не му противоречи. Тогава отидоха към Финепопл и бързо се настаниха. А когато шатрата на императора беше опъната, той веднага свали доспехите и сетне хапна малко сухари с вино. Така направиха и останалите (които имаха); които нямаха, трябваше да се утешат. Защото знайте добре, че в продължение на дванадесет дни не откриха нито пшеница, нито ечемик, нито вино, нито овес. И никой не трябва да се учудва, че нашите хора бяха тревожни, когато видяха през каква страна минават.

            515. Пиер дьо Дуе, Рение дьо Три, Ансо дьо Кайо и много други рицари излизаха около Финепопл, за да пазят фуражирите. Гледаха пред себе си; и забелязаха власите, които бяха готови да им навредят, стига да могат. И те              междувременно спряха нашите пред Финепопл и ги разделиха от стражите им.  Докато те бяха в това положение, при императора дойде вестоносец, който му каза бързо да се качи на коня си и да дойде на помощ на фуражирите, защото куманите и власите вече ги нападат.

            516. И щом го изслуша, императорът тутакси се въоръжи заедно с хората си; а после им каза да обмислят какви ще се покажат [в боя], всеки от своето място, и да не смятат, че Господ, Който ги е създал по Свое подобие и Свой образ, ги е забравил заради тази сбирщина [власите и куманите]. “Ако вложите, рече тогава, вярата и надеждата си изцяло в Него, не се бойте и недейте да се тревожите, че те ще издържат и един час срещу ви.”

            517. Какво да ви кажа? Императорът така им говори за нашия Господ, изрече такива хубави думи и така ги съветваше да бъдат смели, че нямаше никой, колкото и голям стахливец да бе, който тогава да не се изпълни с храброст и желание за подвизи, стига да му се падне случай. И императорът говори пред хората си и ги насърчаваше да се покажат добре, така че окуражи всички.

            518. Пиер дьо Дуе, Ансо дьо Кайо и Рение дьо Три бяха пред Финепопл, за да охраняват фуражирите, както вече чухте. А докато те събираха храни като хора, които наистина са в нужда, ето, власите и куманите се нахвърлиха върху тях; пратиха напред стрелците си с крясъци и вой и с толкова силен шум, че сякаш цялото поле трепереше от него.

            519. Денят беше хубав, а полето толкова равно, че нямаше нито ров, нито хълм, нито долчинка. И ако власите и куманите не се бяха отказали от сражение, струва ми се, че нашите нямаше да се откажат. Защото императорът беше въоръжен и яздеше червеникав кон, тъй като Моро, другият му кон, бе ранен, както вече чухте. Като яздеше и носеше оръжия и доспехи, каквито му подхождаха, наистина имаше вид на принц, който трябва да защитава и удържа земите си.

            520. “Сеньори, каза тогава на своите хора, сега добре виждате, че всеки трябва да бъде храбър и верен на мястото си. Нека всеки от нас бъде сокол, а враговете ни – нечистокръвни ястреби. Нека всеки намери смелост в себе си, защото от страха няма полза; и ще ги победим напълно. А ако имаме на своя страна по-малко хора от тях, то зад нас е Бог, Който ще ни помогне.”

            521. Тогава те тръгнаха и препуснаха срещу власите и куманите. И щом видяха орифламата[8][8] на императора, както и другите знаци, които бяха в отряда му, а и нашите, които бяха почти две хиляди, власите и куманите се обърнаха, без да извършат нещо повече в този момент; а нашите хора се оттеглиха назад, без да ги преследват. Все пак, ако не бяха толкова изтощени, те щяха с радост да се сражават. Ала онези се оттеглиха зад планината, а нашите се върнаха в лагера.

            V. [Кръстоносците се приготвят за битка с изповед;

                 императорът ги насърчава да се бият добре]

            522. Тази нощ установиха бойния си ред и решиха кой ще нападне пръв, ако се стигне до битка. Избраха Пиер дьо Брасийо и Никола дьо Майи: на тях повериха тази работа. Сетне един капелан от войската, наречен Филип започна да им възвестява словото на нашия Господ и каза:

            523. “Добри сеньори, които сте дошли тук в служба на нашия Господ, внимавайте, за Бога, страданията и усилията ви да не бъдат напразни. Събрали сте се тук в чужда страна и нямате замък или убежище, където да можете да се оттеглите в безопасност, а само щитове, мечове и коне, но най-напред Божията помощ, която ще ви бъде дадена, ако се изповядате според силите си. Защото изповедта с искрено разкаяние от сърце е омиване от всички грехове. И затова ви молим всеки да се изповяда според силите си.”

            524. Така капеланът Филип им възвести словото на нашия Господ. А когато дойде сутринта на следващия ден, войската се вдигна и се въоръжи. И капеланите, които бяха с войската, отслужиха месата на нашия Господ като почетоха Светия Дух, така че Бог да им даде чест и победа над техните врагове. След това доблестните мъже от войската се изповядаха, а после приеха тялото Господне колкото може по-благоговейно, всеки на своето си място. Сетне кръстът на нашето изкупление беше взет и поверен на капелана Филип, за да го носи той.

            525. След това бойните редици потеглиха в добър ред като всеки беше въоръжен и носеше доспехи, за да защитава себе си и да нападне друг, ако трябва. А беше точно нощта срещу свети Петър, първия ден на август[9][9]. Който е бил там, можеше да види знамена и щитове с различни гербове, а над всички императорския флаг и самия император, който заповядваше и разгръщаше [хората си