„Беоулф” като племенен епос

 

                „Беоулф” може да бъде четен разнопосочно. Както изтъква Толкин в прочутото си есе “Beowulf: the Monsters and the Critics”, това преди всичко е поема, тоест художествен текст, чието предназначение е да носи наслада чрез прочита или по-точно слушането си. Естетическата функция на разказа за гаутския герой се осъществява както чрез алитерацията, така и чрез специфичния подбор на употребяваните редки в самия староанглийски език думи и словосъчетания, чужди на прозата, формулните повторения и кенингите – похвати, които дефинират произведението именно като поетично.

                Староанглийската поезия познава разлики в стиловете и похватите, които на свой ред позволяват определянето на отделните текстове като епически, гномически и – с известни резерви – лирични. „Беоулф” попада в групата на епическите текстове заедно с „Финсбургската битка”, „Уидсит” и още няколко по-малко популярни поетични фрагмента, които имат за тема легендарни владетели, герои и конфликти.

                Същевременно епосът в своята естествена среда има не само естетическо предназначение. Героите на епическите наративи са маркери за идентичността на естествените слушатели на поемата – общността, в която е създадено и най-често публично е рецитирано конкретното произведение. Самият факт на първоначално обществената употреба на текста, както и присъствието в него на героични и владетелски генеалогии разкрива това значение на знакови поеми като „Илиада” и „Одисея” за гърците, легендите за Фианата за ирландците и „Беоулф” за англосаксите. Самите литературни похвати, по които е изградена поемата, свидетелстват за нейното цел – гръцкият хекзаметър е предназначен именно за епическия жанр, както и лексикалният подбор издава тържествената, макар и все пак не сакрална цел на „Беоулф”. Тук все пак трябва да се има предвид, че оцелелият средновековен екземпляр най-вероятно е създаден от монаси, които от една страна все още са обвързани с традициите на покровителстващите ги англосаксонски династии, но от друга пречупват произведението през универсалистка християнска призма. Интересът на манастирските скриптори е и донякъде антикварен в духа на заръчаното от Карл Велики записване на „древните езически песни”, на интереса на Алфред Велики към „саксонските песни” и на фиксирането на донякъде изкуствената традиция на Старата и Новата Еда в Исландия векове след покръстването на страната. Такова изпълнено с любопитство и интерес към езическата древност на собствения народ отношение е възможно само в епоха, когато триумфът на християнството е несъмнен и съответно старите традиции не са схващани като заплаха за разпространението на религията и властта на Църквата. В най-ранния период на катехизация на англосаксите църковният историк Беда Преподобни яростно възкликва: “Quod Christus cum Ingeldo?”, защото все още схваща местните традиции като пречка пред християнизацията на страната. В такъв случай записването на „Беоулф”, „Уидсит” и останалите запазени староанглийски епически текстове парадоксално свидетелства за намаляващото влияние на езическата традиция в англосаксонските общности, което именно позволява приемането на носещите я текстове от представители на Църквата като един вид безвреден куриоз. Ролята на християнските институции в такъв случай е двояка – те първоначално се изправят срещу езическите сказания, а впоследствие ги записват и запазват като спомен от едно все пак нелишено от ценност минало. Разбира се, в процеса на намаляване на жизнеността на традициите и на записването на носещите ги наративи оригиналните внушения отслабват и са подменяни с нови, християнски формули и постановки. В това отношение „Беоулф” представлява особен интерес, защото, както беше посочено, в текста все пак присъстват и част от героичните изисквания на предхристиянския период, запазени вероятно заради влиянието на светските англосаксонски династии в процеса на подбор на текстовете, които заслужават записване. Така че „Беоулф” в познатия ни днес свой вид е среща на християнските и езическите ценности на фона на племенния епос на част от германското население на ранна Англия.

                В своя „примитивен”, „чист” вид епосът изпълнява и идентификационни, и исторически функции. Но това разделение между двете употреби на епическия текст е донякъде изкуствено. За англосаксонските и по-общо за старогерманските общности от епохата около Великото преселение на народите споменът за героите от дадена династия е основният начин на самоидентификация. Комитатът, племето или кланът  се обединява от съзнанието, че принадлежи към „народа” на Хокингите, Скьолдунгите, Меровингите или друг царствен род с божествен произход. Имената на племена и народности често са замествани с името на управляващия род, легендарен или исторически. Донякъде всеки от комитата е младши (в йерархията на групата) роднина на краля си, защото се идентифицира с името на прародителя, превърнало се в общ епоним. Това чувство за близост в рамките на воинската група или клана проличава в текста на „Беоулф”, където често думите за „сродник” и „боец” са употребявани синонимно. Докато „кралската” власт в Тъмните векове сама по себе си е по-скоро изборна отколкото наследствена, то изборът е ограничен най-често в рамките на един изтъкнат род. Новоиздигналите се предводители бързат да си припишат родство със стари и прочути династии тъкмо защото осъзнават нуждата от подобно легитимиране чрез произхода.

                „Беоулф” като текст носи следите на един по-скоро северен произход. В поемата се срещат и елементи от диалектите на южните области Кент и Уесекс, но преобладават форми от кралствата Нортумбрия и Източна Англия. Ако следваме разделението, предложено от Беда Преподобни в неговата „Църковна история на английския народ”, то „Беоулф” принадлежи на зоната, обитавана от народа на англите, в която влизат кралствата Нортумбрия, Източна Англия и Мерсия, разделена на области съответно на англите, сарнаедите и (х)уиканите. Кое от тези областни разделения може да претендира за притежание над „северната Илиада”? И не е ли възможно да става дума за споделяна идентичност, тоест за широко разпространена легенда за миналото на общи прародители на управляващите в северна Англия от периода преди викингските нашествия през ІХ в.?

                Хипотезата, която изглежда най-примамлива, е тази за изгнаническия произход на поемата. Героят Беоулф не е известен от иначе немалкия текстов свод на староанглийската литература, оцелял до наши дни. Вероятно е, в такъв случай, да става дума за персонаж, известен сред относително малък (и може би териториално ограничен) кръг слушатели и/или читатели. Доколкото от скандинавските източници знаем за борбата между гаути и свеи, завършила с победата на свеите и образуването на шведското кралство, изглежда привлекателно предположението, че „Беоулф” е създаден или поне завършен в Британия от потомците на гаутски изгнаници, присъединили се по силата на стари съюзни връзки към вълната от ютландски и ангелнски преселници, обвързани от една обща, „датска” идентичност. Такова схващане донякъде се съчетава и с идеята на Алън Блис и Джон Толкин от "Finn and Hengest" за англосаксонското нашествие в Британия през V в. като резултат от борбите между отделните комитати и племена в региона на Северно и Балтийско море около полуостров Ютланд, северна Германия, Фризия и Сконе в днешна Швеция. За да бъде по-сигурна тази хипотеза обаче, би следвало в територията на някогашна Източна Англия да бъдат идентифицирани топоними, изрично говорещи за присъствието на Geatas, Hrethelingas или дори Beowulfingas по тези земи – така, както вече са известни топоними, свързани с юти и фризи.

Това е най-безумният автохтонистки постинг, който някога съм чел :D Ще го запазя като съкровище на историческия тюрлюгювеч.

Разбира се, за района Angeln в Северна Германия не сте чували, нито пък, че титлата на Ателстан от 938 г. е "крал на англи и сакси". Очевидно за Вас и Вергилий е живял след Христа (та даже и след свети Лука), щом смятате Еней първо за герой на "Деяния на апостолите". За Тит Ливий няма какво и да споменавам. Живеете в алтернативен свят, драги мой. Препоръчвам хапчета от сушени жаби.

Едит: Я, някой си е изтрил постинга отгоре, за да не личи колко невероятни са автохтонистките брътвежи :)

хубаво е

Имам удоволствието да притежавам Беоулф, Еддата, Песен за нибелунгите, Земния кръг на Стурлусон, германските сказания на братя Гримм, на Лудвиг Бехщайн, на Арндт, сборниците с песни събрани от Арним и Брентано, от Хердер...

Поздравления за написаното от теб ако си превеждал и набирал лично, аз рядко имам нервите да го правя!