Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.02.2013 22:39 - Мусала зиме
Автор: mglishev Категория: Туризъм   
Прочетен: 3931 Коментари: 9 Гласове:
9

Последна промяна: 07.02.2013 03:24

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Навиха ме да ида на Рила посред зима. Имам някакъв планински опит, но главно летен - зиме съм ходил само по Витоша и то без кой знае какви напрежения. Така че си беше преживяване и половина. За краткост ще пропусна много неща. 


Условията

Снегът поне засега (началото на февруари)  не е много дебел, така че на места се вижда гола скала, но пак е напълно достатъчен, за да промени пейзажа до неузнаваемост. В събота следобед вятърът започна да се усилва, днес (в неделя) беше изключително силен, а разбрах, че прогнозата за следващите няколко дни предвижда истински урагани. Тоест сме се качили на върха веднага след последния подходящ момент за това. От хора, които няколко пъти са правили зимно качване, чух, че за пет години това е бил най-трудният път. Но няма как, човек не може да избере времето в събота и неделя. Може само да се надява, че ще е добро и сам да прецени силите си. Все пак, имахме голям късмет - въпреки силните ветрове, достигащи, както научих, 145 км./ч., температурата по време на самото изкачване не падна под минус 10 градуса. Вярно е, че се усещат много по-страшно и е вярно, че в тихо време при по-голям студ хората се чувстват по-спокойни, но все пак съм доволен. Първо, ако я имаше комбинацията от по-ниска температура и същия вятър, изобщо нямаше да посмея да тръгна нагоре. Вероятно най-много при заслон "Леденото езеро" щях да се върна назад. Или направо щях да си остана в хижа "Мусала". За хижата - по-нататък. Второ, екипировката ми далеч не е от най-добрите, а и физическото ми състояние е на мързелив градски жител, работещ зад бюро - а все пак успях да кача върха заедно с по-опитните. Не че нямаше рискове, но все пак изкачването се оказа напълно възможно, при това по залез, при силен вятър. 


Маршрутът 

Преди обяд вятърът не беше силен, така че кабинковият лифт от Боровец работеше. Качихме се до последната станция (ако не греша, Ястребец, на почти същата височина като Мусала). Оттам продължихме пеш през трите Маркуджика към хижа "Мусала". Има и лятна пътека, която пести време, но тя е неизползваема извън сезона си.
Времето беше прекрасно - все още беше рано през деня, нямаше вятър, имаше слънце, но дори без очила зрението на никого не пострада. Част от групата (разбира се, по-опитната част) беше решила да продължи пеша от Боровец чак до хижата и съответно се движеше на няколко часа път след нас - което не попречи на най-бързите неколцина да ни настигнат още преди да сме се добрали до върха. 
В хижата успяхме да си починем, но за съжаление вятърът започна да се усилва точно на излизане. Може би се бяхме забавили прекалено много. Истината е, че не бяхме тръгнали достатъчно рано още от София и с това спиране за чай и коняк никак не си облекчихме следващия етап. Но пък събрахме сили за него. 
След хижа "Мусала" зимният път има три последни етапа: първият - от хижата покрай езерото и през една първа стръмнина до предел, след който започват скали и маркировка с колове. Там снегът беше пресен и в него затъваше почти всеки без снегоходки, ски или поне котки; вторият - по коловете, през скалите и сетне през нещо като широка равнина или плато до заслон "Леденото езеро"; след заслона следва директният подстъп към върха - маркировката с колове продължава, вече и със стоманено въже за осигуровка, при доста стръмен наклон. Тук, разбира се, снегоходките се махат, а добрите ръкавици стават решаващи. Въжето е в добро състояние и не беше обледено. В края му има малък, но стръмен праг, след който идват последните може би стотина метра до метеорологичната станция на самия връх Мусала, също маркирани с колове. 
От заслона до върха е най-трудната част от зимния път и мога спокойно да си призная, че едва я минах. При добро зимно време от хижа "Мусала" до връх Мусала би трябвало да има два часа и половина път, а отсечката с въжетата, както чух, е не по-дълга от триста метра. Отне ни над четири часа. Наклонът си го бива, на места е четиридесет и пет градусов, което прави изкачването напрегнато, а слизането, макар по-лесно, по необходимост трябва да бъде още по-внимателно. От двете страни на пътеката с въжето има улеи, тоест съвсем истински пропасти. Човек трябва добре да помисли преди да продължи нагоре след заслона. 


Вятърът 

"- Как вие вятърът! 
- Как вие вятърът ли? Вие с вълчи гласове!
"

Вятърът наистина беше вълк. Беше и тигър, и мечка, и морска буря, и всичко под леглото, от което сте се страхували като малки. Първо идваше на леки пориви, после на все по-силни, а накрая просто не спираше. За да е пълна радостта от преживяването, от време на време сменяше посоката си, така че човек, удобно прегърнал осигурителното въже, от време на време трябваше да минава от другата страна на въжето и пак да се опре на него, за да не бъде, да речем, откъснат от пътеката. С вятъра лети сняг, който прави видимостта почти никаква, ако човек предвидливо не си е донесъл маска или поне не е нахлупил плетената шапка върху лицето си. През шапката се вижда, но трябва да се внимава, защото видимостта не е толкова добра като през маска, а трябва да се гледа не само напред, а и право в собствените крака. Човек трябва да вижда къде стъпва. Летят и парченца лед, които се набиват в кожата. Малки сачми от лед, доста болезнени и вероятно опасни за незащитено лице. Понякога човек усеща и по-сериозния удар на по-голямо парче лед, все едно метнат камък. Дебелото яке пази от такива неща, но и главата трябва да е защитена от качулка. Устните и носът замръзват, вятърът буквално отнема дъха. След газенето в снега, което е доста по-уморително от летния преход, вятърът допълнително отнема сили и обезводнява. Човек започва да разчита повече на ръцете си, прегърнали въжето, отколкото на краката си, които от един момент нататък просто ходят, но вече определено не са толкова силни, колкото в началото на деня. 
Вятърът не вие, той реве. Свисти, съска, бучи и всякак се стреми да те уплаши. Когато е възможно да се върви с гръб към него или да се почине за минутка (не повече) на завет зад скала - това е добре. На въжето вятърът не беше много силен в събота следобед, но веднага след края на въжето, в последните стотина метра до станцията на върха, той се превърна в ураган или в стена, която се двежи срещу мен. Или поне така ми се стори като на по-неопитен в зимни ситуации. Човек сам трябва да намери скоростта и начина си на придвижване - всяка крачка е победа, а страхът си е реален. 


Хижата, заслонът и станцията 

Хижарят на хижа "Мусала" е престъпник. Част от групата ни реши да не продължава към върха, а да преспи в хижата. Разумно. Обаче хижарят Александър Галев е изгонил тези няколко души навън за вечерта, защото просто му се прищяло да затвори хижата. Нито пари, нито елементарната човещина, която съм свикнал да виждам в планината, не му е пропречило. Не знам как хората просто не са го пребили. Вече при свечеряването не е имало как да продължат към заслона под върха, камо ли към самия връх. Него това не го интересува. Завършен изрод. А те, хрисими интелигентчета от града, нали така, балъци, учтиво излезли на студа. Добре че в новостроящия се хотел до хижата пазачът Павел се оказва истински хижар и нормален човек, та ги пуска вътре. Да, вярно, на студ, но все пак на завет. Ами ако пазач нямаше? Когато тази сутрин слязохме от  върха, заварихме приятелите си все още в студеното фоайе на хотела и заедно продължихме надолу към Боровец. Научихме, че "хижарят" или по-скоро убиецът е прекарал нощта в хижаа, която явно смята за своя, а на сутринта рано си е тръгнал - нямал повече работа там. А че можели да дойдат хора отнякъде или че наоколо е можело да има и някой пукнал от студ - няма значение. Невероятна свинщина. 
Заслон "Леденото езеро" на подстъпа под върха е затворен. Заключен. Голямото му помещение е недостъпно. Да се чуди човек защо изобщо е строен. Добре че туристи сами са се погрижили да си отворят малкото помещение, та вътре се бяха приютили тези, които искаха да стигнат върха, но бяха решили, че няма да успеят в събота следобед. Сто на сто вътре влизат сняг и вятър, но е по-добре от нищо. Кой държи заключен заслон? Що за безобразие? 
Метеорологът на станция Мусала, за щастие, е прекрасен човек. Името му е Георги, а за нас си беше направо свети Георги. Станцията беше топла и осветена, имаше вода и чай, имаше стаи за нас и човекът май вършеше по десетина неща наведнъж. Струва си да се ходи на Мусала, когато Георги е на смяна. След всички студове, ветрища, страхове и ядове, под зеленото небе на залеза горе е все едно "мястото зад снежната буря" или Валхала. Метеорологът Георги е нейният Хеймдал. 


Емоциите 

"Карадрас, Карадрас!"

Планината, то се знае, е безумно красива. Когато можех да вдигна глава, гледката беше действително величествена. Вълнувах се. Всъщност въпреки всичко ми беше драго, че съм там. Естествено, чувствах се много малък, но не бих казал чак нищожен. Горе е страшно и гледките са някак огромни, фантастични, но нищо не те унижава. Може да те убие, да, но не и да те стъпче. 
Вече на слизане видях мусаленската пътека от втория Маркуджик до Боровец. Тя е очарователна - четири часа без страхотии, без величие, но из разкошна борова гора, тук-там с мостчета над полузамръзнали рекички. Все едно Хирошиге го е рисувал. 
Докато се качвах, видях стръмните пропасти и долините на циркусите, в които под снега лежат замръзнали езера. Всичко беше като пред очите ми, като умалено, макар че разстоянията всъщност са огромни, а единственият прав път натам е падането. Видях два грамадни върха от двете страни на Мусала - на изкачване този вляво беше осветен от последните лъчи на деня и снеговете му бяха ярко сини, а скалите му - черни. Все едно беше по-висок и от Мусала. Този вдясно вече беше в сянка, от която пропастта вдясно изглеждаше като истински вход към Ада, към един празен, безкраен и студен Ад. Но точно под хребета, възползвайки се от завета, летеше голяма птица, както ми се стори, черна. Не мисля, че съм се заблудил. Прищя ми се да е орел и го приех като добър знак. 
Над самия Мусала летящият сняг образуваше нещо като море в небето - формите са диви, бързи и объркващи, тласкани от ревящия вятър. А самото небе по залез беше бледозелено и това страшно силно ме очарова. Мисля, че скоро няма да забравя това зелено небе. 
Ругатните, цитатите и мислите за жени. Но да, разбира се. Къде без тях? Ходейки, влачейки се или оглеждайки се, горе самите гледки и изолиращият те от другарите вятър те кара понякога да си тананикаш в яката - стига да имаш дъх. Кьониггретцер марш и Фридерикус рекс са част от редовния репертоар, когато работата се закучи. Но от време на време раницата пада и тогава псуваш. Или тъкмо си почиваш и двата върха насреща някак те подсещат за белите гърди на жената, която желаеш там, в София, при което ти става весело и си обещаваш, че, няма как, ще трябва да покориш Мусала, този неясен обект на желанието. Даже си съчиняваш симетрични остроумия: "Злата бяла жена от снеговете цял ден ми духа, но все си мисля за добрата бяла жена от града...". После пак излизаш на вятъра и ти остава почти само Киплинг с: "шейсет секунди спринт - поне веднъж". В крайна сметка покрай снега и усилието преживяваш цялата стара скандинавска литература накратко. В един момент полу на шега със самия себе си се огледах за женския снежен трол, по който да метна копие. Е, имах само бастун и за щастие нямаше трол. 
Там горе няма начин да останеш дълго атеист. Или поне аз не бих могъл. Тук в София си позволявам да имам своите цивилизовани съмнения, но особено в последните стотина метра се молих, както друг път не съм го правил. Голям страх беше. Но и голяма надежда. Мисля, че изкарах "Отче наш" поне четири пъти на глас, неуспешно надвиквайки се с вятъра, който пък неуспешно се опитваше не само да ме разкара от пътя, но и да ме накара да млъкна. И трябва да кажа, че собственият ми глас с този точно текст, в съпровода на воя във въздуха, ме мобилизира повече от всички песни, ругатни, заклинания, класически цитати и сантиментални обети, които са ми хрумвали и преди, и тогава. Смея да кажа - с Божията помощ всички надвихме Карадрас. Този път. 



Гласувай:
9
0



1. kapito - Глишев, разочарована съм. Нито ...
03.02.2013 22:42
Глишев, разочарована съм. Нито една снимка! :(
цитирай
2. mglishev - Който иска да види -
03.02.2013 22:49
да иде сам, щом не му се чете.
цитирай
3. tera - Без да се впрягаш, ама печените планинари не ходят по Мусала зиме :)
04.02.2013 22:29
Поне така са ми казвали, планинарка съм, но не от най-върлите.
Бях там през август, беше супер :)

http://tera.blog.bg/turizam/2012/09/04/quot-pokoriavaneto-quot-na-musala.996664

цитирай
4. mglishev - Ходят, ходят :)
05.02.2013 04:07
И аз не съм печен, но си имаше хора.
цитирай
5. nicodima - За градски човек това си е героична постъпка! : )))
05.02.2013 16:47
Жив и здрав да си, още върхове те чакат : ))...
цитирай
6. анонимен - да иде сам, щом не му се чете. Изче...
05.02.2013 16:50
mglishev написа:
да иде сам, щом не му се чете.

Изчетохме, ама друго са си илюстрациите :)
цитирай
7. gamina - ти да видиш
06.02.2013 16:39
Люси съм :)
Да те поправя - хижарят е Сашо, човекът от строежа - Павел.
Заслонът е по-скоро хижа, през зимата работи когато има група, пожелала да спи там. Задната стаичка е винаги отключена.
и котките в дълбок сняг грам не помагат ;)
от мен:
http://www.gamina.eu/2013/02/40-ms.html
цитирай
8. koker - Хъм
06.02.2013 16:46
Привет, Мила съм, чаках ви в хижо-хотела. Хижарят на х. Мусала се казва Александър Галев. Павел е добрият човек, който ни прибра.
Хрисимите интелигенти и балъци от града, от които, така, случайно, съм част и аз не излязоха на студа. Намериха си друг послон. Хубаво е да не преиначаваш неща, на които не си присъствал. Вярно, така звучи далеч по-мелодраматично, но пък е невярно. Ти прецени как искаш да пишеш.
цитирай
9. mglishev - @gamina, koker:
07.02.2013 03:22
Люси, мерси, ей сега ще оправя имената.

Мила, разбрах за подслона и всъщност не пиша друго. Колкото до "балъците", мисля, че е очевидно дали това е нещо, което мисля. Пък и разказвам това, което чух. Преизказно наклонение и така нататък.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 5446618
Постинги: 1061
Коментари: 8006
Гласове: 5487
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата