Легитимизъм и raison d"Etat в задочния спор между Арагорн Елесар и Наместника Денетор


В Приложение "А" на "Властелина...", в раздела за Гондор Толкин пише, че Наместниците "укрепват сърцата си" при вестите, че на север са оцелели потомци на Исилдур, които евентуално биха могли да претендират за короната на кралството. Ако си припомним събитията, довели до краха на монархията през Третата епоха, ще намерим там причината за подобно поведение.
И така, към 1944 г. на Третата епоха крал Ондохер загива в битка заедно с двамата си синове Артамир и Фарамир. Единственото му оцеляло дете е дъщеря му Фириел, по това време съпруга на Арведуи, престолонаследник и бъдещ последен крал на Артедаин (номинално на цял Арнор). Самият Арведуи е потомък на Елендил, също както и членовете на гондорската династия. От една страна като наследник на Елендил, а от друга - като съпруг на гондорската принцеса, той заявява претенциите си към гондорската корона. Посланието му до гондорския Съвет включва обяснението, че претенциите му почиват на древния нуменорски закон, прокаран от Тар-Алдарион в полза на дъщеря му Анкалиме - че без значение от пола, при наследяване на кралската титла под внимание се взимат първо децата на последния крал.

Разбира се, законът не гласи точно това, ако се вгледаме в текста на "Алдарион и Ерендис" от "Недовършени предания". Там пише, че просто първото дете на краля ще получи трона, независимо дали става дума за син или дъщеря. Съществува и добавка, според която Властващата кралица, ако има такава, трябва в определен срок да се омъжи и да роди престолонаследник или да преотстъпи трона на най-близкия жив член на Елросовия род по пряка мъжка линия - но това няма пряко отношение към нашата тема. Струва си да се отбележи, че преди Алдарион да измени закона, само син на царуващия крал е можел да поеме властта. Ако владетелят оставел само дъщери, то властта автоматично преминавала към най-близкия жив родственик по мъжка линия.

"Старият" нуменорски закон е любопитен, чисто Толкинов хибрид между двата вида старогерманско наследствено право - сениоратното и майоратното. При сениоратното право владението винаги преминава към най-възрастния жив родственик по мъжка линия. Това означава, че дори владетелят да има синове, властта му трябва да премине първо към негов брат, братовчед или племенник по мъжка линия, стига той да е по-възрастен от синовете. Подобно наследяване се споменава в англосаксонската поема "Беоулф", където датският крал Хротгар наследява брат си Хеорогар, а сам е наследен от племенника си Хродулф, вместо от по-младите си синове. При майоратното право, разбира се, властта се пада винаги първо на синовете на господаря и дори може да се подели между тях. Дъщерите и изобщо женската страна на рода се изключвала от наследството. Пример за подобна подялба има както в историята на франкската династия на Меровингите, така и в Толкиновата Средна земя. Когато кралят-Меровинг починел и оставел няколко синове, те получавали равни дялове от франкското кралство. Ако някой от тях починел бездетен, неговият дял се преразпределял между останалите мъжки клонове на кралския род. Иначе на теория всеки от кралете на области можел да предава все по-малки дялове на своите деца, което, разбира се, водело до постоянни вражди в рамките на династията и отслобвоне на държавата. Нещо подобно се случва в Арнор няколко поколения преди възцаряването на Арведуи, съпруга на Фириел. При смъртта си крал Еарендур разделя кралството между тримата си синове (вместо, както дотогава ставало по нуменорските закони, да го остави неделимо на най-възрастния от тях). Така се появяват малките кралства Артедаин, Кардолан и Рудаур. когато Исилдуровите потомци умират без наследници в Кардолан и Рудаур, кралят на Артедаин предявява претенциите си като наследник на династията и Кардолан действително се присъединява към Артедаин, а кралската титла отново отразява властта над цял Арнор. Рудаурското владение обаче отстоява своята независимост (както например Аквитания в пределите на франкското кралство издига свои херцози на мястото на отмрелите меровинги и отказва да се върне под франкска власт) и дори търси помощта на съседен Ангмар, за да се противопостави на Дунедаините. Така че в Арнор имат опит с формалната страна на подобни наследствени подялби и последващите ги нови обединения. Още повече, че на север смятат именно Исилдур за основоположник на гондорското царство и Арведуи като негов потомък има достатъчно основание да иска короната в момента, в който пряката приемственост на южната династия прекъсне. Това, както ще видим, изглежда неприемливо от гледна точка на Гондор.

Алдарион променя наследствения нуменорски обичай, както е известно, защото се скарва със съпругата си Ерендис още преди да стане крал и така или иначе има от нея само една дъщеря, на която иска да остави престола след собственото си царуване. Тъй или иначе, обосноваването на претенциите на Арведуи изглежда стабилно... на пръв поглед. Той, естествено, не предявява претенциите си само от грижа за законността. Предсказано му е (от загадъчната фигура на Малбет Ясновидеца), че или ще постави началото на ново кралство, или ще бъде последният владетел на страната си. В тревогата от предстоящо ангмарско нашествие Арведуи търси изход за Северното царство на Дунедаините и вероятно смята, че го е намерил в брака си с Фириел, гондорска принцеса.

Наместникът Пелендур обаче така и не удостоява с отговор посланието от Форност. Той задържа временно властта и търси подходящ приемник на титлата сред наследниците на Анарион. Анарион е по-млад брат на Исилдур, наследника на Елендил. Според "Анали на крале и владетели", което би трябвало да е нещо като официална летопис и каталог на владетелите на двете царства и отчасти е цитирано в Приложение "А", първият крал на Дунедаините в Средната земя както на север, така и на юг, е Елендил. Негов наследник във всичките му владения е Исилдур, който още приживе на баща си управлява областта от Гондор, наречена Итилиен и крепостта Минас Итил. По същото време Анарион владее Анориен от Минас Анор. Известен паралел с ранносредновековна Европа може да се прокара заради това, че името на принца на областта се прехвърля на самата област - така, както внукът на Карл Велики Лотар оставя името си на своето кралство (впоследствие херцогство) Лотарингия или Лорен в днешна Франция. Според гледната точка на северното царство Исилдур (чиито потомци са владетелите на Арнор) царува известно време в Гондор като владетел на всички Дунедаини в Средната земя, подобно на баща си Елендил. В края на този кратък период той оставя юга под властта на Менелдил, син на Анарион. По това време Анарион вече е мъртъв, така че самият той никога не е носил кралска титла. А знакът за кралската власт на Менелдил е крилат нуменорски шлем, даден му от самия Исилдур. Впрочем, на Съвета на Елронд гондорецът Боромир признава, че тази трактовка на събитията е позната на него и на баща му, Наместника Денетор. Тук може би е мястото за уговорка.

Възможно е Толкин да е "подготвил" Завръщането на Краля и от гледна точка на регалиите и държавната приемственост. Знакът за власт на нуменорските крале от Втората епоха е скиптър. Скиптърът на Ануминас (някогашният жезъл на управителите на нуменорското пристанище Андуние, от които произхожда родът на Елендил) е и основната регалия на наследниците на Елендил и Исилдур в северното царство на Дунедаините. Главата на владетеля както в Нуменор, така и в Арнор е украсена не от корона, а от скъпоценен камък, вложен в проста диадема. Когато връчва шлема си на своя племенник Менелдил, Върховният крал Исилдур може би извършва жест с двойно значение - от една страна му поверява властта над и защитата на Гондор, но от друга му дава просто знак за висока военна служба. В този смисъл наследниците на Исилдур остават по-високопоставени в теоретичната йерархия от тези на Менелдил (и Анарион). Подобни жестове са типични за средновековна Европа - даряването на оръжие, доспехи или скъпоценност от суверена на неговия васал едновременно потвърждава функциите на васала и връзката му с неговия сеньор. Така например в "Песен за Ролан" Карл велики връчва рицарската си ръкавица на своя барон Ганелон, когото е натоварил с мисия при сарацините, а в "Беоулф" датският крал подарява на героя знаме и меч след като му е заръчал да бди над синовете му. Възможно е тъкмо заради неудобното минало на короната на Менелдил като знак за връзката между Гондор и наследниците на Исилдур тя да е заменена с нова, обсипана със скъпоценности корона (но пак във формата на крилат нуменорски шлем заради приемствеността) в царуването на Атанатар ІІ Алкарин. Да се върнем към основната тема.

Пелендур налага пред гондорския съвет кандидатурата на пълководеца Еарнил. Еарнил е несъмнено заслужил и способен гондорски военачалник. Всъщност след гибелта на крал Ондохер и синовете му, Еарнил спасява Гондор от нашествие и разграбване. Освен това той е братовчед на покойния владетел по пряка мъжка линия и кандидатурата му е напълно законна, а вероятно и далеч по-приемлива за гондорския народ от тази на непознат чужд принц. В крайна сметка един успешен и популярен генерал, украсен с лаврите на победата и със славата на спасител на отечеството винаги може да разчита на повече симпатии и изгледи за щастливо царуване от далечен (и непряк) роднина на последния монарх, идващ от една почти неизвестна, а и по всички слухове - слаба страна.
Възможно е целият казус, както е описан в Приложенията към "Властелина...", да е Толкиновата преработка на повода за Стогодишната война между Англия и Франция. В 1337 г. умира бездетен кралят на Франция Шарл ІV. Синът на сестра му Изабел, английският крал Едуард ІІІ, поисква френската корона за себе си. Френските легисти обаче постановяват, че властта над Франция не може да се предава по женска линия и предават трона на Филип VІ дьо Валоа, първи братовчед по мъжка линия на покойния владетел. Това, което в реалния свят довежда до жесток конфликт, в Средната земя е решено с размяна на любезности между двамата кандидати за престола.
Няколко пъти преди случая от 1944 г. на Третата епоха гондорски крале са умирали без да оставят синове и арнорската династия до този момент е пропуснала не един повод да поиска наследството на Исилдур за себе си. В този смисъл претенциите на Арведуи и неговия род вероятно са най-малкото твърде закъснели в очите на Наместника Пелендур. Освен това в условията на постоянни външни заплахи издигането на трона на жена (принцеса Фириел) и връчването на властта на нейния чуждестранен съпруг като консорт би било несигурно. При по-малки колебания в легитимността на кралското наследие в Гондор са избухвали граждански войни. Така че въпросът е решен в полза на победителя от Итилиен и той се възцарява под името Еарнил ІІ. Впрочем, новият гондорски владетел проявява достатъчно такт да не прекъсне отношенията с Арведуи и да му обещае помощ в случай на нужда. В 1974-75 г. на Третата епоха той удържа обещанието си и праща своя наследник Еарнур (бъдещият последен крал на Гондор) начело на голям флот и експедиционен корпус на север за решителния сблъсък с Ангмар и Краля-чародей.

Помощта закъснява, Северното кралство е в руини, а Арведуи загива в ледовете на далечния Форохел. Все пак и ангмарската сила е напълно унищожена, а Арафант, син на Арведуи оцелява и става Предводител на Дунедаините от Севера. Когато по-късно Еарнур изчезва в Минас Моргул, Арафант остава единствен наследник на Елендиловия род и на север, и на юг. Всъщност, възможно е далечни роднини на Анарионово-Менелдиловата династия да са оцелели в Гондор, но тогавашният Наместник Мардил (внук на Пелендур) отново проявява предпазливост (ако не и властолюбие) и задържа регентството под предлог, че няма сигурни известия за смъртта на крал Еарнур. Действията на двамата Наместници вероятно действително предотвратяват ново Родоубийство в Гондор, но стават причина за падането на кралската власт в Гондор и - непряко - съдействат за упадъка на Исилдуровия род на север. Наместничеството става наследствено за потомците на Пелендур и Мардил и носителите на длъжността управляват Гондор с всички права на кралете като някои от техните решения имат значение не само за собствения им народ, какъвто е случаят с Кирион, фактически създател на роханското кралство.

Векове след всички тези събития Денетор ІІ заявява пред вълшебника Гандалф, че е Наместник на Анарионовия дом и че няма да допусне издънката на чужд род, отдавна изгубил величие, да претендира за трона на Гондор. Самият Денетор в този момент вероятно смята, че войната с Мордор е изгубена, така че надали може да бъде обвинен в амбиции за кралска титла. В по-ранен момент той казва на сина си Боромир, че в страна с достойнство като Гондор и десет хиляди години не биха стигнали да направят от Наместника крал. Възможно е това да е своеобразен коментар на Толкин към историята на франките, чийто кралски майордом Пипин Къси се допитва в 751 г. до римския папа кой трябва да бъде смятан за крал - този, който наистина държи властта или този, който носи само титлата. В крайна сметка Пипин става крал.

На това Арагорн пък дава своя задочен отговор като се появява в Гондор преди всичко като наследник на Елендил, а не на сина му Исилдур, чието значение за гондорската приемственост може да бъде оспорено от една чисто гондорска гледна точка (както прави Денетор). Вместо да навлиза в стария спор за това кой е първият гондорски монарх и от кого започва традицията на властта, Арагорн се изтъква като пряк потомък на неоспоримия владетел и на Севера, и на Юга, предтеча както на Исилдур, така и на Анарион и Менелдил. Победата при Пеленорското поле, последвалият крах на Саурон и ореолът на чудотворство и непобедимост придават на Арагорн чертите на истински спасител и при единодушието на народа, Наместника Фарамир, син на Денетор и Съвета той се възцарява като Елесар, Крал на Запада (или на Арнор и Гондор едновременно). Все пак не бива да се забравя, че в този късен момент от историята няма друг предводител, който да може да издигне толкова убедителни претенции за властта (освен може би Фарамир, чийто характер далеч не е на властолюбец), а и Арагорн се ползва с дружбата на Еомер, крал на Рохан и съюзник на Гондор.