Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.10.2009 04:16 - Сексуалност, любов и куртоазия в Средната земя на Толкин
Автор: mglishev Категория: Забавление   
Прочетен: 5290 Коментари: 11 Гласове:
0

Последна промяна: 07.01.2015 02:21


Ритуали, жестове, поведенчески модели


В епоса на Дж. Р. Р. Толкин много критично настроени читатели установяват липсата на любовен мотив. Ако не се лъжа, Уистан Оудън нарича героите на "Властелина..." "...момченца, които не знаят нищо за жените". Наистина, на пръв поглед в “Хобита” и във “Властелина на Пръстените” сякаш няма нито любовна история, нито намек за сексуалност, нито дори женските персонажи са толкова многобройни и характерни като мъжките. Доколкото “Хобитът” следва типа на класическа приказка за намиране на съкровище, при това писана определено за деца, липсата на сексуален или любовен мотив не изненадва.

Във “Властелина...” нещата може би не стоят точно така. Най-малкото, в този обемист роман по думите на Любомир Николов "нахлува стихията" на “Силмарилион”, който е и митологическият заден план на Третата епоха, в която се разиграва Войната за Пръстена. А корпусът митове и легенди за Древните дни (както сам Толкин нарича епохите, разположени хилядолетия преди действието на “Хобита” и “Властелина...” в имагинерната Средна земя) включва поне два текста, които разказват любовна история. Става дума за главите “ За Тингол и Мелиан” и “За Берен и Лутиен”. Първата описва срещата между елфическия предводител Тингол и полубогинята Мелиан в горите. Мелиан омагьосва Тингол и двамата години наред остават неподвижни, така че Тингол не успява да замине със своя народ отвъд морето и в крайна сметка се възцарява заедно с Мелиан над онези елфи, които са избрали да останат в Средната земя вместо да заминат в страната на боговете. Още тук се наблюдават характерни за любовните истории на Толкин черти – жената в двойката е по-високопоставена или по-властна от мъжа, а той случайно я открива на необитаемо място и попада под магията й. По подобен начин започва и историята на Берен и Лутиен. Берен, човек и беглец от преследване, се изгубва в кралството на Тингол и Мелиан и отново случайно попада на дъщерята на царствената двойка – елфическата девойка Лутиен. Той е напълно омаян от танца й в горите и месеци наред я търси, за да я види отново (тъй като при първата им неочаквана среща тя е избягала от него). Когато най-сетне я открива, тя се опитва отново да избяга, но той я вика обратно, наричайки я с елфическата дума за “славей” и така двамата остават заедно. Тинувиел остава постоянно прозвище на героинята, което напомня провансалския сенял или ласкателно име, давано от трубадура на неговата дама; някои дами са останали известни по-скоро със сеняла отколкото с истинското си име. По подобен начин героини на Толкин като Лутиен Тинувиел (Лутиен Славея), Галадриел Утринната звезда (на елфическия род) или Арвен Ундомиел (Вечерницата) се доближават до образа на провансалската благородна дама, известна за ухажващия я поет (а често пъти и не само за него) като Най-прекрасната, Ескларамонда (Просветляващата) или, в крайна сметка, La Belle Dame sans merci.

Впоследствие историята на влюбените се развива драматично. Крал Тингол забранява на Берен, който е простосмъртен, да доближава дъщеря му освен ако не донесе Силмарил (безценен кристал, светещ със собствена светлина) от короната на злия владетел на Севера Моргот. Това неизпълнимо изискване само по себе си е равносилно на смъртна присъда, а реакцията на Берен пред краля е типична по-скоро за поведението на герой от рицарски роман или балада отколкото от мит, защото в мита условията са аргумент сами по себе си, sine qua non. “За дребни украшения продават елфическите крале дъщерите си”, казва с горчив присмех Берен и потегля на отчаяния си поход. Лутиен е затворена в къща, изградена в клоните на огромен дъб, за да не последва любимия си. С магия тя успява да приспи стражите, да се спусне от високото дърво и да открие Берен. Двамата преживяват редица повече или по-малко зловещи приключения, срещат се с неочаквани съюзници и с предатели и в крайна сметка успяват да откъснат Силмарил от короната на страховития Моргот, но Берен загива в бой с огромен вълк пред портите на Тингол едва ли не броени часове след като кралят се е смилил и му е дал дъщеря си за жена. Историята има и послеслов – как Берен и Лутиен се срещат след смъртта и –парадоксално – след това слагат началото на потомство, в което тече кръвта на божествената Мелиан и от което произлиза потеклото на човешките крале в следващите епохи. Действително, в този случай amor vincit omnia и срещата след смъртта, типична за някои от келтските митове (и перифразирана в мотива за сплитането на двете дървета над гробовете на Тристан и Изолда) повлиява на събития в смъртния свят. Това е може би приносът на Толкин към приказната съкровищница – детайлът за потомството на персонажи, които би трябвало да са мъртви, но временно се връщат от отвъдното царство, за да поставят началото на свещена династия от герои и владетели, която никога няма да прекъсне.

В “Силмарилион” има и още една история за връзка между смъртен и елфическа принцеса – това са Туор и Идрил, родители на героя Еарендил, който се превръща в спасител на човешкия и елфическия род и носител на – ни повече, ни по-малко – Утринната звезда като светилник на своя плаващ из небесата кораб. Тази история няма централното значение и не е така детайлно разказана като любовните премеждия на Тингол и Мелиан или Берен и Лутиен. Но и тук имаме устойчиво общо място – Идрил със сигурност е по-високопоставена от Туор и нейният баща първоначално не е особено склонен да я отстъпи на смъртния.

Историята на Берен и Лутиен има наистина централно значение както за митологията на Средната земя, създадена от Толкин, така и за него като личност. Романтичният заряд на легендата, която той сам нарежда сред най-значимите си произведения (и чиято дълга версия в стихове така и не публикува приживе), вероятно е вдъхновен от любовта му към неговата съпруга – Идит Мери Толкин. Писателят неведнъж нарича жена си “моята Лутиен” и дори заръчва на общия им гроб да бъдат изсечени имената на влюбените от легендата. Като романтичен влюбен и доста консервативен мъж, Толкин, разбира се, пише за любовните истории на своите герои по начин, който самият той намира за единствено възможен и подходящ.

И Мелиан, и Лутиен са, както беше споменато, по-високопоставени от своите възлюбени – първата е един вид божество, което взима за себе си елф, а втората е безсмъртна кралска дъщеря, която избира човешката участ заради чувствата си към един изгнаник. У Толкин често мъжът е този, който първоначално бива очарован, омаян и понякога в прав текст омагьосан, а жената е тази, която прави избора – да приеме или не предложеното й сърце, както и да го чака или да се втурне в събитията на епохата като негова спътница и понякога водачка. Така в историята на Турин (още една от водещите глави в “Силмарилион” и предание за Древните дни) елфическата девойка е ухажвана от свой сънародник, но сама предпочита смъртен герой. Разбира се, легендата за Турин е едно от най-мрачните произведения на Толкин; тук нямаме любовна история, а само безкрайното нещастие и обреченост на всички участници в трагическото действие, но остава фактът на избора. Жената прави своя избор и той е да обича по-нископоставен от нея мъж. А в “Легенда за Арагорн и Арвен” от Приложенията към “Властелина...” проличава, че жената може да бъде благосклонна към влюбения в нея, но да чака мига на неговото издигане, за да го потърси. Арвен и баща й Елронд се отнасят с умерена благосклонност към ухажването на Арагорн, но самият герой знае, че няма да получи ръката на любимата си, докато не стане крал. Тук мотивът за избора на жената се преплита с този за издигането на мъжа заради нея, както става и в романа за феята Мелюзина от края на ХІV в., за който ще споменем и по-нататък.

Това пряко ни отвежда към законите на куртоазната любов, възникнала като норми и набор от поведенчески правила в земите на днешна Южна Франция през ХІІ в. Толкин неведнъж е отричал преклонението на романтиците към “Рицарската епоха” като фалшив идеал, но героите му (особено, но не само в любовните си истории) се държат като образцови рицари според канона на провансалската, а и на севернофренската куртоазна литература, запазена в романи, балади и хроники.

Трубадури като Рембо дьо Вакейрас, Гийом ІХ, граф на Поатие и дук на Аквитания или Бертран дьо Борн, както и авторите на първите рицарски романи като Кретиен дьо Троа, Томас и Берюл говорят неизменно за “службата” на влюбения към неговата дама. Като “дама” не е синоним на “жена”, нито дори просто на “благородничка”, а идва пряко от къснолатинското “domna”, т.е. “господарка”. Така например Жофроа Рюдел дьо Блайа (ср. са ХІІ в.) възпява любовта си “отдалече” към графинята на Триполи, която никога лично не е виждал, но на чието име и чест е готов да служи само заради разказите за нейните добродетели (и красота), които е чувал от поклонници, завърнали се от Светите земи. Доколкото Мелиан, любима на Тингол, е божествена фигура, може би тук е уместно да припомни, че според някои изследователи култът към дамата на сърцето идва от крайни форми на култа към Света Богородица. Действително, някои рицари и трубадури в молитвите си преди битка или друго изпитание са добавяли и името на своите любими като един вид същества, на чиято помощ разчитат. Също така част от кодекса на куртоазната любов е искането на талисман или любовен знак от дамата – това обикновено е определен аксесоар от облеклото на жената (декоративен ръкав, ръкавица, воал, кърпичка, шарф) или кичур от косите й. Към това също ще се върнем по-късно. В Средните векове, когато вярата в чудотворни икони и мощи от светци е изключително разпространена, любовният знак понякога замества или поне допълва “вълшебното” снаряжение на рицаря, което трябва да го опази от злощастие. Все пак, доколкото в битка носенето на нагръдна икона, малко ковчеже със свети мощи или просто кръст има за цел запазването на живота на носителя, дамските знаци на внимание се появяват върху доспехите най-често по време на турнири, които са par excellence светски събития. Тук те отново имат своята “защитна” функция, но са и донякъде показни. Може би най-типичният знак на куртоазната любов е рицарят по риза – това е мотив от ХV в., разглеждан в “любовните съдилища” на бургундския дук. Рицар е задължен от своята дама да се яви на турнир без доспехи, само по нейна риза. Той се сражава и спечелва турнира, макар че целият е покрит с кръв, прах и рани. Мотивът пряко напомня покрова на Света Богородица, който тя замята (по подобие на античната нимфа, спасила Одисей от удар в скалите с пояса си) над ония, които се намират под нейна закрила. Може би най-популярният предмет, даден от дама на мъж, е ножницата на меча Екскалибур (Каледфулх или Калибурн в по-стари уелски източници), която Езерната владетелка дава на крал Артур и която е по-ценна от самия меч, защото предпазва оня, който я носи, от загуба на кръв, колкото и дълбоки да са раните му.

Подобен мотив намираме и у Толкин, макар и не толкова експлицитен. На първо място тежките черни коси на Лутиен могат да покрият нея или любимия й в случай на опасност или да разпръснат тежко ухание, което да приспи врага им. Нейните магьоснически умения също така могат да придадат и на самата нея, и на Берен формата и свойствата на други същества, така че те незабелязани да преминат през вражеска стража. Също така и Арвен във “Властелина на Пръстените” ушива и извезва с герб знамето, под чиято закрила любимият й Арагорн ще препуска към победа в битката на Пеленорското поле. А владетелката на Лориен Галадриел облича своите гости в елфически плащове, които ги предпазват по едва ли не вълшебен начин от очите на врагове. В този смисъл властните и царствени героини на Толкин приличат на много от средновековните куртоазни дами, които невидимо бдят над своите верни рицари. Самата Галадриел може би напомня най-много на феята Мелюзина от романа на Жан д’Арас, която сама създава владение и царува в него за своя прослава и за изгода на своя съпруг Реймонден, когото е издигнала от изгнаник до родоначалник на могъщата династия Люзинян.

Темата за куртоазното ухажване във “Властелина...” може да бъде подета още в началото на романа, в момента, в който Фродо и другарите му са отведени в дома на горския Стопанин Том Бомбадил. Доколкото куртоазията е изискано поведение, подходящо за “cour”, т.е. за аристократичен двор, то Фродо се държи куртоазно при срещата си със Златоронка, любима на Бомбадил. Щом я вижда, той се стъписва и известно време не успява да проговори. Тук отново се проявява типичният за Толкин (и за рицарската литература на Средновековието) мотив на омайващата дама. Когато си връща дар-слово, Фродо заговаря направо в стихове, с които възхвалява прелестта на домакинята си. На няколко места в текста Фродо нарича Златоронка “прекрасна моя дама” и неговите любезности развеселяват Том (към това ще се върнем по-нататък) и очароват Златоронка, разбира се, в рамките на изключително, бих казал Толкиновско, благоприличие. На раздяла Златоронка се обръща към него с думите: “Сбогом, Приятелю на елфите! Щастлива бе нашата среща!” (1.) Тяхната среща може да бъде сравнена с тази на Персевал от романа на Кретиен или на прототипа му, уелския див рицар Передур, с прекрасната дама в шатрата, която по-късно се оказва кралска дъщеря и стопанка на Замъка на Граала. Както хобитите са “недодялани пътници”, така и Передур е див човек от планините, който остава лишен от дар-слово при първата си среща с прекрасната дама, на която подарява пръстена, даден му от собствената му майка.

Може би най-куртоазните страници във “Властелина...” са тези, на които са описани отношенията между джуджето Гимли и владетелката Галадриел. Гимли принадлежи към народ, който не се слави с умението си в песните, словата и изобщо в изискаността. Толкиновите джуджета (а оттам и джуджетата на други автори на приказна фантастика) като правило са грубовати по поведение, а уменията и се простират в миньорството, ковашкия занаят и пехотния бой с оръжия като секира или боздуган. Песните им (а песните на различните народи у Толкин са от огромно значение за атмосферата на книгите му (2.)) са посветени преди всичко на техните подземни дворци, на кралете им и на техните несметни богатства(3.). Галадриел, от друга страна, е безкрайно древна, самата тя е митологическа фигура. Родена е в отвъдморското царство на боговете. Познавала е героите от древните дни, участвала е в техните действия. Тя, разбира се, е безсмъртна и не остарява, така че красотата й с вековете само е придобивала нови качества. Нейната царствена щедрост и мъдрост са качества, които авторът заявява в прав текст – така, както това се прави в мит или приказка. Надали може да има две по-далечни същества от Гимли джуджето и владетелката на Лориен. И все пак Толкин е отделил няколко забележителни страници от романа си на неща, които двамата си казват и които казват един за друг.

Когато Гимли се изправя пред Галадриел, той се намира в дома й в качеството на донякъде неочакван и може би нежелан гост. Според Толкин между елфи и джуджета цари ако не вражда, то поне недоверие. Владетелката обаче се обръща към Гимли с любезни думи и най-впечатляващото е, че тя го заговаря, използвайки за места, които той смята за люлка на своя род, имена от собствения му език. За консервативния до архаизъм свят на Толкин това е повече от любезност – това е милост. Гимли, разбира се, е трогнат. Нещо повече, когато поглежда владетелката в очите, той сякаш вижда в тях любов, както пише авторът. Разбира се, на други места Толкин влага в устата на свои персонажи думи в смисъл, че владетелката на Лориен е опасна магьосница и че никой не може да премине пред нея без да се оплете в мрежите й. Така че и тук вероятно е налице мотивът за омайващата жена.

На раздяла с гостите си Галадриел подарява на всекиго по нещо за спомен. За Гимли тя не е подготвила дар, а направо му задава въпрос: какво би желало джудже от елфите. Съвсем нетипично за не особено красноречивия си род, Гимли заявява, че не му е нужно нищо повече от това, че я е видял и че е чул любезните й слова. На това реакцията на Галадриел е да възхвали изискаността на госта си и отново да настои, че не бива точно той от всички, дошли при нея, да тръгва без дар. Тогава Гимли назовава (не поисква, а именно смирено назовава по текста на романа) един-единствен косъм от блестящите златни коси на владетелката. Това е изумителна дързост. Такъв дар се прави между лица в доста по-недистанцирано положение. А и хилядолетия преди събитията от романа, в епохата на “Силмарилион” един от най-блестящите сънародници на владетелката е поискал същия безценен дар и е получил отказ. Съпругът на Галадриел, който присъства на мястото, се вглежда с удивление в джуджето, но не реагира. Последвалите действия на самата владетелка може би донякъде обясняват неговото въздържание. Тя първо казва, че молбата е едновременно дръзка (и тя е), но и любезна (Гимли всъщност не моли, той назовава и то едва след като е изрично накаран да пожелае нещо; освен това всъщност не изрича нищо обидно или позорно в духа на куртоазните норми на поведение). След това владетелката действително разпуска една от плитките си, отрязва три дълги златни косъма и ги подава на джуджето с благословия. То отвръща на тази щедрост с обещание да ги вложи в кристал (джуджетата са майстори и на скъпоценни украшения) като залог за доброжелателство между двата народа. Така действията на двамата придобиват освен емоционално и определено политическо значение, а честта им по никакъв начин не е накърнена. В Средните векове куртоазното ухажване на високопоставена дама също може да има определено политическо значение, доколкото васалите на даден сеньор не биха изменили на съпругата му. Тук вече опираме във въпроса за сексуалните измерения на подобно поведение. У Толкин за сексуалност на героите трудно може да се говори. Привличането помежду им не е обяснено или дори загатнато по друг начин освен чрез чиста емоционалност. Само в най-старите варианти на легендата за Лутиен тя танцува гола пред Моргот (облечена единствено в косата си, която, както беше споменато, може да бъде непроницаемо покривало), но в публикувания вариант на “Силмарилион” и във “Властелина...” подобни подробности са спестени на читателя вероятно заради все по-засилващия се консерватизъм на автора. Само на още две места в текста може да се открие намек за сексуалност – когато вълшебникът Гандалф обвинява кралския съветник Грима, че следи “стъпките на жената, която желае”, именно принцеса Еовин, а братът на принцесата заплашва Грима, че би го заклал за това и още веднъж, в Приложенията, където се споменава, че майката на Арвен е била в плен на безобразните орки, където е претърпяла “рани и мъчения”, които нейните синове не могат да забравят и заради които е загубила всяка радост. В легендата за Турин от “Силмарилион” също се говори за (неволно) кръвосмешение между брат и сестра като самата дума никъде не се споменава в пряк текст. В наръчниците по любовно изкуство (версии на Овидий) на провансалските и френските трубадури и трувери могат да се открият препоръки както за “чиста” любов, така и за отношения, включващи една или друга “позволена” нежност или просто допускащи, че любовта винаги води до прелюбодеяние. При куртоазната любов у провансалци и французи ухажването почти изключително е спрямо вече омъжена жена, а не спрямо девойка и съществува схващането, че “няма любов в брака”. Толкин, разбира се, не приема и не представя подобна менталност в творбите си. Неговите герои се държат по-скоро като Жофроа Рюдел (влюбен, както казахме, отдалеч), а не като, да речем, Сервери дьо Жирон (ХІІІ в.), който в своята “Попътна песен” приканва любимата си да пренебрегва своя съпруг и да покани поета в леглото си.

Когато отпътува от Лориен, Гимли плаче за онова, което е намерил, само за да го изгуби толкова скоро. Тази негова благородна скръб кара елфа Леголас да се сближи с Гимли, така че в края на романа двамата вече са неразделни приятели – своего рода Лаурел и Харди на Средната земя. Скръбта по любимата на раздяла е общо място в много от произведенията на провансалските трубадури. Когато по-късно Гимли научава, че владетелката е пратила устни послания до своите някогашни гости, той настоява да чуе думите, предназначени за него на всяка цена – дори да му вещаят смърт. Когато посланието се оказва далеч по-безобидно (и неизменно любезно), Гимли изпада във възторг. Когато пък на два пъти чува прибързани думи за Галадриел като опасна магьосница, той реагира агресивно. Рицарското задължение да се брани честта и името на любимата дама е съвсем естествено за Носителя на къдрицата (както ласкателно го нарича самата владетелка). Всъщност Гимли кани на дуел роханския принц Еомер (по-късно крал) и Еомер се шегува, че явно ще трябва да се учи да “възхвалявам една прекрасна дама под любящите удари на джуджешка секира”. При по-късна среща между двамата, Гимли прощава неволното “оскърбление” на Еомер, когато научава, че и той самият е попаднал под очарованието на Арвен. Впрочем Арвен освен внучка на Галадриел към този момент в действието вече е и кралица на Гондор, съпруга на Арагорн. Доколкото Рохан е в нещо като федеративни отношения с Гондор (в духа на отношенията между късната Римска империя и варварските федератски народи), то Арвен несъмнено е по-високопоставена от Еомер, така че той отново се вписва в традицията на преклонение пред знатна дама, при това, в случая, съпруга на владетеля-суверен, какъвто е Арагорн спрямо Рохан. Любопитно в случая е, че Еомер, възхитен от хубостта на своята – можем ли да го кажем – сеньора, на свой ред взима за жена гондорска благородничка, която му е равна по ранг.

Нещо подобно се случва с още двама от героите на “Властелина...” Еовин, принцеса на Рохан, се влюбва в Арагорн още преди той да стане крал. Когато разбира, че той не може да отвърне на чувствата й, тя пожелава да загине на бойното поле, предрешва се като мъж и заминава с конниците на война. Жената-воин е стар мотив в германската литература, която Толкин познава професионално. Валкюриите на Один или Брунхилда, несломимата исландската принцеса от “Песен за нибелунгите” са само примери в това богатство от образи. Самата Еовин е наречена в текста на романа “Дивата дева-воин от севера”. Но от воин тя се превръща отново в жена, когато, след битката, се озовава в един и същи дом с последния гондорски Наместник – Фарамир. А като персонаж в романа тя има реплика, която я поставя в по-"земно" и по-"модерно" положение спрямо героини като Арвен. Когато Арагорн настоява, че тя трябва да остане в безопасност и да управлява народа в отсъствието на чичо си, Еовин недоволно и рязко отвръща: "Всичките ти слова казват само едно: жена си и мястото ти е в къщата!"

Като жена, както е типично за Толкиновото творчество, Еовин всъщност избира. Тя избира Арагорн и при невъзможността да изиграе за него ролята на омайващата дама (тя е много по-млада от него, а и той е от по-благороден род от нейния, което в понятията на куртоазията прави връзката им невъзможна; да не говорим за обвързаността му с Арвен като негова дама), избира смъртта. Когато и този избор й е отнет, защото тя оцелява в битката, Еовин се намира в пълно равновесие. Тя не притежава нищо. Нейният стар сродник и крал е мъртъв. Брат й, който вече е крал, е далеч с конницата. Мъжът, когото е смятала, че обича – също. И двамата могат всеки миг да загинат. Собствената й смърт обаче, която тя е потърсила доброволно, я е отминала. Пред Еовин, във вакуума на нейното положение, се изправя нова възможност за избор. Фарамир й предлага себе си. Двамата са относително равнопоставени. Загубили са близки. Тя е от кралско семейство, а той – от династия без титла, но с несъмнено по-древен произход. Думите на Фарамир към Еовин са, от една страна, несъмнено куртоазни в духа на почит към високопоставената дама (“Дори да бе блажена кралица на Гондор, пак щях да те обичам”), а от друга – просто думите на мъж към жена, без условности (“Не ме ли обичаш или просто не искаш?”).

Доколкото Толкин изповядва творческото кредо за eucatastrophe, сиреч за щастлива развръзка, достигната след перипетии, изборът на Еовин е предопределен. Тя избира Фарамир, става негова жена и получава благословията на Арагорн за този съюз. Така около трона на Арагорн и Арвен се събират влюбените в кралицата васали – Еомер, който взима за жена дъщерята на амротския принц (но вече е заявил, че смята Арвен за най-красивата дама в двора) и Наместникът Фарамир, чиято съпруга е Еовин, а нея той би обичал, дори ако тя “бе блажена кралица на Гондор”. Картината напомня двора на мъдрия и победоносен крал Артур (по “Рицаря на каруцата” на Кретиен дьо Троа или по “Смъртта на Артур” от Томас Малори) с неговото благодатно царуване и с Ланселот, най-верния рицар, влюбен в Гуиневир. Разликата е там, че любовта у Толкин не води до престъпления от страст – прелюбодеяние или раздор. Героите на Толкин се владеят до съвършенство и са куртоазни до нереалност. Те, в крайна сметка, са приказни и митични герои, точно както и персонажите от средновековните рицарски романи. Затова Фарамир може да каже своите думи, а Гимли да ухажва Галадриел с любезни слова пред съпруга й.

------
Добавки

- (1.) Тези думи може би отговарят отчасти на любимия за феновете въпрос кои са Том и Златоронка. Кой е Том и какво е мястото му в Средната земя, придполагам, ще остане загадка (което е прекрасно), но Златоронка вероятно е от елфически произход. Фродо е наречен "Приятел на елфите" още при срещата си с Гилдор в Горски край. Това явно е нещо като почетна титла, давана на избрани смъртни. Златоронка с радост разпознава Фродо като такъв Приятел, тоест за нея това му качество има определено значение. За мен това е аргумент в полза на елфическия й произход. Освен това тя в пряк текст е разточително описана като "прекрасна млада елфическа принцеса в премяна от живи цветя" в очите на уморените и разтревожени хобити. Това, че Златоронка е наречена "Щерка на Реката" може би означава, че тя е дъщеря на горската река Върбоструйка, което с оглед на Толкиновата митология вероятно я прави дъщеря на Маяр от народа на водния бог Улмо, заселил се конкретно в тази река. Това не пречи другият й родител да е елф, какъвто е случаят, например, с Лутиен. Разбира се, Толкин невинаги оставя достатъчно следи за проследяването на един или друг интересен детайл в книгите си и точно случаят с Том и Златоронка е такъв. Самият Стопанин Том по всяка вероятност е "пришит" на късен етап към Средната земя.

- (2.) В текста съм пропуснал да отбележа песента на Дървобрад пред Мери и Пипин в ентическия дом. Това е елфическа песен, в която се сменят гласовете (и текстовете) на ент и ентруга, в която всеки неуспешно приканва другия да напусне своята страна, за да дойде при любимия напролет, през лятото или наесен. Песента завършва с обща строфа, в която ентът и ентругата заедно пеят как в мрака и отчаянието на зимата ще бъдат заедно. Текстът е съставен в изключителна прилика с класическите любовни тенсони на провансалските трубадури. Тенсоната е полушеговит любовен спор между трубадур и неговата дама от редуващи се строфи на единия и другия, в който обикновено дамата обвинява поета в грубост или той нея - в жестокост. Последната строфа обикновено завършва с помирение или шеговита поука.

- (3.) Тери Пратчет с блестяща ирония довежда тежката сериозност на джуджетата до абсурд, карайки ги да пеят безконечно: "Злато, злато, злато...", заради епигонството на не един и двама други автори спрямо Толкиновия образ.

- На много места в текста твърдя, че у Толкин жената е тази, която прави избор. Пример за "слаба" жена може би е само лориенската девойка Нимродел, баладата за която Леголас изпява пред Задругата в покрайнините на Лориен. Нейната "слабост" обаче може би се състои само в това, че тя напуска покрайнините на родната си гора, за да се засели на по-безопасно място. Всъщност Нимродел предприема дълго и рисковано пътешествие от Лориен към Дол Амрот в Гондор, откъдето трябва да замине с любимия си Амрот (първоначално крал на Лориен преди идването на Галадриел, която поема властта, но не и титлата) към отвъдморското царство. Амрот, който е принуден от другарите си да се качи на последния кораб, който напуска пристанището тъкмо преди началото на лошия сезон, вижда закъснялата Нимродел на брега и се хвърля във водата, за да се върне при нея, но, разбира се, драматично се удавя. Самата Нимродел или (по-вероятно) някоя от нейните елфически спътнички става съпруга на местен простосмъртен (sic!) и поставя началото на династията на принцовете на Дол Амрот (още веднъж безсмъртна жена и смъртен мъж основават владетелски род, както в легендата за феята Мелюзина и в толкова други европейски митове. И още веднъж високопоставена жена оказва благоволение на нископоставен мъж като в провансалската лирика).


Тагове:   Толкин,


Гласувай:
0
0



1. анонимен - sex
12.10.2009 20:14
Ама никъде няма секс нали?
цитирай
2. mglishev - Ама никъде няма секс нали? Не се ...
13.10.2009 02:11
анонимен написа:
Ама никъде няма секс нали?


Не се клатят в описания от по десет страници, да.
цитирай
3. sparhawk - вечно съм признателен
13.10.2009 09:14
за бележката от номер 2. Не могат да разберат някои хора, че красотата на любовта не се крие във вулгарни описания за грухтене и "клецане".
цитирай
4. mglishev - Ма не бе, те героите си имат деца, ...
13.10.2009 14:14
Ма не бе, те героите си имат деца, женят се, имат си мераци. Ама че Толкин не е написал никъде:

"И тогава Сам го вкара на Роузи, а тя рече: - Ах!",

ами да, не го е написал. Щото сексът си го има и без много приказки, пък и щеше да стои като кръпка на стила.

Иначе много се кефя на "Краля Маг" на Крис Бънч, но там грубо на всеки петдесет страници имаше по две, за да се разкаже как точно военният трибун облизал на жена си гърдите. Няма проблем, порнякът продава, ама това е разликата между Бънч и Толкин - единият е кадърен, но ще си остане занятчия, а другият е писал без да се съобразява с пазара и е станал велик.

А и цялата работа отива далеч отвъд простите мераци на Сам към Роузи или на Фродо към Златоронка. Защо героите на Толкин не се чукат из храстите? Ето това е въпросът? Защо се гледат влажно и си говорят високопарно? Ами защото авторът е следвал определена идея, затова. Защото пише средновековен роман насред двайсети век. "Властелинът на Пръстените" е много неща, едно от тях - последният рицарски роман.
цитирай
5. sparhawk - Amen to that!
13.10.2009 21:47
"това е разликата между Бънч и Толкин - единият е кадърен, но ще си остане занятчия, а другият е писал без да се съобразява с пазара и е станал велик".
Между другото - и в пазарно отношение.
цитирай
6. mglishev - А така - номерът явно е в това да пишеш ...
14.10.2009 08:07
А така - номерът явно е в това да пишеш както си искаш, за да накараш пазара да се съобразява с теб, а не ти - с него.

Циците на хартия първо не са толкова задоволителни колкото тези на живо и второ са похват на несигурните в таланта си автори.
цитирай
7. анонимен - Нема ебане!
14.10.2009 15:23
Аз съм същият неграмотник, който написа първия коментар, че няма секс.В този обаче ще се похваля как в момента чета "Властелина" и съм на седмото небе, че е почнах защото книгата кърти.Стигнал съм до средата на "Двете кули" и вече си търси останалите книги на Толкин, за да прочета и тях, след година-две ще съм гийк, който знае всичко за Средна земя, да заете ей!Всечко е добре, но няма как да не ми направи впечатление, че в "животинско" отношение до тук героите си падат малко нуубаци.

М.Глишев ти ще да си онзи сдухан тип, който беше на финала на "Голямото четене"Не се обиждай и аз бих се сдухал, но да знаеш, че ако приятелитети са ти казали че си бил супер те лъжат.
цитирай
8. анонимен - kjs
14.10.2009 15:24
ksjf
цитирай
9. mglishev - Аз съм сдуханият тип, да :) Четенето ...
14.10.2009 22:06
Аз съм сдуханият тип, да :) Четенето беше голяма тъпня, ама нищо, в България и от такива работи се прави биография.
За мерака ти да четеш ти правя евалла, ама чак като се окаже, че ти си по-малко сдухан и си направил разни неща - тогава може и да взема акъл от теб. Жив и здрав ;)

А кво значи ksjf и от тебе ли е?
цитирай
10. анонимен - мнение отстрани
11.03.2010 16:07
Хубаво е да се чете, и не само за секс.
А въобще отношението към секса в миналото е било далеч по-практично от сегашното.
В един твърде хубав руски комичен сериал, чието име забравих, млад жител на съвременна Москва се сблъсква с група алтайци /или тувинци/. Те решават да го оженят за своя мома. Преговори водят не с него, а с баба му. Тя е удовлетворена, когато разбира каква е зестрата, а той се възмущава:"А мене никой ли не ме пита ?" "А твоето мнение никому не е нужно. Шаманът-мъдрец препоръчва този брак, а баба ти е съгласна." При срещата със своята бъдеща съпруга героят я пита:"А при вас всички сватби ли стават така?" Отговор:"А при нас се смята, че истинската любов идва три години след брака, а дотогава има само телесно привличане."
Живеещ в препълнени жилища /дори в кралските спални или пред входа им спят на пода слуги и стражи/, постоянно в допир с домашните животни, човекът от прединдустриалното общество не се е нуждаел някой да му обяснява за цветенцата и пчеличките, но и не е можел да идолизира секса. той е бил нещо общоизвестно - но не за всички общоизвестни неща се пише и говори.
Тъй като поради ред причини съм в постоянен контакт с цигани, спомням си как шокирах своите колеги и колежки от институт на БАН, все на почтената възраст от около 60 години, че на сбирките на секцията приказват по-неприлично отколкото цигански младежи във възрастта на свръхсексуалността.
цитирай
11. mglishev - Идеализацията си я има
11.03.2010 16:18
Куртоазната литература го показва. А за учените дами не се учудвам. И моите преподавателки бяха цапнати в устата. Човек компенсира.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 7194792
Постинги: 1082
Коментари: 8064
Гласове: 5590
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата