Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.08.2011 19:22 - Книгите-игри и блестящите ни доспехи
Автор: mglishev Категория: Забавление   
Прочетен: 6044 Коментари: 10 Гласове:
8

Последна промяна: 23.08.2011 23:56

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Тебешири, костилки и мечове



image

 

            Разбира се, всичко започва от детството. Както хубаво го казва принцеса Ирулан (или Франк Хърбърт, то е все същото), началото е изключително важно. Най-личният роман на Бредбъри е „Вино от глухарчета” и в това няма нищо странно. Там той е десетгодишен. Детството е време, което превръщаме в мит, при това напълно заслужено. Плодовете, шамарите, комшийските хлапета, гуменките, пръчките и кучетата от ранните ни години постепенно се оказват обвити в елегичната, златиста мараня на спомена. И книгите. Омир, четен под дъба. Или, хайде, да не се превземаме – „Замъкът на таласъмите” под чина. Това е нещо дребно, но когато сладките години на хлапащината си отидат, се превръща в лично съкровище, на което се радваме, когато си го припомним.

            В деветдесетте почти нямаше компютърни игри. Забавленията по принцип не бяха кой знае какви. Телевизията не предлагаше голям избор – всъщност се знаеше кога изобщо има нещо, годно за гледане. Списание „Дъга” тъкмо спираше да излиза, а „Мики Маус” беше доста жалък заместител. Пак добре, че беше започнал да се появява преводният „Астерикс”. Конструкторите Lego бяха страхотни, но не всеки ги имаше. Нямаше пейнтбол, нямаше LARP. По-големите все още се стреляха с фунийки по дворовете, а десет-дванайсетгодишните се чудехме къде да се денем и правехме главно неща, заради които отнасяхме по някой не много сериозен, но и не особено приятен задвратник. Разбира се, винаги я имаше възможността за мачле, но топката привличаше като магнит онези с фунийките и трябваше безславно да отстъпваме терена. Люпехме семки, ядяхме филии с маргарин, разменяхме си колички Matchbox, ходехме с ожулени колене и си измисляхме какъв страшен филм сме гледали вчера. С роботи. И с индианци. Ама и с рицари. И с пирати, бе. И после се биехме с пръчки, докато отнякъде не изскочеше някоя паникьосана майка или баба, решила, че ей сега ще си изпоизвадим очите. Чак с топчета и лагерни колички не сме си играли, за тия неща трябва да се обърнем към родителите си. Все пак карахме раздрънкани велосипеди-балканчета, ролкови кънки и някакви скейтбордове, залежали в детмаговски складове от бай Тошово време. Разбира се, дращехме дама с тебешир по асфалта, нищо че играта официално се водеше "за женки". Идилия си беше. Родените в осемдесетте може и да не хванахме най-добрия период, за да си възпитаме музикален вкус, но поне откъм детство не можем да се оплачем – въпреки че забавленията ни си бяха кажи-речи пещерни.

            Едно от най-хубавите неща бяха книгите-игри. Попадахме случайно на тях, искахме ги от любопитство, а после си разказвахме един на друг, разменяхме си ги и постепенно ставахме фенове. Тогава не знаехме, че това е разновидност на ролевата игра, нито че са възникнали в Англия на основата на настолни игри... Просто врънкахме нашите за левчета, ходехме и си купувахме Колин Уолъмбъри, Блонд и Уейн, Майндкрайм и „Битки безброй”. Родителите най-често бяха против – щеше им се да четем „Винету” и „Граф Монте Кристо”, но там нямаше възможност да промениш хода на сюжета.

Всъщност май отначало не бяхме наясно, че англоезичните псевдоними принадлежат на наши автори. Нито че част от тези автори са само с по седем-осем години по-големи от самите нас. Поне аз известно време не се сещах, че е така. В класа се играеше „Пътят на Тигъра” и се връткаха безброй триумфи и падения на „Кървав меч”, която по общо мнение на Рафи Арменеца, Киро Чука, Сашо Дългия, Жоро Сумото, Кени Индианеца и моя милост, по-известен под „индианското” име Манол Ръкспина (видни културни дейци от 6-и „г” и 7-и „в” клас на Първо даскало) беше може би най-великата книга, писана някога, по-добра дори от първите броеве на списания с каки, които от време на време задигахме от по-големите си братя.

            Всъщност всички сме си мечтаели за неща като Total War или Lineage II, но не сме го знаели. Искахме да играем игри, в които сме крале, воини, магьосници, наемници и герои. Искахме да имаме замъци, мечове и корони, и вълшебни жезли, но вечер да се прибираме при мама и да има десерт. Затова „Кървав меч” се радваше на огромен успех и беше направо наизустена. Затова се опитвахме да правим магии като в Невидимия университет (по онова време започна да излиза и Пратчет, а ние го четяхме, без да сме сигурни защо героите му са смешни, а не, ами, героични). Затова зяпахме като цапнати с мокър парцал Heroes of Might & Magic II (не III, а II, точно така) в магазинчето на „Пулсар”. Затова и сами се опитвахме да си правим игри. Разбира се, че пишехме свои собствени книги-игри в най-хубавите си тетрадки – това няма и нужда да се коментира. Опитвахме се да си направим нещо средно между „Монополи”, “Dungeons & Dragons” и Total War. Тогава тези неща още не съществуваха - особено за нас. В класа обаче се опитвахме да нарисуваме карта на огромен континент върху големи листове картон, взет кой знае от чия родителска чертожна маса. Искахме картата да е красива, да е релефна, да е шарена и като я погледнем, да изглежда като истинска вълшебна карта – едновременно изображение и самото място. Не знаехме думата "интерактивна", разбира се. Няма момче, което да не обича карти. Надявам се и за в бъдеще да няма. Имахме купища зарчета, но не от разнокалибрени типове, а най-обикновени шестстенни зарчета за табла, измъкнати от дървените кутии на дядовците ни. Нямахме никаква идея за бойна система, но знаехме, че искаме кралства и армии. Съчинявахме си фонови истории, скалъпени от всичко прочетено и видяно на филм. За щастие, бяхме гледали „Конан Варварина” с Бате Арни и „Уилоу”, а на пазара излизаха и първите фентъзита в България, така че не бяхме напълно неопитни. Понякога на лист хартия, седнали в „развалките” при Минералната баня се опитвахме да изиграем някое малко приключение върху карта на Франция, прерисувана старателно върху стъкло от някой училищен атлас. Интуитивно стигнахме до идеята, че водещият на играта не бива да играе, за да не спечели безмилостно, ползвайки се от „бъговете” в системата си. Опитвахме се да измислим система за война без зарчета, с тактически и стратегически карти, с типове войски и разположението им. Или сме били много интелигенти момчета, или бащите и братята ни тайно са ни подшушвали по някоя добра идея вечер, или сме били под влиянието на няколко успешни книги-игри като „Завръщането на наследника” от Винсент Були (за съжаление, вече покойник). Естествено, имаше и момиче. Винаги има по едно такова момиче в класа – не просто поредната отминавана с пренебрежение лигла и зубрачка, а някоя, която дава добри идеи, зашива по някой шамар на момчетиите, играе футбол и се катери по дървета. В нашия случай беше Катя, която май нямаше прякор. Сигурно не сме смеели да й го кажем и сме го забравили. Всичко това по никакъв начин не ни пречеше да крадем череши от дворовете – София все още беше град с дървета в дворовете, а махалата около Първо и СМГ и досега изглежда горе-долу както в средата на деветдесетте.

            Оттогава минаха вече доста повече от десет години. Наближаваме трийсетте, пуснахме шкембенца, бачкаме и оплешивяваме (е, надявам се Катя Без-Прякор да не оплешивява), но изглежда, че старата страст по игрите не пропада. Със старите съученици от Първо почти се изпогубихме, но един-двама от тях са ми приятели и досега (доскоро бяхме и съседи) и не сме спирали да се сещаме за детинщините си. Продължаваме да четем фантастика и фентъзи, чакаме Diablo III, а с времето се оказа, че много от детските ни страсти са били познати и на други наши връстници. Днес ходим по пейнтбол и LARP-ове, помпозно носим смешни костюми и оръжия, а започнахме да водим и собствените си деца и племенници на такива неща, за каквито като хлапета само сме сънували. Родени в края на соца, расли в първите години „от новата ера”, всеки (или почти всеки) от нас остана до някаква степен homo ludens, играещ човек. Едни се преструваме на преуспели, други – на интелектуалци, трети – на журналисти, технократи и дори на политици, но понякога следобед падаме на шах от старците в Градската градина, друг път прекарваме по някоя незабравима „нощна”, громейки врага в компютърна игра. Отскоро имаме възможността и да си спомним книгите-игри. Точно в момента гаджето е при майка си, така че дописвам това изречение, вадя си зарчетата от чекмеджето и със страшна сила изигравам първата книга от „Пътя на Тигъра” в изпълнение на неумолимия завет на нинджите от Острова на безметежното спокойствие.

 

23 август 2011




Гласувай:
8



Следващ постинг
Предишен постинг

1. whitebarde - :)
23.08.2011 21:47
Ех, ама как точно "Завръщането на наследника" си сложил за начална:) Може би най-добрата от скромната ми колекция. За съжаление, по стечение на обстоятелствата стоплила една северозападна баба през виденовата зима и около посрещането на милениума..
Но още помня:
По тъмните улички
в гъстия мрак
изписва съдбата
зловещия знак
на Смъртта"
цитирай
2. mglishev - Е, Барде Магарикс,
23.08.2011 22:01
че как иначе? Това беше много добра книжка, наистина. За мое съжаление, битките в един момент отстъпиха на разни по-мистични работи, но и така приключението си го биваше. Всъщност от тази книжка за първи път научих името на Лоенгрин.

Уви, г-н Булев, авторът, вече е покойник. Много жалко. "Завръщането..." беше не само добра игра, но и нещо като добра историческа повест, та и добро фентъзи. Авторът можеше да напише още хубави неща, при това далеч не само игри.
цитирай
3. ran - обичам блестящите доспехи :)
27.08.2011 02:36
"онези с фунийките" бяхме играли вече DOOM и книгите-игри ни бяха нещо като глобалното затопляне - портал към света на въображението за по-малките ни братя, непознали битките с "истински" мечове и снежни топки с камък в центъра. "Видни културни дейци", като фраза, го научихме когато се опитвахме да си оправим правописа, супротив поученията ни на учителките по БЕЛ (по модерно му). Отделно, Виолета ни чукаше, катерейки се най-високо по софийските кестени, без да се притеснява от блестящите ни доспехи :)
Въобще
светът имаше повече нужда (нашият свят) от Civilisation отколкото от от Heroes of Might & Magic.
цитирай
4. mglishev - Абе късно сме се родили,
27.08.2011 03:40
вие по-дъртите слушахте вече Гънс, докато ние още бяхме на вафли Кукуруку :)
цитирай
5. анонимен - Амин!
09.09.2011 23:43
Книгите-игри са ми тотално непознати, но описаниято на детството е вечно ;)
цитирай
6. mglishev - :)
19.09.2011 12:14
анонимен написа:
Книгите-игри са ми тотално непознати, но описаниято на детството е вечно ;)


То самото детство си е такова. Гаджето ми вика, че съм дечко, щом още се кефя на тия неща.
цитирай
7. анонимен - Калпазанино раб божи Мануиле,
21.09.2011 18:19
Жалко, че не ми прати този текст за алманаха, как хубаво щеше да влезе в раздела "Откъде идваме"! Е, остава за следващия брой

Атанас Славов
цитирай
8. mglishev - Е,
28.09.2011 10:24
анонимен написа:
Жалко, че не ми прати този текст за алманаха, как хубаво щеше да влезе в раздела "Откъде идваме"! Е, остава за следващия брой

Атанас Славов


то нали знаеш, бохемщина, човек пише, когато намери време и акъл, а не когато трябва :)
цитирай
9. анонимен - А какво стана...
07.11.2011 09:23
Какво стана с книгите игри "направи си сам"? Няма ли да бъдат издадени, па макар - и под псевдоним?
цитирай
10. анонимен - Last Roman
10.05.2012 08:28
Браво Глишев, много добра ретроспекция на доброто старо време на 90-те. Чак се присетих и аз за мойте младини:) Наистина историческите възстановки и ролевите игри са си точно проекция на детските мечти в зрелия живот.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 8625254
Постинги: 1097
Коментари: 8098
Гласове: 5671
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата