Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.07.2013 11:05 - Бантустани и индиански резервати в Средната земя
Автор: mglishev Категория: Забавление   
Прочетен: 1343 Коментари: 2 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Бантустани и индиански резервати във фентъзи-литературата

(За Таласъмия, Стара Загора 2013)

 

 

            Не е кой знае каква тайна, че не можем да измислим нов цвят. В очите и умовете ни има цветове и нюанси, каквито сме срещали или каквито можем да срещнем в природата; можем да забъркаме с бои някаква комбинация, която не се среща по нашите ширини, но със сигурност ще се окаже, че някое амазонско колибри има поне едно перо от същата боя. Казвам това, защото искам да подчертая, че и най-развинтената фантазия в края на краищата опира до съставки, взети от реалността. Това дори невинаги е напълно осъзнавано от фантазиращия, защото асоциациите в главите ни са понякога прекалено бързи и интуитивни, за да ги проследим. Въображението ни е като еклектичен готвач – взима оттук-оттам по нещо дребно от действителността и го забърква в екзотични смески.

            Банална мисъл, ще си кажете. Така да бъде, но когато нещата опрат до фентъзи, това пренасяне на готови неща от нашия към измисления свят става особено любопитно. Защото в измисления свят живеят, повече или по-малко, хора. Както не можем да измислим нов свят, така и ще се затрудним да напишем (пък и да прочетем) фентъзи, в което изобщо няма човешко същество. Да, разбира се, съвсем формално може и да се получи – ще нахвърляме, да речем, историята на млад таласъм сред караконджули и ще си кажем: готово, това вече е нечовешка история. Разбира се, това ще е самозаблуда. Защото в момента, в който нашият герой, таласъмът извърши нещо познато за нас, той ще се е оказал що-годе човек. Може да тича, да се кара, да бъде жесток или симпатичен, но всички тези неща са вече познати от собствената ни природа. Всеки висок, самотен замък във фентъзитата всъщност прилича на Мон Сен-Мишел. Мисля, че Пратчет го е осъзнал най-добре и затова неговият Анкх-Морпорк отначало беше пародия на фентъзи-град, тоест на практика Потьомкиново село (Нарви ще ви обясни какво е това), а днес вече е пародия на Лондон и Ню Йорк едновременно.

 

            Затова обичам да си ровичкам из теми, свързани с политиката във фентъзи. Не ме интересува дали Толкин е расист, а как точно се управляват измислените народи. Ясно, да, знам, повечето от тях си имат крале, защото въображението ни уютно се е свряло в приказното минало. Но няма държава само с крал, колкото и да е измислена. Тук е мястото за нещо като политическа антропология на фентъзи-литературата.

            Ето нещо съвсем конкретно: в много романи намирам индиански резервати. Или бантустани. Знаете какво е първото; колкото до второто, Нарви би могъл да ви обясни и него – бантустан е дума с двоен произход: „банту” от името на африканската група народи банту и „стан” от персийската дума за страна, държава. Това са затворени области, които белите колонизатори на Африка оставят на местните чернокожи. Бантустанът на теория е самостоятелна държава, в която колониалните власти не се месят. Но изолацията прави тази „държава” силно зависима от обграждащите я територии на съседа. Бантустан в наше време е Лесото – политическа „дупка” на картата на Южна Африка. Свазиленд е почти бантустан, но има и граница с други държави, а не само с ЮАР. В границите на ЮАР има и други изолирани автономни области на местно население, които обаче нямат статута на независими страни. Целта и на резерватите, и на бантустаните е една – изолация. Казано по африканерски: апартейд. Няма нужда да се разпростирам нашироко върху теориите за жизнено пространство, за асимилация и така нататък. Схващате идеята. Само ще припомня, че самата концепция за концентрационен лагер произлиза от Южна Африка. Резерватът и бантустанът по същество са това – място за изолация; затвор за цяло племе. Едно огромно гето с флаг, химн и смяна на почетния караул пред колибата на вожда.

            И резерватите, и бантустаните разполагат със свое правораздаване, най-често според местното обичайно право. В Щатите съдебната практика говори нашироко за юридически „суверенитет” в земите на „зависимите нации” на индианците. Понякога бантустаните (но не и резерватите) разполагат със своя валута и въоръжени сили, по правило не особено надеждни.

            Произходът на тези институции е достоен за успеха им във фентъзи: разбира се, средновековен. Бурите-африканери, британските колониални власти и американците просто са въвели в употреба нещо, което векове наред е съществувало в Европа. Вече споменах гетото – изолирания квартал зад високи стени, в който празнуват не като нас, учат не като нас, ядат не като нас и въртят някакви тайнствени сделки почти като нас. Сега мога да спомена и законодателното разнообразие – в добрата стара средновековна Европа всеки що-годе успешен владетел управлява територии с различни обичаи. В едно село за кражба може и да бесят, а в друго да наказват само с побой. И е много важно владетелят или съдията, изпратен от него да знаят в кое село как се процедира. Просто не е съществувало единно правораздаване, а само куп местни обичаи. Днес това продължава да бъде така в индианските резервати (или, разбира се, дори само при пресичане на щатска граница). Ако се намираме в голяма територия на „зависимите нации”, например около Four Corners, може да се окажем страна извън времето – вървейки или шофирайки, ще пресечем не толкова линията, отделяща Тексас от съседен щат, колкото „ничията земя” между селата на две племена. Покойният Роджър Зелазни обичаше с упоение да описва подобни „гранични” ситуации, при които досадата на митническия контрол се оказваше част от митологията на съня и мечтата. Любимият ми пример е с пътуването на Коруин и Рандъм в един стар мерцедес от Ню Йорк към Амбър. Разбира се, няма нужда да обяснявам, че пресичането на граница в най-старата литература може да означава и преход между живота и отвъдното.

            Но да се върна на резерватите и бантустаните. Класическият такъв е „Резерватът на таласъмите” от Клифърд Саймък. Той не беше мрачен и неприятен – беше си почти увеселителен парк. И вътре в него също си имаше вътрешни граници – тролски мост, село на таласъми, които варяха сладка октомврийска бира, май дори дърво на банши и прочие. На практика беше продължение на университетския кампус (още една средновековна институция с автономия в рамките на града), а като си помислим за едновременно шарения и ужасяващ свят на софийския Студентски град, ще разберем нещо от мистичния трепет, с който Саймък е описал Резервата.

            Истинският бантустан във фентъзи е Пиурифейн, територията на пиуриварите или метаморфите от „Замъкът на лорд Валънтайн” на Силвърбърг. На иначе щастливата планета Маджипур, където успешно съжителстват какви ли не раси и народи, има територия, отделена само за старото местно население. То няма право да я напуска. Вътре в нея се самоуправлява, както си иска. Чужденци рядко я посещават. Само дето тази територия е влажна, гориста и мъчна за обитаване. Неприветливо място. Самите й жители са неприятни личности, пълни с огорчение и недоверие. Натикани са там не по своя воля. Мултикултурализмът свършва на границите й. Техническият или моралният напредък не са много добре познати там. Не е никак странно, че дотук говоря за американски автори – първо, фентъзи е почти изцяло англоезичен феномен. Второ, резерватите са почти изцяло американски феномен. И самата Америка е много подобна на Маджипур – в огромните й градове има място за всички народи, но индианците живеят най-вече в своите резервати. Не всички резервати са неприятни места, разбира се, но хората имат предразсъдъка, че там е мястото да го удариш на евтино пиене и хазарт или пък да си купиш по-евтино оръжие – тоест пак е „гранично” място, място малко извън обикновеното поведение, абе, с една дума, Студентски град.

            Още един близък до ума пример е Брокилон, царството на дриадите от поредицата за вещера на Анджей Сапковски. Повечето от вас са чели книгите и знаят, че елфите и дриадите са силно потърпевши от човешката експанзия, натикани в гори и блата, преследвани, гладуващи и докарани до отчаяние и разбойничество. Стрелят без предупреждение. Спазват не много разбираеми стари обичаи. Същински команчи.

            Няма да ви отегчавам с огромен материал, бездруго трябва пак да търча към някакъв протест. Така че продължавам с още два примера и приключвам.

            Във „Властелинът на пръстените” има поне два бантустана или резервата (а може и да са повече, оставям това на вас). Разбира се, първият е Графството. Изолирана територия, рядко посещавана и рядко напускана. Хобитите си живеят вътре идилично и изобщо не ги интересува Широкият свят. Ръгат чушки в боба, затварят буркани, пецкат здраво пушилист от лулата на мира и изобщо са се отдали на дребнобуржоазно самодоволно скотство. Естествено, Графството не е типичен бантустан, защото изолацията му не е някакво нещастие (пък и все пак през Графството минават от време на време разни чужденци, особено важни са търговските кервани на джуджетата). Но то е точно територия, поискана от старите хобитски вождове за заселване. И милостиво отстъпена от Негово Величество краля на Артедаин Не-помня-кой II. Земя само за наши хора. Частно парти. Вход почти забранен. Навсякъде наоколо поне някога е била страната Артедаин.

            Втората подобна зона е Друаданският лес. Това е горист анклав в планинската част на гондорската област Анориен, край пътя от Минас Тирит към Халифириен (прегледайте си картата на Средната земя, географията е хубаво нещо). Там живеят Друговете, Друедаините или просто – Дивите хора. Далечни роднини на хобитите, те имат още имена – Вози, Горяни. Стар и примитивен народ. Не знаем дали имат някакво родство с мъртвия народ на клетвопрестъпниците, които Арагорн изкарва от почти същите планини. Те молят Теоден (и по-късно Арагорн им го гарантира) да спре да ги преследва като дивеч. Искат само да останат в своите гори, нищо повече. В страната им не бива да стъпва никой чужденец. Арагорн издава подобна заповед и за Графството. Да не забравяме, че до 1947 Толкин е поданик не просто на Обединеното кралство, а направо на Британската империя; а в нея, по-точно в Британски Радж съществуват държави, които почитат Джордж VI като император на Индия, но не се радват на посещения от бели чиновници. В някакъв смисъл Друаданският лес и Графството са такива малки раджастани в Гондорски Радж. Както казах, не можем да измислим нов цвят. Пък и в средновековна Европа понякога по-стари населения със западаща материална култура се изолират в тъкмо такива планински анклави.

            Тук може би е мястото за едно малко уточнение във връзка с „Властелинът...” и политическата култура, задействана в книгата. Много от „държавите”, споменати в романа изглеждат изолирани, оградени страни. Но са изолирани не вътре в рамките на по-голяма организирана територия, а от широки пусти пространства. Тоест например Лориен не може да мине за бантустан. Но и оградеността с пусти земи също е средновековен феномен: „граничните области”, „ничията земя”, опустошеният или просто незаселен буфер между кои да е две ранногермански племена, територията с непресушени блата, неизсечени гори и без прокарани пътища със сигурност е известен на Толкин.

            Последният ми пример е от „Историите на Господаря Ли” на Бари Хюгарт. Това е поредица от три кратки романчета за древен Китай, която не бива да се бърка с приключенията на Съдията Ди от Роберт ван Хюлик. Та, в третата книга за Господаря Ли, „Осем ловки демона”, героите освен с божествата и демоните на китайската низова митология си имат работа и с един отвратителен престъпник, Ханджията Шеста степен Ту. Ханджията е маниакален убиец, садист и изверг. Получава стомашно-чревни оргазми, когато убива хора по бавен, неописуемо мъчителен начин. И не може да спре да говори за храна. Непрекъснато разяснява в достолепен неоконфуциански стил правилата за провеждане на угощения на различните търговски и занаятчийски гилдии в Китай. Това го прави само още по-ужасяващ. Господарят Ли смята, че Ханджията Ту е такъв, какъвто е, защото произлиза от коренното население на страната, което народът хан (собствено китайците) е прогонило в най-затънтените блата, където няма какво да се яде. Така че Ханджията като всичките си сънародници е роден от гладни хора, недояждал си е, слушал е приказки за храна и е останал психологически гладен. Жител на резерват, при това не от приятните. Мисля, че нещо подобно може да потвърди отношението към храната на собствените ни баби: „хляб не се хвърля”, „никой не е по-голям от хляба”.

           

            Примерите могат да бъдат още десетки. Предполагам, че още докато слушахте това, сте се сетили за такива. Оградената земя е част от нашата съвсем обикновена човешка история – и естествено е станала част и от приказките, и от приказната ни фантастика.

С това смятам да приключа. Благодаря на Нарви за прочитането на този текст и още веднъж се извинявам, че не можах да дойда лично. Стискайте ни палци, защото се опитваме да натикаме комунистите в бантустана, където им е мястото.

 

 

Менедел,
22 юни 2013




Гласувай:
1
0



1. demograph - А в същност комунистите са ни натикали в бантустана България и ни изтребват,
09.07.2013 23:14
изтребват, изтребват,изтребват......Върви на протеста.
цитирай
2. mglishev - Айде стига глупости,
11.07.2013 00:28
аз съм си там всеки ден. Който не е - той да върви.

И който ще коментира, да коментира по съответния текст. Малко самодисциплина.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 5455085
Постинги: 1061
Коментари: 8006
Гласове: 5487
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата