Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.09.2009 23:59 - Покаянието на свети Жил ІІ
Автор: mglishev Категория: Други   
Прочетен: 1002 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 16.09.2009 00:00


(Продължение и край)

          Портикът към площада бе препречен от десетина притеснени стражи с натегнати арбалети. Явно лорд Талбът не искаше синът на барон дьо ла Тур-Дьони да загине в ръцете на разбеснелите се парижани. Тълпата засега не смееше да налита към мъжете с арбалетите, защото не се знаеше кога някоя стрела можеше да излети от само себе си. Но нещата изглеждаха сериозни. По-сериозни от миналия път. Хората бяха ядосани не на шега. Във всеки случай Ерве не можеше да стигне площада оттук. За щастие, никой не обърна внимание на рицаря, който погледа тълпата от ъгъла и сви обратно. Той обърна коня си и се огледа за заден вход на някоя от страничните къщи. Фасадите им гледаха навътре към параклиса, но не можеше някой от тези големи градски домове да няма врата и към улиците наоколо.

Надолу по улицата нямаше хора – всички се бяха струпали пред портика. Ерве видя една яка дървена врата, наведе се от коня и се опита да я отвори. Беше залостена, разбира се. Мъжът изруга. Отначало реши да я разбие с шпагата, но си каза, че е по-вероятно да счупи оръжието. Трябваше да взема брадва, помисли си.

Слезе от коня и потропа силно. След малко – за негова изненада, понеже по време на смут парижаните, които не участваха в метежите, се криеха безмълвно зад резетата си – отвътре се чу мъжки глас:

- Какво искаш?

- Приятелю, за Бога, отворете! – извика Ерве, склонен да стисне ръката и на Дявола, ако можеше с това да се добере до брат си.

- Да не те гонят? – обади се онзи отвътре.

- Не, но искам да стигна „Сен Симон”, а не мога – Ерве се опитваше да бъде търпелив, защото му беше ясно, че ако настоява всичко да стане веднага, нищо няма да стане. Никой не отваря току-така вратата на непознат.

- Ти да не си от ония, лудите, бе? А, не, да имаш да вземаш!

                Ерве чу стъпки, отдалечаващи се навътре в къщата. Заблъска по вратата, а иззад завоя се разнасяха заканите на събралите се разочаровани слушатели на проповеди. За сега стражата явно не беше застреляла никого, защото ако това беше станало, щяха да се разнасят писъци. Не от застреляния, а от самите стражи.

- Моля Ви, ще платя, ако ме пуснете! – развика се Ерве.

                Пйк се чуха стъпки отвътре.

- Колко даваш?

- Ливра! – Ерве реши да бъде щедър, за да не го оставят да си вика пред вратата, докато тълпата се разправя с брат му.

- Нека бъдат две, щом много бързаш, а?

- Две да са, отваряй проклетата врата! – беше твърде уплашен, за да продължава да любезничи.

                Отвътре се разнесе дрънчене на желязо. Стопанинът вадеше ключа. След много дълго, както се стори на Ерве, тропане с резето, дрънчене с ключове и скърцане на панти, вратата се открехна. Ерве посегна да я отвори широко и под носа му се тикна дълга пика.

- С това бруля круши, ама мога и тебе да обруля. Да видя парите.

                Ерве бръкна в пояса си, напипа две големи монети и ги протегна.

- Че тия са парижки, нищо не струват. Туренки нямаш ли?

- Нямам. Но ще ти дам още една такава.

- Още две.

                Ерве се сепна и щеше да изругае, когато се сети пак защо е всичко и извади още две ливри.

- Дръж.

Пиката се скри и отвътре се показа хилав сивокос мъж с огромна дупка на дясната буза. Ерве се взря в кътниците на човека, които се виждаха съвсем ясно. Долните бяха изпочупени и черни, а горните бяха целите жълти. Там, където дупката свършваше, към врата се проточваше червена линия.

- Какво си ме зяпнал, стар войник не си ли виждал? – озъби се още повече онзи и грабна ливрите. – За тия пари ще ти вкарам и коня вътре, че да не ти го открадне някой.

Ерве тикна юздата в ръцете на човека и се озова в тесен, висок коридор, по-скоро нещо като безистен, водещ към вътрешен двор. Малко светлина идваше оттам и от уличната врата, инак коридорът беше тъмен.

- Давай, рицарю, влизай навътре – обади се пак сивокосият като погледна бързо шпагата на Ерве. – Рицар си, нали?

- Да.

                Ерве тръгна навътре, докато зад него, подпрян на пиката си и хванал юздата на коня, който едва се побра в коридора, мъжът заключваше обратно вратата. За миг Ерве се замисли дали човекът няма например половин дузина слуги, които ей сега ще наизскачат и ще го пребият и ограбят, но вече нямаше какво да се направи по въпроса. Излезе в дворчето, докато след него идваха конят и обезобразеният стар войник. Още един пострадал от бургундците, каза си Ерве. Или от нашите? Какво значение има?

- Ти нали на площада искаше да излезеш? Ей тука е вратата.

                Още няколко минути пипкаво отключване и Ерве видя пред себе си познатото корито за коне на „Сен Симон”.

- Слушай, войниче, искам не само да изляза, ами и да се върна, ако е рекъл Господ. Ще ме пуснеш ли пак?

- За още две ливри – да.

- Тогава ми попази още малко и коня, а ако ме пречукат, го задръж. – и Ерве излезе на площадчето. Зад него мъжът затвори вратата.

                На „Сен Симон” имаше няколко души от стражата. Откъм портика се виждаха гърбовете на арбалетистите и се чуваха все по-заплашителните ревове на събралите се хора. Вратата на параклиса беше отворена. Единият от стражите беше сър Едмънд, същият, който беше се намесил навреме, за да измъкне Ерве от вероятно същата тълпа преди по-малко от година.

- А, друже – каза кисело англичанинът с провлачения си акцент – ей Богу, доста ми се събра покрай вас и брат Ви напоследък. Радвам се, че се добрахте дотук.

- Какво е станало, капитане? – веднага попита Ерве – и как е брат ми?

- Имам чувството, че основното ми задължение в стражата е да бдя над семейството Ви, господине. Регентът ме постави в много неприятно положение тази сутрин. Каза ми: „Отиваш там, Едмънд, момчето ми, опазваш лудия французин жив, както и роднините му, ако се появят”. Но не ми даде да взема стотина мъже, както ми се искаше. За да не съм дразнел тълпата, рече. Все едно вече не е раздразнена. Добре, че стигнахме дотук преди да се съберат всички. Само не знам как ще си ходим. Изглеждат гневни.

                Ерве не го слушаше. Изтича до процепа в зазиданата ниша, наведе се и викна вътре:

- Жил! Жил!

- Не е там.  – обади се иззад гърба му англичанинът. – В параклиса е.

                Без да разбира каквото и да било, Ерве се изправи, отиде до отворената врата и влезе в тъмния параклис. Миришеше ужасно.

- Жил! – извика пак.

                В тъмнината нещо се раздвижи. Ерве се вгледа към движението и позна брат си, седнал на пода. До него имаше още някой, но рицарят не му обърна внимание.

                Жил беше с огромна брада и непоносимо мръсен, но Ерве го прегърна силно.

- Какво си направил пак, глупако...

                Жил се засмя сухо, също прегърна брат си, извърна се и каза:

- Приятелко, да Ви представя брат си Ерве, наследник на барон дьо ла Тур-Дьони и бакалавър за рицарско звание.

                Ерве погледна към човека, на когото говореше Жил и не повярва на очите си, които вече свикваха с тъмнината. Това беше млада жена, също отвратително мръсна и облечена в дрипави, мазни дрехи. Иначе, доколкото можеше да се прецени при тези обстоятелства, лицето й не беше грозно. Жената държеше в ръцете си нещо като вързоп.

- Братко, това е любимата ми, Фийет от „Сен Симон”. А това е синът ни Жилбер.

                Ерве известно време седя с отворена уста, след което внезапно осъзна колко страшно смърдят безумният му брат, странната жена и невъзможното нещо в ръцете й, скочи на крака и излезе от параклиса. Навън сър Едмънд тъкмо разхлабваше шпагата и кинжала си в каниите.

- Капитане... – Гласът на Ерве трепереше.

- Видяхте ли ги? – ухили се криво англичанинът. – Не са ли мила картинка?

- Но... как?

                Едмънд сви рамене.

- Предполагам, че историята е достойна за сборник с новели. Но след малко на вашите парижани ще им писне да викат и ще се хвърлят върху момчетата ми. Параклисът няма други изходи, а човекът, през чиято къща минахте, за да дойдете тук, твърди, че няма да пусне мръсен англичанин като мен да излезе, така че май нямаме много време за разкази сега.

- Няма да... но как? Та той дори взе пари от мен, а и конят ми е при него!

- Е, явно сте се оставили да Ви измамят. Отдавна щяхме да сме се измъкнали, ако човекът не беше ни обяснил иззад вратата, от която се появихте, че ще наръга с пиката си първия от нас, който се опита да влезе при него. Пък и вратата си изглежда здравичка.

- А прозорците на параклиса? Тълпата се е събрала само пред портика, отзад няма никой! – каза Ерве като си рече, че сега най-важното е да се измъкнат, а историята на жената и детето можеше да научи и по-късно.

- Зарешетени са здраво. Колкото до другата къща, тя е изоставена и подозирам, че вратата й откъм площада е затворена с яки резета.

- Тогава...?

- Тогава, драги, остават две възможности. На добрите граждани, които и в момента чувате да викат и да ми плашат момчетата, им писва, тръгват си и ни оставят на мира или пак им писва, дават няколко жертви и разкъсват момчетата, след което влизат тук и се хвърлят на нас и на брат Ви, който е разочаровал доста своите доскорошни последователи с тази, признавам, малко смущаваща любовна история. Имаме шпаги, отнасяме по един-двама със себе и това е. За Ваше утешение ще добавя, че вероятно после регентът ще изколи половината град.

- Но не можем просто да седим и да чакаме да ни разкъсат буржоата!

- По-скоро можем. Ако имаше как, бих изпратил вест на лорд Талбът в двореца, но за съжаление нито аз, нито хората ми умеем да летим.

                Ерве изпсува и се тръшна на земята. До него сър Едмънд остана кисел и невъзмутим. Тълпата отвън вече започваше да мята боклуци по стражите, които бяха отстъпили в дъното на портика и все така държаха арбалетите си. Скоро някой щеше да метне камък, в отговор да излети стрела и животът да свърши по изключително безмислен начин. Ерве си помисли, че брат му е бил прав – нищо не беше наред, щом можеха да стават такива неща.

                Внезапно му хрумна отчаяна мисъл.

- А ако покажем детето на народа?

- Моля? – сега Едмънд изглеждаше объркан.

- Имаме жена с детенце на ръце. Не знам каква е историята, но мисля, че се досещам и виждам, че това е вбесило гражданите. Но ако покажем жената и детето на хората, може и да ни се размине.

                Едмънд наведе глава на една страна, цъкна с език, изплю се и каза:

- Пълна глупост. Но така или иначе няма какво да се прави. Само че трябва да ги поизмием малко, инак никого няма да умилят. Защо не извикате лъжливото си приятелче с пробитото лице и не го помолите за малко вода? Аз ще ида да разсейвам нашите добри граждани с приказки.

Двамата се спогледаха, сър Едмънд внезапно намигна на Ерве и на него му хрумна, че когато са си в Англия, англичаните може би не са чак толкова лоши. След това двамата тръгнаха към различните краища на площада.

- Ей, войниче! – викна Ерве до вратата на къщата. Отвътре се разнесе кикот.

- Няма да ти отворя и благодаря за коня!

- Не искам да ми отваряш.

- Че какво искаш тогава?

- Ведро с вода и кърпа.

- Я го виж – изсмя се отвътре сивокосият. – а защо да ти ги давам?

- За още една ливра как ти звучи?

- Не ставаш за търговец, рицарю, но ми харесваш. Жалко, че ще те пречукат скоро.

- Хайде де, нищо не ти струва!

- Три ливри!

- Две.

- Не става.

- Добре, добре, три да са.

 

                След малко, мъкнейки ведрото и един стар парцал, Ерве влезе пак в параклиса. Брат му и жената до него изглеждаха съвсем безразлични към всичко наоколо.

- Жил, госпо... Фийет. Искам Фийет и детето да се измият с тази вода.

- Защо? – колебливо се обади жената. Гласът й беше хубав, но звучеше глухо в тъмния, стар параклис.

- Капитанът и аз смятаме, че народът може и да се смили над млада жена с дете на ръце.

- Ха! – в този сричка се съдържаше цял разговор.

- Моля. Трябва поне да опитаме.

                Фийет сви рамене.

- Да опитаме тогава и да се свършва по-бързо. – Жената взе парцала, натопи го във ведрото, разпови бебето си от гадостите, с които беше омотано, наведе се над него и започна да го трие с мокрия, относително чист плат. Ерве се сети как се беше родил конят му и попита:

- А пъпната връв?

- Прехапах я – каза спокойно жената.

                След като изтри детето, което беше започнало да издава тихи звуци, подобни на мяукане, тя го подаде на Ерве и започна да плакне ръцете и лицето си. Дяволите да ме вземат, каза си Ерве, та тя хич не е грозна.

- Как стана това? – попита той.

- Това? – обади се Жил. – Нечакано.

- Бях се зазидала във вътрешната стена на параклиса. Една стара корделиерка идваше да ми носи храна. Имаше ключ от параклиса – обясни Фийет. – Когато Жил поискал да го зазидат в ниша отвън, братята минорити са изхвърлили доста тухли.

- И стената на параклиса съвсем изтъняла. – добави Жил.- един ден, докато се въртях и си търсех място, стената съвсем се разпадна. Една тухла ми удари палеца, но от другата страна се оказа Фийет.

- Чийто обет трябваше да е доживотен – усмихна се леко жената.

- А... детето? – едва попита Ерве.

- Роди се снощи късно – каза Фийет.

                Жил изсумтя.

- Извиках за помощ от хората, които дойдоха за проповед тази сутрин. Дни и месеци са ме слушали, молеха ме да им говоря за Божията любов и любовта към ближния. А като разбраха, че тук при мен има жена... Добре, че бяха стражите. Те отвориха вратата на параклиса, избиха зидарията на Фийет и ни измъкнаха.

- Готова съм – каза Фийет.

                Ерве държеше детето и като хвана със свободната си ръка жената под мишница, я изправи на крака. Затворени от много време в своите ниши, двамата доскорошни отшелници се олюляваха и всеки от тях падна по веднъж, преди да направи първите си няколко крачки. Фийет явно още се чувстваше зле след раждането в такива условия. Накрая все пак взе детето и се опря на Жил, той пък се опря на Ерве и излязоха на площада. При портика се виждаше как сър Едмънд размахва ръце и обяснява нещо, изнервените стражи са се дръпнали на крачка зад него, а от тълпата навън се чуваха диви смехове, дюдюкания и крясъци.

                Пред входа на „Сен Симон” Фийет и Жил колебливо се обърнаха и се прекръстиха. По стар навик Ерве също направи набързо кръст над лицето и гърдите си. Помисли си, че ако се отърве, ще си прибере коня на всяка цена. Сетне тримата продължиха към сводестия вход на малкия площад. Заобиколиха каменното корито, докато слънцето играеше в мръсните червеникави коси на младата майка. Крачка по крачка влязоха под свода, стражите се дръпнаха, сър Едмънд свали ръце и отстъпи, а Фийет внезапно се стегна, вдигна красивата си глава и без да се опира на никого направи стъпка навън, с детето на ръце, към очакващия ги народ на Париж.

 

София, 21 юли 2009




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 8627037
Постинги: 1097
Коментари: 8098
Гласове: 5671
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата