Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.06.2011 10:58 - Необикновената история на малоазийските българи- Димитър Шишманов
Автор: nestinar Категория: История   
Прочетен: 5731 Коментари: 2 Гласове:
6

Последна промяна: 22.06.2011 13:23

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 1. "Ние сме българе, ние сме българе"


Български войници на Чаталджанските позиции през Балканската война 1912-1913 г. били изненадани от този вик на тичащи към тях турски войници. Заведени при началството, турските войници разказали своята одисея: били българи от Анадола (Мала Азия), избягали от турската армия. След много премеждия, при голям риск за живота си, те успели да достигнат фронтовата линия и да преминат на българска страна.

След Хуриета (Младотурската революция през 1908 г.) българските младежи в Турция били вземани войници в турската армия. През Балканската война мнозина българи от Мала Азия били изпратени на фронта. Почти всички, на групи по двама-трима или поединично, преминали в България. Бягства на малоазийски българи от турската армия имало и преди, и след войната. Те прекосявали турско-българската граница или по различни пътища и по море стигали до други страни и оттам се прехвърляли в България. Те настоявали пред българското правителство да уреди преселването в България на семействата им, останали в Мала Азия, изложени на насилия и грабежи от турските власти, от черкези и от пристигащи от България турци-мухаджири (изселници), които се настанявали в къщите им.

До Балканската война малко се знае за малоазийските българи. Първите писмени сведения за тях са от началото на XIX в. от европейски пътешественици и дипломати: Ж. М. Танкоан (френски пътешественик и дипломат в Персия), д-р Салватори (италиански пътешественик), Джордж Кепел (английски офицер).

В българската книжнина и печат за първи път се споменава

9


за българско село в Мала Азия през 1844 г. в издаваното от Константин Фотинов в Смирна (Измир) списание "Любословие". Сведения за малоазийските българи се появяват и в цариградския български печат през 60-те и 70-те години на XIX век.

През XIX-то столетие за българите в Мала Азия са писали и руски и чешки учени, а след освобождението на България - българските университетски професори Иван Д. Шишманов, Любомир Милетич и други български автори.

Най-ценните изследвания върху историята на малоазийските българи, от които се ползва всеки, който проучва тяхното минало, по хронология на публикуването им, са:

"Из Мала Азия (пътуване към българските колонии)" от Васил Кънчов, известен географ и етнограф, бивш учител в българската гимназия в Солун, инспектор към Българската екзархия в Цариград и министър на просветата. Той посетил някои от българските селища в Мала Азия в края на миналия век, срещал се и разговарял с жителите им. Трудът му е прочетен на 23 март 1899 г. на заседание на Книжовното дружество. Публикуван е в сп. "Български преглед", год. V кн. VIII, 1899 г.

"Българските колонии в Мала Азия" от Лука Ив. Доросиев, служител в Българската екзархия в Цариград. Изследването е докладвано в Историко-филологическия клон на Академията на науките от А. П. Стоилов и М. Маджаров на 17 ноември 1921 г. Публикувано е в кн. XXIV на списанието на Академията, клон Историко-филологически и философско-обществен, 1922 г. Доросиев е проучил официалната преписка между българското правителство и легацията и консулството в Цариград по изселването на малоазийските българи от Мала Азия през 1914 г. Той е ползвал и спомените, които му разказвали братята му Тодор Доросиев, учител в българските села в Мала Азия, Яким, абаджия в Балъкесир и Бобе, абаджия в Бурса.

"Език и бит на тракийските и малоазийските българи" от проф. Стефан Младенов, Хр. Кондов и Хр. Вакарелски, в два тома, Тракийски сборник, кн. V и VI, издание на Тракийския научен институт през 1935 и 1936 г. Идеята за написването на този труд принадлежи на видния философ проф. Димитър Ми-

10


халчев, един от ръководителите на Тракийската организация, в която членуват и малоазийските българи - бежанци. Подкрепа за публикуването му оказва тогавашният председател на Тракийския върховен комитет Коста Георгиев. Малоазийските българи произхождат предимно от Южна Тракия. След изселването им от Мала Азия те са настанени в голямата си част в Западна Тракия и споделят бежанската неволя на западнотракийци след Първата световна война. Вакарелски и Кодов посещават села, в които живеят малоазийски българи, разговарят с тях, записват спомените им с характерното наречие, проучват техния език и бит.

Обемист сборник с народни песни, приказки и поверия от Новопазарско, издание на БАН, публикува през 1956 г. проф. Симеон Русакиев. Той е пребивавал продължително време в с. Стан и в други села в Новопазарско, чиито жители са предимно българи-преселници от Мала Азия. Записал е много песни, приказки, гатанки, главно от малоазийски българи от селата Гьобел, Коджа бунар, Сьоют.

Върху историята на малоазийските българи работят и по-млади български учени като проф. Стайко Трифонов, проф. Боян Гюзелев, К. Венедикова, Мария Николчовска.

Между най-новите публикации върху историята на малоазийските българи в чуждестранната книжнина е специална глава от обемистия труд на турския историк Парс Тугладжъ "България и турско-българските отношения", издаден в Истанбул през 1984 г. [1]

Живи свидетели на тази история все още се срещат към края на XX в. и в началото на XXI в. в някои села и градове на Хасковска, Бургаска, Варненска област, в Ивайловградско, Поморийско, Новопазарско, Шуменско. Това са възрастни хора, които казват, че са родени в Мала Азия. С характерния си южнобългарски говор те разказват любопитни спомени за родните си места, какво знаят за преселването на техните предци в Анадола, как там са живели своя български начин на живот, със своите народни песни, хора, обичаи, носии, пренесени преди


1. Pars Tuglacı. "Bulgaristan ve bulgar-turk ilişkileri", Istanbul, 1984, с. 197-201.

11


две-три столетия от България в Мала Азия и върнати непокътнати в старата родина. През тези столетия в чужда земя, далече от своя народ, те са запазили будно българско народностно съзнание. Изолирани и обградени от градове и села, населени с турци и гърци, те създали един свой, български кът, един малък, затворен в себе си български свят, в който са се запазили от претопяване и изчезване. Живели са така, както са живели в старата родина - със своя български бит, език и вяра, с неизменното чувство за принадлежност към българския народ, от който се смятали неделима частица.

Една от основните причини тези българи да се преселят в Мала Азия е бил стремежът им да оцелеят и да се запазят като българи-християни от грозящата ги опасност да бъдат ислямизирани и потурчени. Единствената причина да се завърнат в България след освобождението ѝ е била пак да си останат българи.

2. Българи в Мала Азия през Средновековието


Основна тема на тази книга е историята на малоазийските българи в Северозападен Анадол от тяхното заселване през XVI-XVIII в. и средата на XIX в. до завръщането им в старата родина през 1914 г. Но в Мала Азия е имало българи и през Средновековието, отвлечени от византийци и турци като пленници и роби, по-късно гурбетчии и заточеници. Имало и еничари от български произход.

Първите преселвания на българи в Мала Азия през Средновековието са станали по време на българо-византийските войни и византийското владичество над българските земи. През този период хиляди българи били преселени отвъд Босфора и Дарданелите. Имало и българи-боляри, между тях и членове и потомци на династията на Асеновци, които влезли в близки връзки с византийския императорски двор. Някои преминали на служба на византийците и били използвани срещу българите. Боляринът Мицо като отплата за предателство получил феодално владение в Мала Азия. Син му Иван Мицо, внук на цар Иван Асен II, бил оженен за дъщеря на византийския император Михаил VIII Палеолог. По време на въстанието на Ивайло и междуособиците в България императорът нахлул с войски заедно със зет си и през 1279 г. го поставил на българския трон, с име и титла цар Иван Асен III. След разбиването на византийските войски от Ивайло през 1280 г. Иван Асен III избягал в Мала Азия при византийците и завършил живота си в Цариград.

След убийството на Ивайло се появил един измамник, който се представял за Ивайло. Този лъжеивайло събрал дружина от 300 души в Източна Тракия и преминал в Мала Азия. Там бил пленен от селджукските турци и убит.

Втората вълна преселвания на българи в Мала Азия била

13


по времето на завладяването на България от османските турци и през периода на турското робство. За тези българи П. Р. Славейков пише в издавания от него в Цариград в. "Македония":

"При превземането на Търново от турците султанът преселил много български семейства в тогавашната столица Бруса... И до днес в един край на Бруса една местност носи названието Булгар махалеси, но няма веке ни здание някакво тако, ни белег некой, ни пък българи жители. Може да се предполага, че те са се преселили испосле в Едрене и в Цариград след пренасянето на столицата в тези градове или са се слели с местните тамо жители и са изгубили езикът си и народността си." [1]

Тези българи били ислямизирани и потурчени, други били асимилирани от гърци и тюркоезични християни, наричани ка-раманлии. Някои от търновските и от други населени места първенци приели исляма, за да запазят живота си или да се включат в османската държавна, военна и административна йерархия на властта в балканските и малоазийските провинции. Между отвлечените и доброволно приелите исляма имало и членове на царската фамилия. В околностите на старата османска столица Бурса (българите произнасят и пишат Бруса) завършил живота си плененият от султан Баязид през 1396 г. последен български цар - владетелят на Видинското царство Иван Страцимир. Един от синовете на цар Иван Шишман -Александър, приел исляма и името Сюлейман. Той заемал високи постове в султанската административна и военна йерархия. Бил валия (управител) на вилаетите на Самсун и Сарухан, командвал и войските на султана срещу въстаниците на Бьорклюдже Мустафа и Торлак Кемал - последователи на прочутия средновековен философ-революционер шейх Бедретин Симави, който проповядвал утопичен комунизъм. Александър (Сюлейман) загинал през 1419 г. или 1420 г. в сражение с въстаниците в Западен Анадол.

Случаят със сина на цар Иван Шишман е описан от османски летописци на времето и от съвременни турски историци.


1. В. "Македония", бр. 40, 18 октомври 1869 г.

14


Авторите на "Подробна османска история", като описват пле-няването на цар Иван Шишман, пишат за син му Александър: "Що се отнася до син му Александър, той приел исляма и за известно време бил управител на санджака Самсун. През 1420 г., при потушаването на едно въстание, бил убит." [2]

Сестрата на цар Иван Шишман - Мара, била заставена да стане жена на султан Мурад I и завършила живота си в султанския харем. Неизвестна е участта на други членове на царските фамилии от Първото и Второто българско царство, за някои от които се предполага, че са изчезнали в Мала Азия.

Документалните сведения за българите в Мала Азия през Средновековието са оскъдни. Писмени източници за тях се съдържат в някои летописи и в епически произведения на средновековни поети в Ориента и легенди. Те трябва много внимателно да се използват, тъй като са повече поетически измислици, отколкото документални свидетелства и летопис. Най-известното от тези произведения е Караманското шахнаме на Шикяри Мухлис, написано в стихове. В тази епическа поема -Шахнаме (царственик, или биографии на царе) на много места се говори за българи в Южен Анадол, в полите на планинската верига Торос, в нейното разклонение Булгар-даг (Българска планина). Така се нарича тя и днес от населението, а и от историците, въпреки че е прекръстена на Болкар даг. През периода от XII до XVI в., според Шахнамето, тези българи създавали на два пъти своя държава със ханове и царе, с войска и сечени пари. Споменават се имената на царица Катерина, Яхша хан I, Яхша хан II, Асен, Асеноглу (син на Асен). Те се съюзявали ту с византийците или караманите срещу селджукските и османските турци, ту с турците срещу византийците и караманите, намесвали се в междуособиците в техните държавици (княжества и бейлици). Воювали и с кръстоносците. Описан е походът на султан Селим I в Египет, в който участвали и българи. През 1513-1514 г. войската на царица Катерина била разбита, много от войниците и част от населението били избити в ожесточено сражение с войските на султан Селим I, който с оръдия разру-


2. Mufassal Osmanlı tarihi, Istanbul, 1957, Т. I, с. 157.

15


шил до основи двореца на царицата. В това сражение загинала и царица Катерина. Останалите живи българи се разбягали и с това бил сложен край на тази българска държавица в Мала Азия, в района на Булгардаг, със център градът-крепост Ерменак.

Оригиналът на Караманското шахнаме на Шикяри Мухлис не е открит. През 1921 г. авторът на "Българските колонии в Мала Азия" Л. Ив. Доросиев направи достояние на българската научна общественост една обширна статия на турския историк проф. д-р Неджиб Асъм, преподавател в Цариградския университет, озаглавена "Българи в Мала Азия". В статията, публикувана в турския в. "Икдам" в броевете му от 27 октомври и 3 ноември 1920 г., се разказва, на места с дословни цитати, съдържанието на Шахнамето. Турският историк преразказва съдържанието на епическата поема по превод, направен от арабски или от персийски. Преводът на турски се намирал в библиотеката на Цариградския университет.

Съвременни български историци също се позовават на тази поема. Още през 1922 г. Л. Ив. Доросиев поставя въпроса дали двамата Асеновци: Асен и Асеноглу (син на Асен) не са потомци на Иван Асен III. В публикацията си "Към въпроса за българските племена и държавни образувания в Мала Азия" в сборника "България 1300 - институции и държавна традиция" (1982 г.), проф. Ибрахим Татарлъ разглежда Караманското шахнаме на Шикяри Мухлис като документално свидетелство за съществуването на българи и на техни "държавни образувания" в Мала Азия през средните векове. Той цитира и други исторически и литературни източници, които според него "не могат да будят каквито и да било съмнения" за това. Татарлъ твърди, че "българската държава в Мала Азия" имала "стройна социално-икономическа и обществено-политическа организация". Цитира и летописна бележка на Санджар, в която се споменава за държавица в Мала Азия с името "Булгар" и друго повествувание - "Сказание за Малик Данишменд", в което се говори за български племена и български държавни образувания в планината Булгардаг със център Ерменак. Във всички тези повествувания се съдържат описания на някои действителни исторически събития и личности, но често противо-

16


речиви по отношение на време и факти, а и по имена; някои са в стила на ориенталските приказки и легенди. Описанието на царица Катерина и на нейния дворец в най-известното от тях - Караманското шахнаме, напомня приказките от хиляда и една нощ:

"Понеже тази мома (царица Катерина) била много умна, станала много богата. През лятото сама излизала на оран. Воловете ѝ били със златни хомоти. Стените на двореца ѝ били украсени със златна покривка..."

Върху Караманското шахнаме прави проучвания и К. Венедикова. В доклад "Сведения за българи в Мала Азия и отношенията им с анадолски племена и княжества (XI-XVI в.)", изнесен на Първия международен конгрес по българистика, състоял се в София през 1981 г., и публикуван в сборник с докладите на конгреса през 1982 г., тя отбелязва, че Шикяри Мухлис е умрял през 1512 г. Според нея историята на караманците, както ги нарича, за да се прави разлика с караманлиите, в основната си част е написан на среднотурски език в народен стил в проза, но съдържа и стихотворни вмъквания на персийски от първоизточника от XIV в., а в разширен вариант на арабски. Публикацията на проф. Неджиб Асъм през 1921 г. е въз основа на ръкопис от по-късен произход. В 200 страници на тази история се съдържат над 100 сведения, в които се споменава българско племе, българска войска, български войници, български бейове, български владетели, страна Булгар, планина Булгардаг. "Преди всичко историята на Караман утвърждава наличието на компактно българско население в южната и средната част на Мала Азия. Летописецът често определя българите, живеещи там през XIII в. като "българско племе" - подчертава авторката. Българите, според нея, трябва да са имали значителна бойна сила, вероятно най-малко 4000, а може би до 20 хиляди души, за да могат да водят войни срещу карамани, селджукски и османски турци, кюрди и тюркменски племена. К. Венедикова стига до извода, като проф. Татарлъ, че Шикяри бей давал сведения за наличието на "публична власт" и "държавни механизми". Българите били обединени на териториален принцип около планината Булгардаг през различни периоди на тяхното съществуване. В историята

17


на караманците тя намира сведения за "държваност и суверенитет" на българите в Булгардаг преди първите си контакти с караманците, с които по-късно установили "договорни отношения" с известни елементи на васална зависимост от тях. [3]

За "Българщината в Мала Азия" публикува монография през 1940 г. П. Коледаров.

Съвременни турски историци също се позовават на Караманското шахнаме на Шикяри Мухлис, разглеждат междуособиците и войните в Мала Азия между селджукските, караманските и османските бейлици и държавици, споменават имена на градове и личности, съдържащи се в Шахнамето, като Яхша хан и Айдъноглу, но наричат споменатите държавици и бейлици турски или тюркски, владетелите им - турци, с турски имена.

Проф. Мустафа Акдаг в труда си "Икономическа и социална история на Турция (1243-1453)" разглежда историята на Айдънския бейлик, цитира девет пъти Шикяри, но не споменава за българска държава и български ханове и царе [4].

Проф. Фуат Кьопрюлю в изследването си "Основаването на Османската държава" пише, че "при завладяването на Балканите, освен плячката османските турци вземали и пленници, които изпращали в Анадола", но и той не споменава за българска държава в Мала Азия. За Шикяри той обръща внимание, че в неговото Караманско шахнаме историческите факти "са много съмнителни" [5].

И авторите на "Подробна османска история", и други османско-турски историци пишат за българи византийски и турски пленници, отведени в Мала Азия и използвани като роби и войници.

Проф. Зеки Велиди Тоган във "Въведение в общата турска история" отбелязва, че "много християни били доведени от


3. К. Венедикова публикува и обемист труд върху историята на тези българи.

4. Prof. dr. Mustafa Akdag. "Turkienin iktisadi ve iзimai tarihi (1243-1453)", Ankara, 1959, с. 134, 137, 138, 208, 211, 239, 242, 400, 401.

5. Prof. dr. Fuad Kцprьlь. "Osmanlı devletin kuruluşu", Ankara, 1959, с. 108.

18


Румелия в Булгардаг, в планината Торос, в Кападокия и други места", споменава за "християни-войници, доведени от Балканите, присъединени към византийската войска". Той описва и Айдънския бейлик с владетел Айдъноглу като турска държавица. [6]

Проф. Халил Иналджик в "Изследвания и документи върху периода на султан Фатих" изрично подчертава, че "във войската на султан Мурад II имало християни-войници от България" [7].

Според някои турски историци във войската на султан Баязид, разгромена през 1402 г. край Анкара от тюркско-монголския пълководец емир Тимур (Тамерлан), имало и сърби и българи.

От тези българи, преселени в Мала Азия от византийци и турци през Средновековието, не са останали следи освен някои наименования на местности и селища, в които са живели, работили, или където са воювали: Булгардаг (Българска планина), Гявурдаг (Планина на неверници) също в планинската верига Торос, Булгар-мадени (Българска мина) във вилаета Адана, също в Южен Анадол, в южните склонове на Булгардаг, Булгар махалеси (Българска махала) в покрайнините на Бурса.

В Южен Анадол има един вид гъдулка с 4 струни, която местното население нарича "Булгари". Гайдата, кавалът, хорото се свирят и играят и в Мала Азия, но това не са турски, а български музикални инструменти, както хорото е българско.

Българите в селата на Северозападен Анадол, съществували до 1914 г., разказват легенда за развалините в района на Бандърма, край езерото Маняс, и казват, че били останки от крепостта на българския войвода Мано, но тя е далече от Булгардаг и Ерменак.

Българи са живели и в най-южната част на Мала Азия, в Алеп, днешна Сирия, която е била в границите на Османската империя, както и в днешен Ирак, в Багдатския вилает. И от тези българи не са останали следи.


6. Prof. dr. Zeki Velidi Togan. "Umumi tьrk tarihine giriş".

7. Halil Inalcik. "Fatih devri uzerinde tetkikler ve vesikalar", Ankara, т. I, с. 144.
3. Еничари и други ислямизирани и потурчени българи в Мала Азия


В Мала Азия се подвизавали като войници в султанската армия хиляди еничари, за които има изобилна литература - научни изследвания и в България, и в Турция, и в Европа. Най-богата в това отношение е турската историография.

След завладяването на Балканите турците съставлявали малцинство в обширната Османска империя, разпростряла се на три континента: Азия, Африка и Европа. Налагало се във въоръжените ѝ сили да бъдат включени и нетурци, които да проливат кръвта си и да се жертвуват за османската държава, за исляма и султана в завоевателните войни и в отбраната на завладените територии. За целта бил създаден еничарският корпус, съставен от християнски момчета, насила отнемани от родителите им още когато били деца. Тези невръстни момчета, събирани по закона Девширме, наричан от българите Кръвен данък, след ислямизирането им били изпращани в Мала Азия на работа при мюсюлмани, за да научат турски език и да възприемат турските нрави, да укрепят новата си религия. След няколко години физически и душевно най-здравите и най-красивите от тях били връщани в еничарските казарми. При сурова дисциплина и възпитание те били превръщани във фанатизирани привърженици на исляма и врагове на народностите, от които произхождали. С тях се осъществявали големите акции за насилствено ислямизиране на християнското население в Балканския полуостров. Българските земи били между предпочитаните за набиране на християнски деца и юноши по закона Девширме.

В капиталния си труд за еничарите най-авторитетният между турските историци, изследователи на еничарството, проф. Ис-

20


маил Хакъ Узунчаршълъ, обяснява по следния начин целите, за които е бил създаден еничарският корпус: "В Румелия законът Девиширме е много важен в две отношения: от една страна..., да се подготвят войници в центровете за еничари, и, от друга - да се увеличава ислямското население и по този начин Румелия постепенно да бъде турцизирана."
Някои от тези физически и душевно най-здрави християнски, в това число и български момчета, със способностите и смелостта си, при доказана фанатична привързаност към исляма и султана-падишах, се издигали на високи постове в йерархията на османската държава. Мнозина от тях, както и хиляди редови еничари, са живели в Мала Азия, участвали в походите и войните. В османската историография се споме-


1. Ord. prof. Ismail Hakkı Uzunзarşıh. "Kapukulu ocakları", Ankara, 1943, Т. I, с. 139.

21


нават неколцина велики везири, везири, военачалници, управители на обширни области (вилаети), влиятелни интелектуалци еничари и други ислямизирани българи или техни потомци.
От български корен е великият везир (министър-председател) Хафъз Ахмед паша, ислямизиран българин. В биографията му, публикувана в "Обяснителна хронология на османската история" от Исмаил Хами Данишменд, изрично се казва: "по народност помак" [2], роден в Пловдив. Всички негови биографи подчертават българския му произход и добавят, че бил прочут поет и певец с хубав глас, красавец и много умен. Славата му стигнала до султанския двор в Цариград. Султан Ахмед I го взел за свой съветник, дал му ранг на везир. На 9 февруари 1608 г. бил назначен за капудан-дерия (командващ султанския флот), а по-късно за управител на вилаетите Шам (Дамаск) и Диарбекир. За първи път бил назначен за велик везир на 8 февруари 1625 г. и изпратен с голяма армия от Диарбекирския вилает в Източен Анадол да освобождава Багдад, завзет от бунтовници, които се съюзили с иранския шах и въвели ирански войски в града. Обсадил Багдад, но не могъл да го превземе. Заради този неуспех бил свален от великото везирство, но наново спечелил доверие-


2. Ismail Hami Danismend: "Izahlı Osmanlı tarihi kronolojisi", Istanbul, 1950, Т. III, с. 504-505.

22


то на султана: оженил се за една от дъщерите на султан Ахмед I, сестра на султан Мурад IV, който заел трона през 1623 г. Като султански зет за втори път бил назначен велик везир на 25 октомври 1631 г. Убит бил на 10 февруари 1632 г., по време на един от големите еничарски бунтове. В турската енциклопедия "Бележити турци" биографията на този велик везир от български произход започва с редовете: "Това е велик везир, роден в Пловдив, прочут като поет и със смелостта си." [3]

След името на великия везир Калафат Мехмед паша всички турски историци изрично отбелязват: "По народност българин". Роден бил в село в околностите на София, някои сочат Нови хан, от родители българи. Взет за еничарин, той достигнал до високия пост еничарски ага. За велик везир бил назначен на 1 септември 1778 г. Османските летописци го характеризират като много смел, но сервилен към султана, с което спечелил благоволението му. Свален бил от поста на велик везир след 22 месеца, защото не можел да пази държавна тайна: като неграмотен давал на други да му четат и тълкуват султанските тайни заповеди и те ставали достояние на много хора. Завършил кариерата си като комендант на Белградската крепост. [4]

Великият везир от по-ново време Ахмед Вефик паша е известен още с името Булгарзаде, което в превод означава син на българин. Самият той пред приятели казвал за своята фамилия: "Нас ни наричат Булгарзаделер" (синове на българи). Роден бил през 1823 г. в Истанбул. Биографите му отбелязват, че е "внук по бащина линия на Яхия Наджи ефенди, преселник от България, приел мохамеданството" [5].

Ахмед Вефик паша бил дълги години дипломат в Париж, Лондон, Санкт-Петербург. Той е първият председател на пър-


3. Tьrk meşhurları ansiklopedisi, с. 22.

4. Ord. prof. Ismail Hakkı Uzunзarşıh. "Osmanlı tarihi ", Ankara, 1959, Т. IV, с. 424-427.

5. Ismail Hami Danismend: "Izahlı Osmanlı tarihi kronolojisi, Istanbul, 1950, Т. I, с. 511-512.

23


вия парламент в турската история, открит през 1877 г., но като консерватор и противник на конституционното управление, съдействал на султан Абдул Хамид за разпускането на парламента. Заемал постовете управител на Одринския и на Бурсен-ския вилает в Мала Азия. Бил е и министър на просветата и на вътрешните работи. За велик везир и едновременно министър на вътрешните работи бил назначен на 4 февруари 1878 г., но бил свален на 16 април същата година. На тази дата подозрителният султан Абдул Хамид получил анонимен донос: "Внимавайте, ваше величество! Както ви е известно, Ахмед Вефик паша е българско дьонме и с мухаджири от България готви заговор срещу ваше величество." Дьонме означава в превод ренегат, човек от друга народност, приел мохамеданството и станал турчин. За втори път бил назначен велик везир на 30 ноември 1882 г., но само след два дни бил уволнен от султана. Бил много своенравен, ръководел се от своите разбирания и не зачитал султанските нареждания.

Ахмед Вефик паша бил един от най-изтъкнатите на времето си турски интелектуалци и изключителен полиглот. Владеел или ползвал френски, английски, руски, персийски, арабски, немски, италиански и старогръцки. Превеждал Молиер, Шилер, Шекспир, Волтер, Фенелон. Автор е на няколко речника. В някои случаи показвал добро отношение към цариградските българи със цел да ги спечели за османската държава и да ги откъсне от българското движение. Като велик везир по време на преговорите за мир в Сан-Стефано действал упорито, но безрезултатно срещу руския проект за мирен договор и срещу българската кауза.

В "Обяснителна хронология на османската история" с въпросителна е отбелязан националният произход на един от най-бележитите държавници на Османската империя, великият везир Мидхат паша, дългогодишен управител на Дунавския вилает, смел реформатор, идеолог на младотурското движение. Турските изследователи на родовия му корен не отиват по-далече от баща му хаджи Хафъз Ешреф ефенди, кадия на Русе, и дядо му по бащина линия хаджи Али ефенди. За родовия му корен по майчина линия не се пише. Някои твърдят, че майка

24


му е от български произход [6]. Мидхат паша е роден в Цариград през 1822 г., но и той и родителите му се смятат за "русчуклии".

В Мала Азия е заемал различни постове в местната администрация: валия на вилаетите на Кастамону, Бурса, Измир и Айдън, бил е валия и на Багдадския вилает. За първи път бил назначен за велик везир на 31 юли 1872 г. Останал на този пост до 19 октомври с. г., уволнен бил от султан Абдул Азис. За втори път бил назначен за велик везир на 19 декември 1876 г., за да спасява Османската империя от решения, които се готвели да вземат великите сили на Цариградската конференция за реформи в полза на християнските народи в империята, включително автономия на България. Второто му велико везирство продължило до 5 февруари 1877 г. - само един месец и 20 дни, тъй като султан Абдул Хамид се страхувал, че може и него да детронира. Султанът наредил арестуването и изправянето му пред съд по обвинение, че е организирал детронирането и убийството на султан Абдул Азиз по време на Априлското въстание през 1876 г. Осъден на смърт, по застъпничество на Англия присъдата му била заменена с доживотен затвор и бил изпратен в затвора крепост Таиф, в днешна Саудитска Арабия. През 1884 г. палачи, изпратени от доверени хора на султана, удушили Мидхат паша в затворническата му килия.

Бележит реформатор на Османската империя, Мидхат паша бил същевременно най-решителен противник на националноосвободителните движения на поробените от империята народи. През 1861 г. бил назначен за валия на Ниш и Видин, а от 1864 до 1868 г. бил валия на създадения по негова идея обширен Дунавски вилает с център Русе. Тук той се проявил, от една страна, със смелите си административни реформи и обществено строителство, но и с организиране разбиването на чети-


6. Някои трудове на европейски и американски османисти и енциклопедии сочат изрично българския произход на Мидхат паша. В "Encyclopedia international", т. 3, с. 384, 1970, New York, се чете: "...Енергичното управление на Мидхат паша, сам български мохамеданин (помак), постави началото на отоманското възраждане.

25


те на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, на Филип Тотю и Панайот Хитов.

С въпросителна е отбелязан и националният произход на великия везир от по-нови времена Талят паша, заемал този пост от 4 февруари 1917 г. до 8 ноември 1918 г. Преди това бил министър на вътрешните работи. Роден е в Одрин от родители преселници от Кърджали. Някои от биографите му пишат, а и самият той казвал, че родителите му били "от няколко поколения мюсюлмани" [7], т. е. преди това не са били мюсюлмани. Талят паша, Енвер паша и Джемал паша са палачите на арменския народ и на източнотракийските българи. Те са и главни виновници за въвличане на Турция в Първата световна война. След катастрофата на Турция в тази война и тримата избягват от страната. Талят паша и Джемал паша са убити от арменски революционери - отмъстители - Талят в Берлин, Джемал в Тбилиси, а Енвер - от болшевиките в Кавказ.

За етническия произход на трима командващи султанския флот в трудове на турски историци с биографични данни за военачалници, се отбелязва: "булгар". Най-известният от тях е Балтаоглу Сюлейман бей, който командвал обсадата на Цариград при превземането му от турците. Не е известно родното му място, но се знае, че родителите му били българи и че е взет с един от еничарските набори по "Кръвния данък" за еничарин. Издигнал се високо в йерархията на еничарския корпус, през 1451 г. бил назначен за командващ султанския флот. И днес едно от пристанищата на Босфора носи името му - Балталимани. За този българин, достигнал върховете на турската военна йерархия, пише и проф. Иречек. Според него българското име на Балтаоглу Сюлейман преди потурчването му било Марин. Той бил роден в някое село в околностите на София. И европейските византолози, и изследователите на историята на Османската империя не пропускат да отбележат българския произход на първия в Османската империя капудан дериа (командващ флота). В труда си "Живот и смърт на Византия", издаден в Париж през 1969 г., известният френски


7. И "Dictionaire encyclopedique d’istoire Bordas", Paris, пише за Талят паша: "българин по произход".

26


византолог Луи Бреие пише, че военният флот на Османската империя, обсадил дотогавашната византийска столица Константинопол (Цариград) е бил "командван от ренегата българин Балтаоглу" [8].

Войнук Ахмед паша, наричан и Булгар Ахмед, ислямизиран българин, бил капудан дериа (командващ флота) на Османската империя от 18 юни 1648 г. до 28 юли 1649 г. Убит бил в битката за Крит.

Българин - мохамеданин, наричан помак, бил и Касапбаши Хасан паша, роден в Димотика. Заемал поста командващ флота от 15 август 1818 г. до 13 юли 1819 г.

Най-големият архитект-строител в историята на Османската империя, мимар Коджа Синан (1490-1588 г.) бил взет като момче за еничарин от християнско семейство. Според турската историография Синан бил роден в с. Аърнас, област Кайсери, в Мала Азия. Някои смятат, че произходът му е от с. Широка лъка в Родопите. Така е отбелязано и в Българската енциклопедия на братя Данчови. [9] Вероятно родителите му били изселени в Мала Азия, както много българи. Други твърдят, че е от гръцко семейство. Но през онази епоха и българи и гърци като православни християни били наричани "рум миллети" ( "гръцки народ").

Самият Синан в автобиографията си в стихове (той бил и талантлив поет) казва, че е бил взет за еничарин, но се отдал на строителство. Огромно е неговото дело: построил е повече от 400 джамии, медресета (училища), мостове, акведукти, керван-сараи, дворци, сгради за благотворителни и здравни заведения, гробници. За негови шедьоври се смятат "Султан Селим джамия" в Одрин и джамията "Сюлеймание" в Цариград, в двора на която е погребан. Възпят е в български народни песни като майстор Манол, строител на джамията "Султан Селим" в Одрин.

В Турция има изобилна литература за Синан, главен архитект на Османската империя по времето на петима султани. Във всички трудове на турски историци върху неговия живот и творчест-


8. Louis Brйhier. "Vie et mort de Bizance". Paris, 1969, с. 423.

9. Цит. съч., издание 1936 г., с. 1421-1422.

27


во, се подчертава, че е бил взет за еничарин и че родителите му били християни. Ислямизиран, той е бил включен в еничарския корпус. С встъпването си на султанския трон султан Селим Явуз наредил същата година да бъдат събирани момчета за еничари и от Мала Азия, а не само от балканските страни, както е било до тогава.
Авторите на "Подробна османска история" изрично отбелязват, че "няма никакви съмнения, че родителите на Синан са били християни". Те посочват, че името Синан Ибн-и Абдулах е изписано на една от колоните на моста "Бююк чекмедже", построен от Синан, недалеч от Цариград. Абдулах означава раб божи, или син на Аллах, и се дава на ислямизирани християни-еничари като бащино име, за да забравят имената на бащите си, както и собственото си име.

Биографът на Синан Ибрахим Хакъ Кониалъ пише, че родителите и братът на Синан останали християни до края на живота си, но двамата сина на брат му били ислямизирани.

В с. Агърнас и в три съседни села в област Кайсери (Мала Азия), Синан имал роднини-християни, които покровителствал и подпомагал [10].

Авторът на "Обяснителна хронология на османската история" Исмаил Хами Данишменд установява истинското, християнското име на бащата на Синан - Христо, умрял като християнин [11]. Христо е българско име. На гръцки в именителен падеж е Христос или Христаки.

Турски историци и биографи на Синан цитират любопитно предание за българина Лалю, собственик на мястото, опреде-


10. "Mufassal Osmanlı tarihi". Istanbul 1959, Т. III, с. 1272-1274.

11. Ismail Hami Danismend: "Izahlı Osmanlı tarihi kronolojisi, Istanbul, 1950, Т. III, с. 106-108.

28


лено за построяването в Одрин на най-хубавата джамия в империята, която да носи името на султан Селим. Лалю заплашил, че ще прокълне султана, ако му отнемат мястото. Много религиозният султан наредил да питат българина какво ще иска, за да отстъпи. Най-сетне Лалю се съгласил при условие, че и неговото име ще бъде изписано по някакъв начин на джамията. Така Синан изобразил на една от колоните на прочутата "Султан Селим джамия" в Одрин, смятана за негов шедьовър, лале със цвета надолу, за да означава "Инат Лалю". Лале и на турски се произнася приблизително като на български - ляле, близко по звучене до Лалю.

Синан живял близо 100 години, починал през 1588 г.

Между бележитите турски интелектуалци от български произход е историкът Ахмед Джевдет паша, ислямизиран българин от Ловеч. Автор е на 12-томна история на Османската империя, известна с неговото име - "Джевдет паша тарихи". Бил е многократно министър на просветата, на правосъдието и на други министерства, а в Мала Азия - валия на Бурса и Мараш. Като министър в Цариград проявявал интерес към културните прояви на цариградските българи, разбира се, за да ги спечели за османската държава. На 22 февруари 1872 г. присъствал на представянето на пиесата "Невенка" от 14-годишния К. Величков в прочутия цариградски театър "Сулие", наричан "Гедик паша тиатросу". Поздравил автора и артистите българчета - ученици в лицея "Галата сарай". За това представление цариградският българин от Казанлък д-р Христо Стамболски пише в дневниците си-спомени, стр. 187: "Българинът-потурнак Джевдет паша от Ловеч присъства тоже на това представление, на което историческата стойност той откри и похвали автора на "Невенка", че схванал много добре сюжета."

У нас почти нищо не се знае за известните в османската история с турски имена еничари, ислямизирани и потурчени българи, заемали високи постове в османската държавна, военна и административна йерархия, забравили своя род, език и родина. "Българската историография, пише в труда си "Еничарите в българските земи" Цветана Георгиева, досега изобщо не се е интересувала за онези българи, които са дости-

29


гали върховете на османското управление. Прадедите ни може би така дълбоко са се отрекли от синовете си, защото са знаели, че са оръдия на чужда власт. Това отрицание носим до днес. Но българското народно съзнание носи спомена за онези свои деца, които години след наборите си се връщали като командири на еничарски отряди, за да налагат със сила исляма в родните си селища. Съхранило е ужаса от тези променени хора." [12]

У еничарите не е останало нищо българско. Но и хиляди и милиони обикновени хора - българи, били насилствено ислямизирани.

И Мидхат паша признава, че през 1878 г. в България е имало повече от един милион насилствено ислямизирани българи. В статия във френското сп. "La revue scientifique de la France et
de l’йtrancer", бр. 49 от 8 юни 1878 г. той пише: "Трябва да се има предвид, че между българите, към които се проявява толкова жив интерес, има повече от един милион мюсюлмани. Тези мюсюлмани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както обикновено се смята. Те са наследници на българи, преобърнати в исляма по време на завоеванието и след това. Те са синове на същата тази страна, на същия народ, на същите социални слоеве. Между тях има и такива, които говорят само български език."



Гласувай:
6



Следващ постинг
Предишен постинг

1. panazea - Родът на Христо Смирненски е от Мала Азия.
16.06.2011 11:58
Затова са Измирлиеви.
Не знам кога са се преселили в Кукуш . След опожаряването на Кукуш се преселват в София.
цитирай
2. nestinar - Затова са Измирлиеви. Не знам кога ...
16.06.2011 12:24
panazea написа:
Затова са Измирлиеви.
Не знам кога са се преселили в Кукуш . След опожаряването на Кукуш се преселват в София.

Псевдонимът Смирненски идва от древния малоазийски град Смирна близко до Измир,откъдето и идва Измирлиеви.
И аз не знам кога се преселват.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nestinar
Категория: Други
Прочетен: 1210364
Постинги: 382
Коментари: 1139
Гласове: 2614
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031