Луд на шарено се радва :: Периферията срещу Центъра в европейските геополитически конфликти

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

24.02.2017 12:27 - Периферията срещу Центъра в европейските геополитически конфликти

Автор: mglishev Категория: История

Прочетен: 2215 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 12.06.2017 13:41

Опит за исторически поглед

2017
Свидетели сме едновременно на антиевропейската политика на Русия, на завръщането на американския изолационизъм и на поредния рецидив на недоверие към континента във Великобритания. Тук няма нищо ново. Русия под всяка власт се самоопределя чрез опозиция спрямо „Запада“, който обикновено се оказва представляван от най-мощната континентална държава или коалиция от държави. Съединените щати също се усещат като свръхсила и възприемат всяка чисто европейска система като ретроградна и безобидна, когато е слаба – и като заплаха за Америка, когато на Стария континент се очертае временна хегемония или единство (1.). Много старо правило на британската външна политика е да не допуска появата на европейска консолидация и да се бори срещу всяка вече възникнала тенденция към ред, задаван от материка. Спрямо Западна и Централна Европа тримата извънконтинентални опоненти формират трайна и най-често недоверчива Периферия. Тук ще я изписваме с главна буква. Тя става открито враждебна и се превръща в блок, когато разпознае надигащото се европейско лидерство – такава линия на мисълта не е чужда на Москва. Без значение е какви форми ще приемат идеите за единство и противопоставяне. Конфликтът е по същество един и същ от (много) над двеста години и се основава не на идеология, религия или дори икономика, а на чисто геополитически страхове и надежди. Европа или Центърът изглежда плашещо за периферните играчи, когато е могъщ и целенасочен. Само разединен или отслабен, континентът може да бъде толериран от силите на Периферията. Тук понятията „Център“ и „Периферия“ ще бъдат последователно използвани, за да обозначат страните в серия исторически противопоставяния поне от началото на XIX в. до днес. Идеята за тези названия идва от историографския термин „Централни сили“, използван за Германия и Австро-Унгария в Първата световна война.

История. Формирането на модела

(Европа ок. 1550-1700 г. Центърът и Периферията едва започват да се оформят.)

ХV-XVI столетие е периодът, в който се издигат първите сили, разпознаваеми и сега. Англия и Франция излизат от Стогодишната война като регионални водачи със свои интереси, спорове и сфери на влияние. По силата на географското си положение Франция постепенно се превръща в основен континентален играч, а Англия поема ролята на класически периферен фактор. Хабсбургите оформят първия голям съюз, устремил се към водачество над целия континент чрез здравата династична връзка между тъкмо обединяваща се Испания и австрийските владения (2.). С времето голямата имперска фамилия на Германия и/или Австрия ще наложи авторитета си над Италия и Ниските земи, но хегемонията й няма да трае дълго (3.). Протестантската Реформация, започнала като движение за завръщане към едно по-чисто християнство, се превръща в първия израз на стремежа за сломяване на хабсбургското върховенство. Католическата Контрареформация, естествено, също има подобни политически измерения. Слаби, периферни или второстепенни играчи като принцовете в Северна Германия, скандинавските страни, Англия, хугенотската фракция във Франция (която преминава към един национално модифициран католицизъм чрез Анри IV и Луи XIV) и Холандската република дават начало на модела на сблъсък между Центъра и Периферията. В XVII-XVIII в. оспорваната роля на централна свръхсила ще премине от Хабсбургите към бурбонска, а по-късно революционна и Наполеонова Франция. Французите дори ще наложат династична промяна в Испания и Неапол (4.). Това „преминаване на световната монархия от гърците през турците към Испания и Франция“, за което с религиозни термини говори тогавашната примитивна политическа теория (цитирана и на неочаквани места като „Гаргантюа и Пантагрюел“), сочи и една особеност при появата на всяка централна сила: тя неизменно има конкуренция в лицето на друг регионален фактор, който търси същата роля за себе си, докато периферните държави често се ориентират към асиметрични съюзи с по-малки континентални режими (5.). Най-траен периферен играч ще остане Англия, създаваща собствена регионална хегемония на Британските острови. Част от тези факти са по-подробно разгледани във „Възход и падение на Великите сили“ от Пол Джонсън.

Екскурс. Малки центрове и малки периферии
Тази част може да бъде пропусната от исторически неизкусения читател. Встрани от основния конфликт за власт над Европа остават значими държави като Полско-литовската Жечпосполита, Венеция и Османската империя. Тази изолираност от центъра на събитията подпечатва съдбата им. Полша е експанзивна, но е насочила усилията си към извъневропейските, периферни пространства в Украйна и Русия. Исторически погледнато, нарастването на значението на Русия за Европа може би започва тъкмо заради опитите на московските царе да спрат полското настъпление на изток. Изолирана от море, Московска Рус още не изглежда като основна периферна сила по време на първите си сблъсъци с Тевтонския орден, татарите, Швеция и Полша. Венеция е морски гигант, чието значение постепенно намалява с откриването на океаните. В крайна сметка не борбата с Османската империя унищожава Сияйната република: испанските заговори и френското нашествие слагат финалната точка във венецианската глава от историята на Европа. Венеция е пример за това, което континенталните (а и периферните) свръхсили се опитват да постигнат спрямо по-малките си съседи. Хабсбургите отчаяно се стремят да направят с Холандия, Италия и Португалия това, което по-късно Наполеон ще извърши с града в Лагуната. Периферна спрямо континента, но централизаторка в своя регион, Англия го постига с Шотландия по оригинален начин: приемайки царуването на шотландския монарх Джеймс VI (6). На свой ред Османската империя напада Отранто, Малта и Виена не за да постигне един напълно невъзможен от Проливите контрол над Европа, а за да сложи граница, отвъд която властта не може да се разширява нито в едната, нито в другата посока. Има ирония в това, защото османците всъщност са причината за създаването на Военната граница в Хърватска, тоест постигат успех и именно в него и в стагниращите му ефекти се корени началото на края им. Колкото до поделбите на Полша, те са пример не само за цинично (и временно) сътрудничество между централни и периферни сили, но и още веднъж показват тъкмо принципа за консолидиране на континенталната и периферната мощ чрез поглъщане на второстепенните, буферни играчи. Първият, който изцяло осъзнава това и ясно говори за обединение на материка, е Наполеон. Общото между него и Хабсбургите неслучайно е в опита за извеждане на политическа приемственост от героичната фигура на Карл Велики – колкото френски, толкова и германски владетел, а следователно континентален монарх par excellence. Последните сили, практикуващи такова разчистване на дъската преди да се сблъскат, са СССР и Третият райх, които (отново) си поделят Полша в 1939. Веднага след това Москва се насочва срещу балтийските републики и Финландия (7.).

Временни съюзи
Сътрудничеството между периферна сила и второстепенен европейски играч или между периферна сила и аспирираща за по-високо положение континентална държава срещу текущия хегемон в Центъра се подразбират. По-горе беше даден примерът за Англия и Португалия (вж. бел. 5.), а съществуват и временните споразумения между Англия и Испания срещу Франция. Съществуват и примери за съюзи, търсени от континенталния хегемон с регионалните второстепенни страни в ущърб на тамошната, периферна свръхсила: „Старият съюз“ между Франция и Шотландия, насочен срещу Англия, е идеален пример за така поддържани близки отношения. Англия унищожава тази опасност в тила си, приемайки сина на екзекутираната Мери Стюарт за свой крал. Би било особено иронично, ако днешните реалности на британското излизане от Европейския съюз доведат до разцепление на Острова и отново превърнат Англия в изолирана периферна държава, изправена не само срещу континентален гигант, но и срещу близката конкуренция на една отново независима Шотландия, подновила с материка нещо, подобно на „Стария съюз“ (отделен интерес представлява Седемгодишната война от 50-те години на XVIII в., в която две периферни сили се съюзяват с две континентални, конкуриращи се за лидерство държави: Франция на Луи XV и имперска Русия застават срещу Великобритания и Прусия; британците ще продължат да подкрепят Прусия до германското обединение, след което Лондон започва да смята вече не Франция, а Втория райх като основна континентална сила, а следователно – и основна заплаха за Острова).

Трайни съюзи

(Европа ок. 1800-1814 г. Наполеоновите амбиции надминават дори тези на Луи ХIV. Франция насилствено играе ролята на Центъра, докато основно Великобритания и Русия поемат функциите на Периферията.)

По-точно е да говорим за повтарящи се съюзи. Най-трайни са рецидивите на сътрудничество между чисто периферни играчи. От началото на XIX в. насам това най-често е съюзът между Великобритания и Русия срещу континенталния хегемон, тоест срещу най-силния централизатор в съответния момент. Коалициите срещу Наполеон показват модел, който по-късно ще се повтори и в двете Световни войни (на този фон Кримската война от 50-те години на XIX в. е нещо като аномалия или отклонение в духа на временните съюзи, появила се в резултат от страха на британското управление пред нарастващото влияние на Русия в Азия. Можем да сметнем, че британските рефлекси пренасят периферното мислене и начин на действие срещу континенталния хегемон от европейското в по-голямото пространство на „Голямата игра“. Това следва от концепцията за вечните британски интереси и стремежа към равновесие, постиган чрез съюзяване с по-слабите геополитически играчи срещу по-силния. Принципите на британската външна политика изискват периодична и балансираща смяна на лагерите, когато става дума за Европа, а явно – и за Азия). Разбира се, най-трайният съюз между периферни, тоест неевропейски сили е този между Великобритания и Америка. Двете държави си приличат по източниците на конституционните си системи, по значението, което морето има за тях, по географската си изолираност от Стария континент, а, разбира се – и по език. След войните за независимост на Щатите, между Великобритания и Америка се зараждат нерушими „специални отношения“, които позволяват оцеляването на (британската) Общност на нациите и взаимна помощ между Лондон и Вашингтон в случай на мащабна или ограничена война в океана. Американските ползи от „специалните отношения“ на пръв поглед изглеждат по-скоро косвени.

Появата на Русия и Америка: истинското формиране на Периферията

(Първата световна война. Класическият конфликт на Централните сили срещу Антантата.)

Докато Великобритания от столетия съобразява коя е най-силната континентална страна в момента, за да се съюзи с конкурентите й, Русия и САЩ навлизат в този проблем относително късно: на практика едва в XIX в. Западна Европа придобива значение за Петербург и Москва едва след поделбите на Полша и Наполеоновите войни. Новата граница между Русия и Прусия, а по-късно – и между Русия и обединена Германия поставя нови проблеми. Съвместната атака над Руската империя в Кримската война и нуждата от изключително внимателна дипломатическа подготовка на последната руско-турска война от 1877-1878 г. сякаш демонстрират, че единството на европейските сили е заплаха за руската свобода на действие. Не би могло да има нищо по-вредно от британско-австрийско разбирателство, което да блокира ходовете на Русия както на Балканите, така и в Кавказ, Иран и Афганистан. За Русия става необходимо да търси линиите на разделение, за да ги използва. След 1871 г. те не липсват: Франция е готова да бъде ухажвана от всеки, който предложи съюз срещу Германия. А Великобритания е непредвидим, но практичен играч, внимателно следящ баланса на силите и винаги нуждаещ се от партньори, за да неутрализира поредната появяваща се континентална хегемония. Дали всъщност цялата (анти)европейска Периферия не е резултат от влиянието на британските външнополитически рефлекси? Колкото до Америка, тя спира да се чувства далеч от Европа в 1864, когато по време на едновременно течащите граждански войни в Мексико и САЩ Франция поставя австрийски монарх в някогашния Теночтитлан. През следващите три години администрацията във Вашингтон разглежда сериозно „риска“ от френска интервенция в Новия свят. Накрая Щатите просто помагат на мексиканския бунтовник Бенито Хуарес да детронира и екзекутира нещастния император Максимилиан. В 1917 г., когато САЩ се включва в Първата световна война, част от националната пропаганда припомня епизода с австрийския владетел на Мексико и твърди, че е предотвратен риск от германско нашествие в Щатите. Всичко това идва като логично последствие от доктрината Мънро (8.) и оправдава в най-добрия случай резервирано отношение към Стария континент.

Периферията в криза

(Втората световна война.)

Тук по необходимост излизаме от чисто историческия поглед и чрез опит за прилагането му в текущите теми достигаме до актуалния геополитически момент. В момента Франция и Германия са съюзнички и няма континентален конкурент за позицията на лидер в Центъра (9.). Можем да сметнем съвременния Европейски съюз за система на германо-френска двуглава хегемония над Стария континент (нищо че такова схващане би било отхвърлено незабавно в Европейския парламент). Тази ситуация буди страх у периферна Русия, защото този път, за разлика от 1914 и 1941, тя почти не може да разчита на вътрешноевропейска съпротива срещу опасното обединение. Разбира се, руските власти в типичния си стил се опитват да внесат разделение там, където го няма и правят всичко по силите си да разколебаят френската обществена подкрепа за Европейския съюз. Доколко предполагаемият "FrExit" изобщо е реалистичен - времето ще покаже, но си позволяваме скептицизъм. Успех в разделението, доколкото изобщо има такъв, е налице по-скоро в слаби страни в Източна Европа – сред които България стои на първо място. Британското оттегляне предизвиква ентусиазъм у руските ръководители, но този ентусиазъм е уравновесен от непредвидени факти. Парите и пропагандата (тоест дезинформационната страна на т. нар. „хибридна война“) са асиметричните средства, използвани от избирателно агресивната руска политика, опитваща се да влияе на по-муден, но по-мощен опонент в лицето на Европейския съюз. Ситуацията е още по-необикновена, защото традиционният британски страх от Обединена Европа вече не може да се материализира във война, а дори напротив – в случай на евентуален конфликт британците ще се видят принудени да останат на страната на предвидимия и познат европейски концерт, въпреки че го напуснаха. Америка се намира в положение, близко до това на Великобритания: в момента лидерът на САЩ е изолационист, изпълнен с предразсъдъци и неконтролируеми емоции, но около него има достатъчно влиятелни личности и лобита, които осъзнават, че Европейският съюз е неизбежно и необходимо зло, ако изобщо е зло; конкуренцията между свръхсилите от двете страни на Атлантика ще остане ограничена в сферата на бизнеса, докато общата сигурност изисква от тях продължение на взаимните гаранции. Повторението на Студената война, случващо се в момента, изправи света пред неочаквана ситуация: две от трите големи периферни сили не реагират така, както се очаква от тях. Те запазват резервираността си към Центъра, но са готови да му помогнат срещу третата периферна страна. Този риск от повторение на аномалията от Кримската война предизвиква объркване в Москва и увеличава възможностите й за грешки. В момента руският режим се намира в странното положение да предлага нещо като поредна подялба на Полша, която обаче този път никой друг не иска. Никак не помага и фактът, че Русия води малка, скъпа и стагнираща война от афганистанско-виетнамски тип в Донбас, дълбоко навътре в териториите, които само преди трийсет години изглеждаха неделими от СССР. Изглежда, че предполагаемата криза на Европейския съюз всъщност е по-скоро криза на силите от извъневропейската Периферия.

Вместо заключение

(Европейският съюз и неговите опоненти, 2015-2019. Възможно е ролята на Македония да се промени.)

В 1812-15 Великобритания и Русия заедно приключват с Наполеонова Франция, привличайки Прусия и Австрия на своя страна. Век по-късно, в 1914-1917, Великобритания, Русия и САЩ заедно воюват срещу прусашка Германия, която се очертава като нежелан водач на континента с размаха на Наполеон. Този път Австрия е на германска страна, а Франция застава редом с периферните сили, за да си върне изгубеното от 1871 водачество. В 1941-1945 Великобритания, Русия и Америка отново си помагат срещу Германия, която е завладяла континентална Европа. Франция бързо е пометена. В 2017 изглежда, че има поводи за вглеждане в миналото: преоткритият изолационизъм на едноетажна Америка и британското излизане от Европейския съюз са част от старата вражда на Периферията срещу Центъра и на пръв поглед се вписват в антиевропейската политика на Русия. В действителност обаче единството на Периферията се е разпаднало. Великобритания е изолира от Европейския съюз, но остава лоялна към общите ангажименти срещу Русия заради агресията в Донбас и окупацията на Крим. Едновременно с това въпросът за независимостта на Шотландия отново е на дневен ред. Съединените щати избраха за президент класически изолационист, готов дори да си сътрудничи с Русия срещу ЕС и да намали американското участие в общата сигурност, но институциите в самата Америка блокират част от действията на новия държавен глава заради противоконституционните му действия. Русия продължава да е изолирана и успява най-вече да сее дезинформация, същевременно воювайки за парче земя в Източна Украйна и страдайки от икономически санкции. Далеч по-големи центробежни сили действат в Америка, Англия и Русия, отколкото на Стария континент, така че Европа има добри шансове да излезе от сегашната ситуация по-консолидирана.

Манол Глишев, 20-24 февруари 2017

---------
Бележки:
1. Добрият ранен пример е американското отношение към появата на император Максимилиан в Мексико и по-късният американски страх от немска интервенция в Новия свят. Тук и до края на текста всички подобни бележки са от автора.
2. Съюзът между Англия и Германия срещу твърде силна Франция има своя предистория още в XIII в. с битката при Бувин. Това говори много за формативното значение на Средновековието в съвременните проблеми.
3. Нека вметнем тук, че хабсбургският контрол над Апенините отбелязва същинския край на старата борба между Светия престол и императорите; противно на историографското клише, светската власт всъщност отбелязва победа, макар и Пирова.
4. И в това отношение Наполеон ще се окаже последовател на бурбонския политически опит, когато преследва представителите на самото семейство.
5. Най-добрият пример е дълготрайният англо-португалски съюз, използван от англичаните последователно срещу Кастилия, Испания и Франция, както сочи Малкълм Вейл в статията си „Уиндзорският договор“ от 2006 г.
6. Тук е мястото да отбележим и един далечен паралел с влиянието на други центрове над съответните им периферии чрез фигурата на културно асимилирания владетел: можем да мислим за французите, управляващи средновековна Англия, а дори и за „полугърка“ Симеон, царуващ в Преслав в подражание и предизвикателство спрямо Константинопол.
7. Любопитно е, че през 1956 и 1968 Русия вече не може да си позволи да заличи напълно Унгария и Чехословакия.
8. Говорейки за доктрината за ненамеса на европейски и изобщо неамерикански сили в Новия свят, няма как да не споменем, че съветската помощ за редица революционни движения в Латинска Америка подновява някогашния страх на САЩ от намеса на Свещения съюз в западното полукълбо. Доверието между Америка и Русия е разклатено за много време напред, а това сочи, че Периферията преживява криза. Днес никой не се бои от френска или германска интервенция в Америка, а и очевидно Щатите не са спрели британската експедиция към Фолклендите от 1982. Точно тогава Обединеното кралство е пресен член на Европейския съюз.
9. Още по-интересен страничен ефект от приятелството между Германия и Франция е, че безпрецедентната близост между двете континентални свръхсили прави традиционно германофилска (и русофилска) страна като България съюзничка например с традиционно франкофонска Румъния. Студената война постигна няколко чудеса: преодоля старата вражда между германци и французи, обедини свободния свят, доведе до краха на Източния блок и разшири Центъра до границите на самата Русия. Тъй като и в момента тече нещо като повторение на Студената война, можем да си зададем въпроса до какво ли ще доведе то.

Нагоре