Прочетен: 3867 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 11.09.2021 20:36
Да се опитаме да си представим възможното оцеляване на един обречен режим. Каква би била средновековната Западна римска империя? Не така наречената Свещена римска империя на германския народ, а оригиналът, запазен през превратностите на историята. Как би изглеждала? Би ли могла да съществува? Дали не би приличала по нещо на познатата ни Източна или Византийска империя? А може би и на други исторически феномени?
Полза и удоволствие
Упражнението по алтернативна история далеч не е толкова безсмислено, колкото им се струва на хората без въображение. На първо място то е забавно, стига да се спази едно просто правило: да се вземе ясна отправна точка, да се предложат минимален брой промени и авторът да се опита да представи максимално "реалистична" картина без излишни фантастични елементи с цел по-голяма консистентност на предложения сценарий. В крайна сметка, историята не e детерминирана и е можела да тръгне и в неизвестни за нас посоки, защото в противен случай нито една загубила страна нямаше да е водила например войните си, а щеше предварително да е преценила загубата си и да е капитулирала без кръвопролитие. Отделно от удоволствието, алтернативната история е упражнение и за ума, и за езика, а и за знанията. Тя ни позволява да разберем на какво са се надявали губещите в исторически борби. Поставя рамките на собственото ни въображение. Най-сетне, алтернативната история често е основа на сюжети за книги, сценарии за филми и игри, тоест може да има чисто материален резултат. И би трябвало да се пише почтено, с минимална „намеса“ в познатите събития, колкото резултатът да изглежда убедителен дори за запозната публика. Може би най-правилният (или поне предпочетеният тук) начин да се състави алтернативен сценарий е като се използва реалната история за коловоз, в който се движи дори и измисленият вариант на събитията. За съжаление, някои досадни повторения и сравнения са неизбежни при писането на такъв текст.
Началото – най-деликатният момент
И така, коя отправна точка да вземем за Западната римска империя? Зависи каква е целта ни. Ако пожелаем да създадем сценарий, свързан с оцеляването не само на държавата, но и на езическите култове, може би трябва да се спрем на 363 г. и съдбата на Юлиан Апостат. Ако ли пък искаме да се спрем на оцеляването само на западната част от империята, без културно-религиозни усложнения, би трябвало да си подберем събития като битката при Сава от 388 г. или тази при Фригидус от 394 г. Приемам, че събитията от периода 363-394 решават съдбата на римския Запад в реалния свят и съответно няколко (не много) промени в този период биха могли да имат различен ефект върху познатата ни история. От любов към античната цивилизация се спирам на отправна точка в последния лагер на Юлиан (в реалността загинал през 363 г.).
Юлиан Апостат оцелява. Политика на толерантност
Ако в 363 година Юлиан не забрави ризницата си, а я нахлузи в шатрата преди да се метне на коня, лахидското копие не би пронизало черния му дроб. Оцелелият император вероятно би осъзнал, че няма шанс да превземе персийската столица Ктезифон и би се изтеглил обратно на римска територия и на по-късен етап би преговарял за мир със Сасанидите. Популярността му сред армията би била разклатена заради неубедителния резултат от персийската кампания и не са изключени бунтове и появи на претенденти за върховната власт сред нелоялните римски командири, но ядрото на западните легиони би останало вярно на реформатора, така че Юлиан би имал шанса да оцелее и да се задържи на престола.
Това означава, че към 376-78 г., по време на големия бунт на готите на Балканите Юлиан би бил все още жив (48-годишен) и би командувал източните войски вместо познатия ни Валент. Би ли променило това резултата от битката при Адрианопол? Може би. Юлиан има опит във войни с германи и веднъж вече е спечелил изключителна победа срещу франките и алеманите при Аргенторат (Страсбург, 357 г.). Ако и този път не си забрави ризницата, Юлиан би могъл да се справи по-добре от Валент, да оцелее и дори да надвие готската кавалерия като добър командир, съхранявайки така живота на хиляди римски легионери и продължавайки политиката си на религиозна толерантност. Бунтът на Магн Максим може би би се случил, както в реалната история, така че около 383-388 г. или лично Юлиан, или негови офицери би трябвало да се изправят срещу британския узурпатор, което отново би затруднило запазването на римската власт в Британия, както става и в реалната история.
Хипотезата за оцеляването на ранната Римска империя заради дълголетието на Октавиан Август е добре позната. Да допуснем подобно октавиановско дълголетие у Юлиан. След евентуално оцеляване при Ктезифон и победа над готите при Адрианопол, авторитетът на императора би бил възстановен, готите биха били сведени до по-контролируем елемент от германското население и федератски части в армията, а политиката на създаване на нещо като езическа "църква" би продължила без прекъсване. Юлиан би могъл да умре около 70-годишен, към 400 г., обкръжен от уважението на християните и езичниците и, разбира се, обожествен от последните. Този срок би могъл да му даде време да завърши плановете си за запазване на най-големите стари култове, светилища, жречески колегии и традиции. Но кой би наследил Юлиан?
Повечето пълководци на императора са християни. Към 400 г. испанският командир Теодосий (в реалната история император Теодосий Велики) вече би бил мъртъв, а синовете му Хонорий и Аркадий не биха имали реални шансове да стигнат трона. Валентиниановата и Теодосиевата династия просто не биха се случили. Наследството на дълго задържалия се Юлиан би могло да бъде разрешено с поредната гражданска война или с мирно разделяне на империята на две половини, както това се е случвало и по-рано (и както горе-долу се случва и в реалната история). Спирам се обаче на мирен вариант, допускайки, че след едно дълго управление има достатъчно подготвени кандидати за властта. Същевременно с това дългото царуване на Юлиан и неговото покровителство над езичници и евреи би спестило някои от грозните събития при сблъсъците на християнски фракции една с друга, както и погромите срещу езичници от края на четвърти век - така, както те се случват в действителната история при суровия режим на Теодосий Велики.
Наследниците на Юлиан. Подялба на империята – почти като в действителността
Подходящ наследник на Юлиан за Изтока би бил пълководецът (в реалната история - и император) Грациан, който към 400 г. би бил 40-годишен. В реалността той загива съвсем млад в Галия по време на узурпацията на Магн Максим от 383. Но ако в алтернативната версия Грациан все още не е царувал, би могъл да бъде жив и да поеме кормилото на империята. Неговият полубрат, по-младият Валентиниан (в реалната история - император Валентиниан II, но тук само I) би могъл да сподели наследството, възцарявайки се в Рим, Равена или Медиоланум. На практика това означава, че Валентиниановата династия се проявява в спекулативната история едва с второто си поколение, защото по-възрастните ѝ представители не са царували, а са се проявили само като офицери на Юлиан.
И така, около 400 г. старшият Август Грациан поема Изтока, а младшият Валентиниан - Запада на римския свят. Има смисъл двамата да царуват съвместно, за да отбраняват различни лимеси от различни опасности. Те действат като осиновени наследници на аскетичния Юлиан. И двамата са християни (в реалната история също е така), но са възпитани като синове на офицери на Юлиан и също като него толерират религиозните различия в щаба, двора, Сената, както и между населението, без да имат против обожествяването на предшественика си. Оттук нататък историята на двете части на империята тръгва по различни пътища, отново без голямо различие с истинската история.
30-годишният Грациан управлява първоначално под влиянието на влиятелния магистър на западните армии, франка Арбогаст (в реалната история загинал през 394 в битката при Фригидус). Съветник и магистър на скриния (секретар) на западния император е възрастният сенатор Евгений, също толерантно настроен християнин (в реалната история - претендентът Евгений, покровител на езичниците и протеже на Арбогаст до гибелта си в 394 г.). Постепенно Грациан се еманципира от влиянието на пълководеца и двамата стигат до въоръжен конфликт в духа на епохата. Който и от двамата да победи, стига до върховната власт над Запада (Арбогаст би издигнал Евгений за формален император, както става и в реалната история). В случай на победа на Арбогаст над Грациан, източният император Валентиниан би насъскал готските си федерати (покорни след поражението от 378 г., но вече възстановили силите си) да отмъстят за гибелта на брат му.
410 г. Рим не е разграбен
В резултат готското нашествие в Италия от реалната история в 410 г. би се повторило, но срещу него би се изправила не обезкървената западна армия, водена от неубедителния Хонорий, а относително запазена група легиони, водени от все още живия и опитен Арбогаст (Флавий Стилихон така и не се издига, защото в този сценарий неговият патрон Теодосий Велики така и не е царувал). Битката за Италия от 410 г. в този случай би била ожесточена и готските орди не биха могли да разчитат лесно да разграбят Рим (един страничен ефект от промените - Августин Блажени в Африка не би имал повода да напише "За Божия град" като утеха срещу загубата на столицата). Най-сетне готите са отблъснати от стените на Вечния град и Арбогаст получава консулство, титлата Gothicus и положението на младши съимператор.
Варварският император
Когато скоро след това формалният император Евгений умира, Арбогаст става първият варварин, акламиран като западен император едновременно от армията и Сената. Готите се настаняват обратно в Далмация като лоялни федерати и постепенно придобиват там независимост, оформяйки свое нетрайно кралство, но така и не завладяват Испания. Арбогаст успява да постигне примирие с източния император, признавайки формалното му старшинство. Напълно незаинтересован от религиозната политика, император Арбогаст е доволен да толерира християнските епископи в градовете и езическата фракция в римския Сенат. Статуята на богинята Виктория, върната в Курията още при дългото царуване на Юлиан, както и ремонтираният по време на краткото управление на Евгений храм на Венера продължават да будят възмущението на римските християни и техния папа Инокентий I, но държавната подкрепа за престижната култура на намаляващия брой свързани с цивилната администрация езичници поддържа мира в римското общество.
383-410: загубата на Британия
Арбогаст не е млад и скоро след победоносната 410 г. му се налага да търси наследник. Още повече, че заради битката за Италия е бил принуден да довърши изтеглянето на последните римски гарнизони от Британия и сега авторитетът му е разклатен, защото британските градове и племена са станали напълно независими и сами се отбраняват както могат срещу набезите на пикти, скоти и сакси (и в реалната история Британия постепенно отпада от римската сфера на влияние между 383 и 410 г.). Късната римска армия, пълна с варвари във войнишките редици и с амбициозни командири, обикновено губи лоялността си към императори, които не успяват да извършат невъзможното и да бъдат на много места едновременно. Така че в 411 срещу Арбогаст избухва войнишки бунт, воден от офицера Константин в Галия (узурпаторът Константин е реална личност от този период). Командирите на Арбогаст потушават въстанието, включително защото избухват несъгласия в лагера на бунтовниците, но Британия остава изгубена за Рим. Арбогаст споделя властта си с победоносния военачалник Констанций (също действителна личност, западният император Констанций III) и скоро след това умира.
Късни обожествявания в класически стил
Констанций разрешава на Сената да обожестви Евгений и Арбогаст като защитници на Италия. Обожествяването на Арбогаст е и единственият случай, когато варварин получава божествени почести. Новият император обаче не царува дълго (както е и в реалната история). Неговият непълнолетен син Валентиниан (в реалната история Валентиниан III) е обявен за император, но за съуправители и настойници армията му издига командирите Кастин и Йоан (действителни личности). Постепенно в щаба и двора на младия Валентиниан в Равена се издига фигурата на могъщия военачалник Флавий Аеций, дошъл от Изтока, който измества всички останали попечители на императора (Аеций, "Последният римлянин" е историческа фигура).
Флавий Аеций (или как вандали и визиготи не завладяват Запада)
Към 427 г. Аеций влиза в гражданска война с управителя (комес или комит) на римска Африка Бонифаций. Бонифаций и синът му Себастиан се обявяват за император и съимператор в Картаген и се ползват с подкрепата на възрастния епископ Августин от Хипон, когото възнамеряват да издигнат за римски папа. Те успяват да влязат във връзка с готите и вандалите, които отново се нахвърлят съответно върху Италия и Галия, докато претендентите навлизат от Африка в Испания. Междуособният конфликт продължава до 432 г., когато Аеций с помощта на франки, бургунди и хуни окончателно надвива противниците си и възстановява мира. Армията издържа на напрежението, защото катастрофата от Фригидус (394 г.) не се е случила, а Рим не се е лишил от богатствата си през 410 г. Западната римска империя е понесла тежки удари, но все още остава относително жизнена. Хазната е почти празна, но за момента армиите са получили възнагражденията си, а Африка, Испания, Галия и Италия са твърдо под контрола на Аеций, управляващ лоялно от името на император Валентиниан (без Африка и Испания положението горе-долу отговаря на историческото).
Късна римска идилия
Езичниците не са подложени на гонения, а на изток александрийската школа продължава да функционира. Без гоненията при Теодосий Велики (който в този сценарий изобщо не е царувал) Хипатия от Александрия не е била убита от параболаните на тамошния патриарх Кирил. По това време в Британия може би царува местният "тиран" или крал на романо-бритите Вортигерн - племенен вожд, но и римски земевладелец, също спазващ относителната толерантност към християни и езичници и възприел римската политика на помирение с варварските нашественици: Вортигерн превръща саксонските предводители Хорса и Хенгист в свои федерати. Можем дори да си представим, че в 433-435 година западният император Валентиниан последователно обявява Вортигерн за патриций, консул и дори цезар в рамките на бившата провинция Британия (Вортигерн е квазиисторически или легендарен водач на романо-бритите от V в.). По това време британският проповедник Патриций (свети Патрик) разпространява никейската версия на християнството из независимия келтски остров Ирландия или Хиберния (както е и в реалната история). Споровете между ариани и никейци на континента, както и между пелагиани и никейци в Британия са със значително по-нисък интензитет отколкото в реалната история заради продължаващата толерантност на светските власти към оцеляващото езичество. Разбира се, режимът на предполагаемия Вортигерн в Британия постепенно се разпада на малки племенни кралства, които едно след друго са завладени от англосаксонските нашественици. Но момента положението на римския Запад изглежда по-скоро стабилно. Има изгледи дори приходите да се възстановят, стига държавата да има поне няколко мирни години.
Мирът обаче е най-дефицитната стока в Западната империя. Армията включва все по-голям брой хуни, алани и франки така че на практика се е превърнала в група корпуси от различни племена, воюващи все повече за своя полза и все по-често - със собствено въоръжение и тактика. Личната гвардия на Аеций и достъпът му до бавно попълващата се хазна на по-бедната половина от империята му осигуряват положението не толкова на главнокомандуващ, колкото на лидер на коалиция срещу която през 30-те и 40-те години на пети век се изправят варварите вандали, свеби, бургунди, както и местните бунтовници - багаудите. Победите на Аеций следват една след друга и оцелелите му противници се задоволяват със земи за заселване и положение във водената от него разнородна войска. Защитата на римските градове и оцеляването на финансовата система (покрай това - и на римската цивилизация на запад) зависят от личните качества на най-издигнатия военачалник. Императорът през това време служи най-вече като церемониална фигура и се е отдалечил от реалното командуване (целият пасаж се отнася и до реалната ситуация на Западната империя към този момент).
Атила
Най-голямото изпитание за системата на неформална военна монархия на Аеций идва към 450 година, когато могъщият владетел на хуните Атила потегля от земите си в Панония да завладее римска Галия. Аеций още веднъж събира коалицията си от съюзници, срещу която застава сбор от множеството варварски васали на Атила. Две големи, разнородни маси хора, предвождани от най-амбициозните мъже на епохата, се изправят едни срещу други при Каталаунските поля, недалеч от днешен Шалон в Галия (или Франция). Битката на 21 юни 451 г. се развива, както и в действителния свят - с победа на проримската коалиция или поне с оцеляване на по-голямата част от "римската" армия след деня на сражението. Аеций позволява на жестоко пострадалите си визиготски съюзници да се заселят в Южна Галия и Испания, но след много човешки жертви те така и не успяват да създадат своя държава. Атила се оттегля от Галия, но на следващата година опожарява Аквилея в Италия и се отправя към Рим. Единствено огромните обещания, почести и подаръци в злато от страна на равенския император Валентиниан, както и коленопреклонните молби на римския папа Леон I (Лъв Велики) отклоняват хунските пълчища от стените на Рим. В знак на благодарност императорът признава арбитража и върховенството на римския папа над всички западни епископи. Атила се връща в Панония без нови завоевания, но с огромна плячка, която разпределя между подчинените си преди да умре. Междувременно звездата на Аеций залязва, защото той е премахнат от наплашения император Валентиниан, а финансите на Западната империя са сериозно разстроени (този пасаж също е фактически верен, а не упражнение по алтернативна история). Разликата между действителната и спекулативната версия на историята е, че тук Испания, Галия и най-вече Африка все още са под римски контрол и езичеството не е подложено на преследване.
В Западната империя – нищо ново (освен че Рим отново не е плячкосан)
В 455 г. императорът също става жертва на заговор: убиват го личните охранители на Аеций. Един от подстрекателите на убийствата както на Аеций, така и на Валентиниан става император на Запада - това е възрастният интригант, сенаторът Петроний Максим. Голяма разлика с реалната история е, че поради така подредените събития в алтернативния сценарий вандалите нямат достатъчни сили (нито владения и доходи), за да проведат историческото плячкосване на Рим от същата 455 г. Така че в нашия сценарий старата столица не пострадва. Петроний обаче е еднакво непопулярен и подозиран в убийството на Валентиниан и в реалната, и в спекулативната версия на събитията, така че не се задържа дълго на западния трон. Армията и Сенатът скоро приветстват новия си император Авит - интересна фигура, едновременно цивилен сановник и офицер от галските части, който се радва на приятелството на визиготските заселници из Галия и Испания (както е и в действителната история). Авит също не царува дълго, но отделя усилия за възстановяване и засилване на римския контрол в Галия и Испания. Тъй като е непопулярен сред италийците, той е свален от военачалника Майориан, но не загива, а хуманно е ръкоположен за християнски епископ на Плаценция (Пиаченца) в Италия, което говори за характера на новия владетел.
Майориан – глътка въздух за Стария режим
Майориан е от старото тесто императори, каквито са царували през изминалия четвърти век. Поема командуването лично и продължава усилията на предшественика си да възстанови подчиненото положение на бургундските, визиготските и свебските федерати из Галия и Испания, а тъй като в този сценарий Африка все още е под римска власт - и на вандалите. В действителната история Майориан възстановява правото на обикновените римски граждани да носят лично оръжие за защита срещу бунтовници и се опитва да попълни легионите с ощетени от размириците цивилни лица. Успява да възстанови реда в Галия, но става все по-ясно, че Западната империя действително се е превърнала в конфедерация с няколко местни центъра на самоуправление, които постепенно отиват към пълна независимост. В нашия сценарий продължаващият римски контрол над Африка, спестените две разграбвания на Рим и относителната слабост на визиготите и вандалите позволяват забавянето на този процес.
Същевременно, както в действителната, така и в спекулативната версия на историята, Майориан се отдава на законодателство, което води до оздравяване на финансите, поддръжка на обещствените сгради и съоръжения - бани, акведукти, пътища, крепостни стени, но и християнски, както и езически храмове, а също и засилване на способността за самоотбрана на римските градове. Майориан успява да се сближи със Сената, да насърчи старите сенаторски семейства в заемането на цивилни длъжности и да изплати огромните дългове на държавата към варварските армии с понижено количество ценен метал в изобилното ново монетосечене.
В условията на продължаващата (спекулативна) толерантност към езическите култове Сенатът би могъл да измоли от Майориан разрешение за обожествяване на Аеций: безпрецедентна стъпка, когато частно лице, при това християнин е прибавено към пантеона дори без формална роднинска връзка с царуващ император. Християните, разбира се, са възмутени, но образована християнска фракция в Сената се заема да успокои населението и епископите чрез серия публични речи и проповеди, изобилно цитиращи Ориген, според когото всяка езическо божество или обожествен герой може да се приравни към чина на ангелите или светците. По-умерените християни възприемат тезата, че само Богът-Създател на света (троичен за никейците и моничен за арианите) е бог в собствен смисъл, докато езическите божества и герои са божествени единствено доколкото са в съгласие с Него: идея, която постепенно води до смаляване на напрежението между старите религии и новата. От този период (в алтернативната версия на събитията) датира и връщането към синкретизма, приписван на Александър Север. В редица функциониращи езически храмове се появяват статуи, фрески и мозайки на Христос, държащ Се за ръка с Дионис, Херкулес, Антиной, Орфей, Митра и Адонис. Появява се и синкретичният култ на Сол-Кристус, преследван фанатично от радикализирана фракция ариански християни, които намират това смесване между своята религия и езичеството за светотатствена. Първият поместен туронски събор (Тур, Галия или Франция, 461 г.) осъжда арианските преследвания срещу синкретиците като ерес. В някои християнски храмове се появяват изображения на богинята Виктория като ангел.
Първият крал на Италия
Майориан е свален в 461 г. от своя германски магистър на войската Рицимер (исторически достоверно). Възможно е Рицимер да сваля своя господар, защото самият магистър е свързан с царствуващите династии на визиготи, свеби и бургунди, които в действителната поредица от събития са поставени от Майориан в унизително подчинение. Впрочем, просвещенският класик Едуард Гибън и античният поет и историк Сидоний Аполинарий еднакво възхваляват качествата на Майориан като последния действително значим западен император. По необходимост оттук отклоненията от действителната история ще започнат да стават повече.
Рицимер, в качеството си на магистър на армията и мъж с кралска кръв сред варварите, се превръща в поредния ефективен военен диктатор на Западната империя. Той издига за формален император сенатора Либий Север. Източната империя и част от провинциите в Галия, Испания и Африка не признават новия режим за легитимен. За това спомага и фактът, че Рицимер открито се обявява не само за патриций, но и за крал, вероятно на бургундите - и е първият варварин, който заповядва в легендата на новоизсечените монети да се изписва не само името на императора, но и неговото собствено (този детайл е исторически факт, проследим по монетите от 361-372 г., както и в съчиненията на Сидоний Аполинарий). За разлика от Рицимер, издигнатият от него за император Север проявява такт и се отказва от привилегията да назначава римски консули (по това време почетен сан), а приема имената, обявени от Източната империя. В 465 г. Север умира от естествена смърт и тронът на Запада остава вакантен.
Всемогъщият Рицимер и източният император Леон (Лъв I) стигат до споразумение: и двамата се съгласяват с цел възстановяването на добрите връзки между Рим или Равена или Константинопол да издигнат за западен император магистъра на източните войски Прокопий Антемий. Антемий е от знатен римски род, получил е неоплатоническо образование, носи титлата патриций, бивш консул е и е женен за дъщеря на доскорошния източен император Марциан или Маркиан. Новият западен владетел получава само титлата цезар, което потвърждава старшинството на източната част на империята над западната (тази част от изложението е исторически достоверна). Антемий сече монети, на които той и източният му старши колега Леон са изобразени ръка за ръка. Антемий издига голям брой провинциални сенатори от Галия за римски патриции, включително поета и историк Сидоний Аполинарий. Същевременно обаче той е непопулярен сред все още относително по-слабо романизираните германски благородни фамилии на визиготи, вандали, свеби и бургунди из Испания, които виждат в Рицимер свой естествен господар и не желаят да бъдат поставяни по-ниско от италийските и гало-римските латински елити. В Испания и Африка избухват бунтове срещу Антемий от страна на местните германски земевладелци (в реалната история това не са просто бунтове, а военни кампании на визиготското и вандалското кралство, но такива кралства в нашия сценарий не са се образували). В крайна сметка Рицимер открито застава срещу императора и след известен период на нискоинтензивни улични сблъсъци из Рим между привържениците на владетеля и неговия магистър на войските Антемий е убит в 472 г. Рицимер още веднъж приема властта и още веднъж издига римски сенатор за формален император на Запада - този път кандидатът се нарича Аниций Олибрий и източният Август Леон отказва да признае легитимността му.
Олибрий става свидетел на смъртта на Рицимер, който е наследен като магистър на армията (или фактически диктатор на Запада) от племенника си Гундобад. Новият император-фигурант царува едва няколко месеца, като се проявява като благочестив християнин. Той отсича серия монети с нова легенда: кръст и надпис "Спасението на света" вместо обичайната дотогава "Спасението на държавата". Преди да стане император на Запада, Олибрий е притежавал дворец и е построил на свои разноски църква в Константинопол, защото и той като предшественика си Антемий е свързан с Изтока (исторически факт).
Оставката на диктатора
След смъртта на Олибрий Гундобад издига за император командира на дворцовата стража Глицерий или Гликерий. След това Гундобад внезапно напуска Италия и заминава за Галия, за да се възцари над своя народ, бургундите. Не знаем дали е проявил доверие към Глицерий или просто бургундската кралска власт вече е изглеждала по-перспективна от управлението на остатъчната Западна империя (в реалния свят сведена до Италия). Любопитно е, че варваринът Гундобад управлява по модела на римските провинциални управители, издава писмен законодателен кодекс и приема утешение за смъртта на една от дъщерите си под формата на дълга проповед от никейския епископ на Виен в Галия, макар че сам е арианин (исторически факт).
Предпоследният император
Оставен сам и без военна закрила, непопулярният Глицерий няма лостове, с които да управлява империята (още повече, че в нашия сценарий тя все още обхваща Африка, Испания и Галия, а не само Италия). Източният император Леон този път решава да действа и издига за владетел на Запада своя пълководец Юлий Непот. Непот достига Италия с флота на Източната империя и сваля Глицерий от власт без излишни ексцесии: последният е признат за невинен при постоянната смяна на властта и му е предложена пощада, както и позицията на епископ на Салона (Сплит) в Далмация. Тъй като по това време Далмация е в ръцете на Непот, по-късно Глицерий ще се окаже на практика личен свещеник на своя наследник на императорския трон (исторически факт). Императорският пурпур в тази епоха е все по-съмнителна чест: вече дори не си струва човек да бъде убит заради него. Нравите се смекчават или властта е станала илюзорна.
Непот царува в Италия от края на 472 до 475 г., първоначално като цезар (наместник или младши съимператор) на стария си източен колега Леон. Той влиза във война с краля на бургундите, доскорошния магистър на войските Гундобад. За разлика от реалността, в нашия сценарий Непот получава властта включително над Испания и Африка, където римската държавна машина продължава да функционира. И в спекулативната, и в реалната история Западната империя от времето на Непот вече не контролира по-голямата част от Галия. Източната част от страната (днешна Бургундия и Прованс) е в ръцете на краля на бургундите Гундобад, докато северната и източната част (Белгия и Лотарингия) са под контрола на поне двама принцове от франкската династия на Меровингите: Хилдерих и Хлодвиг. Централните и западните дялове от Галия (Аквитания и Бретан) все още са управлявани от гало-римски магнати, като например "краля на римляните" Сиагрий (исторически факт).
Непот успява да си върне градовете по нарбонското (провансалското) крайбрежие от Гундобад и сключва мир с бургундите със съдействието на Сидоний Аполинарий и епископа на Павия Епифаний. За разлика от действителната история, императорът в нашия сценарий не само отблъсква визиготски и вандалски атаки срещу Рим, но и реално възстановява пълния си контрол над Испания и Африка, където в нашия сценарий варварите са се романизирали без да създадат свои самостоятелни кралства - резултат от спекулативните събития, изложени във връзка с управлението още на Арбогаст и Евгений, а и на успехите на Аеций, дължащи се на спестеното разграбване на Рим. Исторически факт е, че между 472 и 475 гало-римското "кралство" на пълководеца Сиагрий в Галия сече монети с името на император Непот.
В 475 г., както в реалната, така и в спекулативната история наследникът на източния император Леон - Зенон, наричан също Тарасис, Тарасикодиса или Траскалисей, временно е свален от власт. Това оставя западния му колега Непот без външна подкрепа.
Последният император
В този момент неговият магистър на войските Орест сваля Непот от власт и издига за формален западен император младия си син Ромул. В реалната история Ромул Август, известен като Ромул Августул (Августчето) е последният действителен западен император, царувал в Италия. В нашата версия на събитията това обаче не е точно така.
И в реалната, и в сценарната версия на събитията Непот напуска Италия и се връща в родната си Далмация (днешна Хърватска), където се настанява най-вероятно в Салона, в старинния укрепен дворец на Диоклетиан. На следващата, 476 година, източният император Зенон отново се връща на власт в Константинопол и потвърждава легитимността на Непот като владетел на Запада. Оттук има и разлики с познатата история. Управителите на Африка и Испания така и не са признали властта на Орест и сина му Ромул, а продължават да смятат Непот за свой законен император. В този момент бургундският крал Гундобад все по-тясно се свързва с франките, чувствайки се заплашен от многобройния и добре въоръжен комитат на техния все още непокръстен крал Хлодвиг. Галия постепенно се изплъзва от римски контрол, докато различните претенденти си оспорват властта над Равена и Рим. За сметка на това Картаген и Иберия продължават да поддържат това, което е останало от Западната империя. Остроготите в Далмация, водени от своя владетел Одоакър, също подкрепят претенциите на Зенон и Непот. Така че в крайна сметка познатите ни събития протичат и в спекулативната версия на историята: Одоакър завладява Равена, убива Орест и изпраща сина му Ромул в почетно изгнание в Южна Италия. Ромул изживява дните си спокойно и в относителен лукс, докато Одоакър...
... докато Одоакър в действителната версия на историята изпраща регалиите на Западната империя в Константинопол като знак на формално подчинение, остава си остготски крал в Италия и формално признава Непот и Зенон за свои господари, дори сече монети с името на Непот, но реално създава нова държава на Апенините. Непот умира около 480 година, без да стъпи отново в Италия, а Одоакър е наследен от Теодорих Велики, който царува на практика като император.
И отново предпоследен император
Разликата между действителната и спекулативната версия на историята е в няколко детайла, зависещи от малки промени в отправната точка. В нашата версия на събитията езичниците в римския Сенат все още съществуват. За сметка на това ги няма кралствата на вандалите в Северна Африка и на визиготите в Испания, а се е запазил римският режим на местно ниво. Това означава, че в нашата версия има сили, включително и провинциални гарнизони, които да накарат Одоакър да не поема еднолично властта, а да извика Непот от Далмация обратно в Италия. В 476 г. Юлий Непот още веднъж се оказва реален Август на Запада с подкрепата на своя варварски магистър, краля на остроготите, както и на стария римски император, източния Август Зенон.
Западният римски шогунат (476-533)
Така системата се запазва. В 480 г. Непот умира (както е и в действителност), но Зенон и Одоакър се споразумяват да издигнат следващ сенатор за император на Запада. Ако искаме, можем да си представим като формални августи историка Касиодор и философа Боеций. Позицията на западния император се превръща в свързващо звено между Източната империя, остроготските владетели на Италия и латинското население на Иберия и Африка. Докато франкът Хлодвиг и наследниците му завладяват Галия, в Рим се запазват Сенатът и Светият престол, в Аквилея възниква новата патриаршия на Готската Църква, а в Равена все така царува формалният принцепс, в чието име готска Италия, Далмация, римска Африка и Иберия заедно се отбраняват срещу външни опасности. Остроготските крале-магистри едновременно поддържат арианизма на собствения си народ и по стара традиция, останала още от епохата на Юлиан, толерират никейското християнство на римските папи и остатъчното, елитарно езичество на отделни сенаторски семейства. Същевременно с това източният монофизитизъм не прониква нито сред западните ариани, нито сред римските никейци. Паралелът с японската система бакуфу (или с по-близките каролингски майордоми на „ленивите“ меровингски крале при франките) не е случаен. Западните императори са се превърнали в духовни лица, пазители на една почти религиозна традиция, докато реалната власт е в ръцете на краля на остроготите, който се явява и магистър на „римските“ войски. Мавритано-романските царе по границите на римска Северна Африка така и не успяват да превземат Картаген и си остават периферно явление. Вандалите, визиготите и свебите, заселени главно в Испания, запазват местните си династии, но напълно се латинизират и остават дуксове и комити, спазващи връзката си с остроготските владетели на Италия, легитимирани от равенския император.
Император Велизарий (533-565)
В шести век опитът на източния император Юстиниан да възстанови прекия контрол на една обединена Римска империя над Средиземноморието има първоначален успех заради пълководческите умения на военачалниците Велизарий и Нарзес, но приключва със съвместната петиция на Сената, Светия престол и провинциалните управления в Картаген и Испания, които издигат победителя Велизарий за западен император и слагат край на остроготската система на „лениви“ императори с чисто церемониални функции. Нарзес умира като магистър на армиите на император Велизарий, в които остроготите служат лоялно срещу новата нашественическа вълна на лангобардите. Велизарий и неговите наследници приемат издигането на местните управители в Картаген, Тарако и Толетум като самостоятелни екзарси, а понякога - и като цезари на своята част от римския свят, запазил удивителното си разнообразие.
Западното римско Средновековие
В началото на седми век Изтокът вижда началото на славянската миграция към Балканите и ислямската експанзия. Запазената от прекомерна експанзия Източна империя успява да романизира новите балкански заселници и запазва част от владенията си в Сирия, губейки само Египет. Паралелно с този процес тече и реевангелизацията на Британия (всъщност на англосаксонската Хептархия) от страна на Светия престол – както е и в действителната история.
Западната империя се сблъсква с арабската експанзия от Египет към Либия и Тунис - и успява да организира отбраната си така, че към 700 г. Картаген все още е в римска власт, макар и подложен на сериозен натиск – докато в реалната история Картаген е превзет от Халифата в 698 г. Междувременно (между 630 и 680 г.) по долното течение на Дунава се формира нова варварска държава - тази на българите, които остават съюзници на Източната империя откъм левия, северен бряг на реката и отбраняват Карпатите и Днестър както от хазарите, така и от аварите.
След 750 г. Западната империя, която продължава да контролира половината Средиземноморие, се сблъсква с нов противник за властта над Италия и Испания - новата франкска династия на Каролингите от Галия. По същото време от изток се появява иконоборството, разкъсало никейската християнска фракция на две враждуващи партии. Но това е друга история, която ще бъде разказана друг път.
Епилог – или защо е добре да се препрочете „Рома етерна“ на Робърт Силвърбърг
Оцелялата поне до средата на осмото столетие Западна римска империя не би била свръхсилата от четвърти век. Това би била военно и политически много по-скромна, много по-фрагментирана държава или по-скоро система от местни управления. Би я обединявала я не толкова религията, колкото климатът на относителна толерантност, дори синкретизъм – и, разбира се, латинският език. Тук изоставяме условното наклонение като излишно граматическо затруднение. Флотът продължава да е от огромно значение. Армията се състои по-скоро от местни милиции, подчиняващи се на дуксове и комеси (или по-точно на херцози и графове, черпещи легитимност от Равена). Сенатът се е превърнал в нещо като секуларна версия на папската Курия и двете съвещателни тела имат редица общи членове, поддържащи както епископската мрежа, така и цивилната администрация, а и класическото образование по реторика, литература, философия и история. Римският папа (никеец по дефиниция), арианският патриарх на Аквилея и различните върховни жреци на продължаващите езически култове са еднакво поставени пред по-голямата историческа и религиозна тежест на императора, който продължава да е върховен понтифик и „епископ на външното“, както се нарича още синкретикът Константин Велики. Готите и вандалите са се трансформирали в привилегирована прослойка земевладелци и благородници с военни функции, гордеещи се с принадлежността си към империята. Церемониалът, образованието и златното монетосечене превръщат тази версия на западната римска държава в еквивалент на познатата ни Византия, но с далеч по-малки религиозни противоречия (разбира се, при така описано развитие на историята, църковните борби биха били далеч по-нискоинтензивни включително и на изток). Едно средновековно Средиземноморие, доминирано не от една, а от две „византийски“, но религиозно толерантни държави би създало различен свят от този, в който живеем днес. Дори строгият монотеизъм на арабите в седми и осми век би се повлиял много от така оцеляващите пост-юлиановски римски общества. Далечен паралел с функцията на монарха като религиозен арбитър в синкретичните общества на Индия, Китай и Япония може би бил на място.
Манол Глишев,
11 септември 2021
Тагове:
Chris Hedges: Американската империя може...
Баща ми е основател на колежа в Оксфорд....
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата