Има ли действително противоречие между езичеството и християнството в поемата? 
    
По-старите поколения читатели и изследователи на „Беоулф“ са открили в текста едно на пръв поглед очевидно противоречие: воините в двореца Хеорот са едновременно християни и езичници. Но противоречие ли е това? 
    
Християнски теми  На много места героите на поемата в пряка реч споменават Бога – не просто кое да е божество, а именно Бога в единствено число и главна буква, със същите атрибути и епитети, които намираме и в староанглийските проповеди. Певецът в залата пее за Сътворението на света от Бога (ст. 90-98) и песента му донякъде напомня прочутия Кадмонов химн, цитиран с възхищение от Беда Преподобни. Струва си да се отбележи, че музикален инструмент за съпровод („дърво за веселие“, вероятно арфа, се споменава едва в ст. 1065, когато песента е светска, героична, а не набожна). Датският крал Хротгар благодари на Бога (ст. 927, 1397 и др.) и проповядва Неговото величие (ст. 1725-1784). Дори самият Беоулф недвусмислено споменава, че победата и поражението се отсъждат от Бога (ст. 685), а неговата дружина от гаути недвусмислено вярва в Божията благосклонност (или милост, ст. 670). Чудовището Грендел е потомък на библейския братоубиец Каин (ст. 107) и има общ произход със също библейските гиганти, воювали срещу Бога (ст. 113), тоест и поетът, и персонажите му несъмнено говорят за един и същи Бог – християнския Бог. Текстът на „Беоулф“ отново и отново повтаря вариации на формулната фраза как „покой/мир/блаженство е намерил само този, който се уповава на Бога“ (ст. 186-188 и др.), която се повтаря в поеми като „Скиталецът“ и други нравоучителни староанглийски текстове. Всъщност „Бог“, „Господ“, „Небесният повелител“ и „Вседържителят“ са много често срещани думи и изрази в „Беоулф“ и във, и извън пряката реч на персонажите. 
   
Езически обичаи Същевременно обаче в момента, в който Грендел проявява жестокостта си, отчаяните датчани се обръщат към идолопоклонничество, спазват древен обичай и принасят жертви по олтарите на неуточнени езически божества (ст. 176), които от гледна точка на поета са демони. Поетът нарича това „езическа надежда“ и ползва повода за кратка проповед срещу напразните и водещи към Ада рецидиви на езичество чрез „стари думи“. Той изрично отбелязва, че датчаните „не бяха забравили Ада“ (в контекст това означава, че не са забравили езическите практики) и „не познаваха Господа“ (ст. 175-188). Този момент създава предполагаемото противоречие, защото влиза в много силен контраст с вече споменатите християнски теми и позовавания на Бога в поемата. Настоящият текст има за цел да демонстрира, че това противоречие не е неразрешимо и може би дори не представлява нарушение на композиционната цялост в „Беоулф“, а е част от определено авторско намерение, дори философска концепция на анонимния поет. 
      
Кой отива в Ада?
Езическите обичаи на датчаните не пречат на Беоулф да заяви в пряка реч, че победеният му враг Грендел очаква окончателната Господня присъда на Страшния съд, „когато Господ ще му отсъди, както реши“ (ст. 978). Поетът позволява дори разлика между въздържаното, неокончателно отношение на героя към посмъртната участ на Грендел и собственото си, далеч по-категорично разбиране: в авторска ремарка е уточнено, че „езическата душа“ на Грендел със сигурност попада в Ада (ст. 852). Душата на самия Беоулф пък отива „да търси участта на праведните“ (ст. 2820), като множественото число в оригинала не оставя съмнение, че става дума именно за „участ на праведните“, а не за „присъдата на Праведния“. Подчертаната разлика в отвъдната дестинация на героя и чудовището сочи, че не става дума за случайна употреба на фразите. Поетът-християнин няма колебания при разполагането на душата на своя християнско-езически герой в Небесното царство. Впрочем, Беоулф не е наречен „езичник“ никъде в текста; „езичници“ са датчаните и то конкретно във връзка с тревожните молитви от ст. 176; „езичник“ несъмнено е Грендел – и той е обречен на Ада. Такава присъда обаче не е формулирана за нито една от датските жертви на чудовището. Изглежда, че различните езичници имат различна посмъртна съдба в представите на християнския поет. 
    
Грешка на скрипторите?  В такъв случай – каква е религията на героите в „Беоулф“? Познават ли те Бога, Когото често споменават или не Го познават, както ни информира поетът? Възможно ли е анонимният автор да е допуснал толкова голямо противоречие, което нарушава убедителността на текста? Или става дума за безсистемна компилация върху стари поетични теми от страна на не особено внимателни скриптори, които хаотично добавят религиозни и нравоучителни формули, без да внимават за консистентността на крайния резултат? Такъв поне е традиционният възглед, споделян от поколения филолози от XIX в. насам. Моят е по-различен. 
   
„Беоулф“ като източник на информация В прословутото си есе „Беоулф: чудовищата и критиците“ Толкин твърди, че поемата на първо място е поема – целите на текста са чисто художествени и той не е предназначен да ни дава информация за културата, обществото и материалната среда на англосаксите. Без да отхвърлям разбирането на изтъкнатия специалист, отбелязвам само, че информацията в „Беоулф“ обективно присъства – без значение дали средновековният поет е искал това или не. Най-големият аргумент в тази посока е впечатляващата близост между описаните в „Беоулф“ съкровища и находките от кралския корабен кенотаф в Сътън Ху, извадени на бял свят през 1939 и отнасяни най-често към погребението на англосаксонския владетел Редуалд (ок. 624 г.). Ако поемата ни дава вярна информация за материалния разкош на варварските принцове, то защо да не допуснем и известна достоверност в начина, по който тя представя една духовна култура? Тук не става дума за историческа достоверност на съществуването на самия Беоулф (който най-вероятно е чисто легендарен персонаж), а за близостта в материалното и духовното състояние на героите с първоначалната публика, за която е предназначена поемата. Точно както Омировата „Илиада“ говори за микенския период, но го представя по познат, домашен начин за по-късна публика от т. нар. Тъмни гръцки векове, „Беоулф“ също представя Скандинавия от V-VI в., адаптирайки я за една вече по-различна публика от англосакси след VII столетие. Като допълнителна илюстрация за приложимостта на поемата към реалността при записването си в ранна Англия, изразът „между двете морета“ се среща в „Беоулф“ на четири места (ст. 858, 1296, 1686 и 1956). Според контекста, поетът има предвид изобщо обитаемата суша, обградена отвсякъде от океан, но чисто географски изразът може да се отнася до Ютландския полуостров в Дания, обграден буквално от две страни от Балтийско и Северно море; същевременно този израз става популярен в средновековната английска литература (ще го срещнем например у Галфрид Монмътски ок. 1135) и обикновено започва да означава „в Англия“, тоест между Северно и Ирландско море. Не е изключено поетът на „Беоулф“ да е създател на фразата. 
   
„Благородни езичници“ в манастирската култура Част от художествения ефект може би е в известно осъвременяване на материята. Анонимният поет за първи път говори пред публика, която може да е живяла в кое да е време между VIII и XI в. (все повече споделям мнението на Толкин за по-ранна датировка, ок. VIII столетие или дори още по-рано). Събитията в текста обаче се развиват в още по-ранен период, ок. 500 г. Самата поява на християнски фрази в устата на скандинавски персонажи в зората на шести век вече е огромен анахронизъм. Оригиналната публика на поемата трябва да изпитва симпатия, дори почит, възхищение и състрадание към Хротгар и Беоулф. Поетът – според мен – не изпада в неволна грешка, а напълно съзнателно издига персонажите си, представяйки ги като философстващи, благородни езичници – и като хора с умствен строй, близък до този на англосаксонската аристократична публика, отдалечена с няколкостотин години и на няколкостотин километра от своите датски прадеди. Този поет, който като минимум познава библейската книга „Битие“ (а в чия версия, ако не тази на св. Йероним?) и си служи с формулите на староанглийската религиозна литература, най-вероятно в някаква степен ползва латински. Задълбоченото му познаване на днес вече изгубени старогермански езически легенди е несъмнено, но в случая е отделна тема. В латинската класическа (езическа) традиция под гръцко влияние безсистемно се споменава „бог“ в единствено число; съответно един начетен англосаксонски християнин между седми и единайсети век спокойно би могъл да познава примери от Вергилий до Сенека, както и да ги чете като прояви на инстинктивно, вдъхновено „християнство преди Христа“. За един образован, християнски автор на средновековна поезия, изпъстрена с благочестиви фрази (най-вероятно дори монах), идеята за съществуването на „благородни езичници“, хенотеисти или супремотеисти, вярващи едновременно в Бога и в боговете, би била нещо естествено. Латиноезични и следователно достъпни в Англия по-ранни християнски автори като Блажени Августин и Сатурнин от Туга поддържат тезата, че дори езичниците познават концепцията за върховния, Всевишния Бог – Творец и Вседържител. В този смисъл за автора на „Беоулф“ Хротгаровите датчани биха могли да стоят на духовна граница. Тяхната комбинация от мъдро позоваване на Бога и фатални или поне прискръбни езически рецидиви би могла да е резултат от монашески опит за представяне на възвишени и благоразумни езичници, почти „естествени християни“, ако адаптираме израза на Тертулиан. 
    
Синкретизъм в раннохристиянска Англия
Но още по-сериозен аргумент в полза на съществуването на религиозен синкретизъм в раннохристиянска Англия дават не само хипотезите за литературен багаж, колкото директно изворовата база. В „Църковна история на английския народ“, писана ок. 735 г., Беда Преподобни съобщава, че крал Редуалд от Източна Англия поддържа храм с два олтара – един християнски и един езически (2, 15). Това е същият Редуалд, за когото се предполага, че е извършено корабното погребение в Сътън Ху от ок. 624 г. Богатият инвентар в погребението е изключително близък до описанията в поемата. Възможно е авторът на „Беоулф“ да познава текста на Беда или дори да има идентичен опит със синкретични християни, продължаващи да пазят елементи от езическата си култура. Корабното погребение с богати дарове присъства като описание включително в текста на поемата и вместо да е споменато като езически рецидив, е обобщено само с фразата: „Хората не знаят […] кой е приел този товар“ (ст. 50-52) – думи, които любопитно си приличат с руническия надпис от Осбергския (езически) погребален кораб в Норвегия: „Човек знае малко“. Забележително е не само това, че има достатъчно паралели между „противоречието“ в текста на поемата и очевидно съществувалия реален религиозен синкретизъм в ранна Англия, а и това, че авторът-християнин, вероятно дори християнски монах, който иначе не крие суровото си отношение към езическите обичаи, все пак употребява и думи, близки до езическа погребална формула. Още един подобен случай, в който текстът на „Беоулф“ ни предлага възможна езическа религиозна фразировка, са думите: „[владетелят] пада. Друг идва…“ (ст. 1755), които биха могли да отразяват близък възглед или дори близка, нехристиянска формула до познатото „Човек и добре да живее – умира, и друг се ражда...“ от Търновския надпис на българския езически владетел Омуртаг.   
  
Към въпроса за датировката на „Беоулф“ 
Тук трябва да отбележим, че синкретизмът на Редуалд не се наблюдава след VII в. Англосаксонското население продължава да бъде критикувано от духовенството за постоянните си суеверия (тази критика е общо място в средновековната църковна литература из цяла Европа), но Редуалд може би е последният съзнателен почитател едновременно на християнския Бог и езическите божества. Това съображение следва да се добави към останалите съществуващи аргументи в полза на ранната датировка на поемата (не на последно място стои очевидната симпатия на анонимния автор към датчаните – симпатия, която би била най-малкото проблематична след началото на викингските нашествия от 787 г. нататък). Синкретизмът е реалност от VII в., описана от Беда ок. 735 г. Ето защо датирането на „Беоулф“ като завършен текст може да се търси в периода между ок. 620 и 800 г. Това не изключва сложна история на оцеляването на текста чрез серия преписи, от които единственият оцелял може и действително да е едва от началото на XI в., както твърди Кевин Киърнан в “Beowulf and the Beowulf Manuscript”.      

Какво общо има Христос с езическите герои? 
През 797 г. англосаксонският придворен на Карл Велики пише до абата и епископ Хигбалд от скоро преди това разграбения манастир в Линдисфарн: „Quid enim Christus cum Hinieldo?” „Какво общо има Христос с Ингелд?“ Ингелд е древногермански, предхристиянски герой, споменат на три места и в „Беоулф“. Алкуин намеква на Хигбалд, че викингското, езическо нападение срещу манастира може и да е наказание свише за прекомерния интерес на учените англосаксонски монаси към светската, воинска и не особено християнска по дух поезия. Има известна ирония в това, че такъв назидателен въпрос бива зададен тъкмо от придворен на Карл Велики – франкският владетел има сериозен интерес към германските песни и поеми, така че заповядва съставянето на сборник с такива текстове. Въпросът обаче стои и е подхващан много пъти, включително и от Раул Глабер в прочутия му анекдот за явяването на демоните под образите на класически поети. „Саксонските песни“ като „Беоулф“ могат да бъдат проблематични тъкмо със земния си героизъм и със състраданието, което будят към езическите легендарни герои. В края на девети век, по подражание на Карл Велики (и почти паралелно с българския цар Симеон) образованият уесекски крал Алфред Велики насърчава и сам се включва в мащабна литературна работа, която изрично включва съхраняването и рецитацията на „саксонски песни“, тоест на вече относително стари, героични, светски текстове. Алфредовият биограф Асер набляга на значението, отдавано от владетеля на тези поеми. Възможно ли е „Беоулф“ да е един от текстовете, достигнали до нас благодарение на дейността на скриптори от епохата на Алфред? И възможно ли е тъкмо органичната, старинна смес на езически героизъм със сериозна християнска мисъл да е придал значимост, тоест да е спасил историята на текста от прекъсване и изгубване през драматичния девети век? Алфред в крайна сметка успява да покръсти езическия завоевател Гутрум, идващ от Дания. Не е изключено героични стихове, не много различни от познатия ни текст на „Беоулф“, текстове, в които подвизите на езическите скандинавски герои от отминала епоха се редуват с християнска проповед на същия извисен език, да са част от процеса по християнизация на датските и норвежките пирати, превръщащи се в англо-датски земевладелци.     


      
Манол Глишев, 15 февруари 2022