От малкия град до голямата империя 


  Окончателното разделение на Римската империя от 395 г. и досега е любима тема за спорове между любители. Продължава ли източната част на империята да е римска и ако да – докога? Какво изобщо значи „римска“? Кога за първи път се стига до разделение на римските територии – при Диоклетиан около 300 г. или по-рано? Нека си припомним няколко любопитни момента от историята.         
      
За мнозина Римската империя е фантастична представа на монолитно величие и военна мощ, съчетани с луксозни пороци. Във въображението на своите… фенове (по липса на по-добра дума) Рим е беломраморна столица, обзаведена, по-точно облепена с коринтски капители и обитавана от достолепни сенатори в искрящи тоги. Денем въпросните господа се отдават на сериозни обсъждания, а вечер – на невъобразими пиршества и оргии. Към сенаторите трябва да се добавят робини и робчета с екзотична външност, центуриони с волеви брадички и в позлатени нагръдници, имитиращи телосложението на Херкулес или Арнолд Шварценегер, плюс еротично обмазани с плажно масло гладиатори, които дори нямат нужда от нагръдник, за да изглеждат като мистър Олимпия. Друго? О, да, храмове на олимпийските богове с леко променени имена и начело на всичко – любимата, хем бащинска, хем лошаво секси фигура на императора, ултимативния Sugar Daddy. Някои и досега го изписват с главна буква: Императора. Как звучи, а? Като колесница „Ферари“. Самата дума предизвиква гъдел… га че ли перспектива за първа среща с висок, тъмен непознат в задимен бар, както казваше баба ми Ливия Друзила, коги гадаеше на кафе пред достойните матрони от кръжока си по бридж, арсеник и стари дантели.         
      
В един момент обаче всичко се разпада: твърде много роби, жени, германски и ориенталски варвари, твърде много гръцки дегенерати. Появява се и този разрушителен за доброто старо общество култ – християнството с неговата нездрава склонност към съчувствие спрямо бедни, грозни, болни и генерално неримски хора… Теодосий Велики разделя империята между двамата си синове и тя никога повече не се обединява. То пък една империя! Вече увредена от ненужно толерантните реформи на Константин. Западната част преживява по-малко от сто години и се разпада под напора на няколко германски племена, които установяват своите кралства из земите ѝ. Край на редовната баня и красивата архитектура! Източната оцелява, но пък спира да говори класическия латински на Цицерон и се връща към къде по-изискан, къде по-простонароден гръцки, който бездруго винаги се е говорел от съмнителни типове по пристанищата и кръчмите. На това отгоре на нея ѝ предстоят трудни векове с българите за съседи. Като добавим християнството, нещата стават съвсем неримски, нали?      
     
Да, ама не, както казваше Квинт Бочарий. Вина за всички тези весели клишета, предполагам, имат телевизионните сериали. И техният предшественик Едуард Гибън. Но Рим и неговите превъплъщения в историята всъщност са много по-интересни.     
     
Двувластието – от векове за векове
Феновете, разбира се, знаят, че Теодосий не е първият, разпарчетосал римския свят. Близо сто години преди него, в самото начало на четвърти век Диоклетиан разделя управлението. По ирония на съдбата това става едва десетина години след нелепата смърт на героя-спасител Аврелиан , който изкарва държавата от кризата на III столетие. Толкова за стабилността на Pax Romana. Но и преди Диоклетианово време е имало разделения, при това не говоря само за гражданските войни, а за съвсем мирновременни факти.        
    
Ромул не основава Града сам. Кандидат-основателите са двама, вторият е чичо Римъс, искам да кажа Ромуловият брат Рем. Препрочетете Тит Ливий. Ромул се отървава от брат си и за кратко може би вярва, че ще царува сам над малката си община от овчари, разбойници и етруски магьосници, когато на брега на Тибър се появява Тит Таций. Таций е водач на група сабини, местни италийци, разгневени от това, че римляните са им отвлекли жените и дъщерите в процеса на основаване на Града. Стига се до нещо като битка, макар че в 753 г. пр. Хр. битките все още не са между железни легиони, а просто сдърпвания между селски тълпи. За това можем да съдим от продължението на легендата: римските жени излизат от новоиздигнатите колиби в стегнат строй и с помощта на блага дума и точилка разтървават бащите и съпрузите си. Всички се съгласяват да обсъдят проблема като зрели хора и след съвсем кратко време край новооснования Рим изниква селцето на присъединилите се сабински роднини. Тит Таций става цар съвместно с Ромул и двамата прекарват поне няколко години в привидно колегиално разбирателство. Ето го първообразът на намиращата се още в далечно бъдеще република с двама консули начело.
        
„Картаген надмина, Спарта засрамѝ“
Този начин на управление от двама царе дори не е изобретен от римляните. Любителите на “Age of Mythology” може погрешно да решат, че египтяните първи са въвели двуцарствието, но всъщност ще го намерим у финикийците, тоест у заклетите противници на Рим – картагенските търговци. Много от древните финикийски общини се управляват от двойки князе или съдии. И в съвършено класическата Елада прочутата военизирана Спарта си има двама царе наведнъж. Възникването на тази система може да се дължи на постепенното и ставащо само след сложни преговори събиране на по няколко неукрепени селища в един град зад крепостни стени с цел обща защита: повечето архаични градове-държави както в Гърция, така и в Италия са резултат от бавното обединение на още по-малки общности около даден храм или пазарно място. И когато не едно, а две влиятелни семейства на жреци, съдии, земевладелци, пиратски капитани, племенни главатари или пълководци претендират за власт над новооснован център, понякога се случват исторически компромиси и се появяват двуцарствия.         
       
Пак по време на миниатюрното римско царство, докато Градът е все още само един хълм с няколкостотин скромни къщички, две ниви, половин заблатен форум и никакви монументални градежи, към него донякъде насила се присъединяват жителите на съседното (и по-старо) селище Алба Лонга. Историята на това присъединяване е интересна и си струва да бъде припомнена. Третият римски цар Тул Хостилий влиза във война с Алба, но двете градчета хуманно се споразумяват да не изкарват на бой целите си опълчения, а само по трима воини от всяка страна. Страната, която загуби, ще се подчини изцяло на другата. Целият този разказ може би ни казва нещо за ритуалното, религиозно начало на гладиаторските зрелища. Две тройки братя се сражават помежду си и най-сетне след цял ден оспорван (и кървав) мач оцелява само последният младеж от семейството на Хорациите. Рим печели. Последен съдийски сигнал – и жителите на Алба Лонга изоставят родните огнища, за да се преселят на цели няколко километра, в далечна чужбина, сиреч в подножието на Палатинския хълм. Сякаш наблюдаваме преместването на българско село от осемнайсети век. Царят на Алба обаче си остава цар и в новоотстъпения му квартал, така че Рим още веднъж има двама владетели. Звучното име на този протоконсул, на този младши съимператор, кметски наместник и вицепрезидент в зародиш е Метий Фуфетий. Така Рим продължава със съвсем ранната си традиция в разделението на властите – не функционално, а топографски, по районни кметства. 

Консули и „царе“ на домакинства
Изгонването на царете от 509 г. пр. Хр. води до република с изборни, мандатни държавни глави (често, макар за съжаление невинаги, е така и до днес), като обяснението на Сената за продължаващата и вече даже постоянна форма на двувластие е, че с двама консули начело на града-държава се избягва рискът от връщане към монархически режим. Всеки от консулите наблюдава другия. Прогресивно за времето си, биха казали руските историци. Checks and balances, биха се съгласили американските юристи. Моето разбиране по темата е, че става дума за наследство от времената, когато всеки от Седемте хълма си е имал свой вожд, свой малък Сенат и свой идентитет, както биха се изразили югозападните ни, а отскоро северни съседи. Рим, както и много други антични градове, започва като конфедерация, при това конфедерация на миниатюрни племена, големи семейства и богати собственици на по парче земя. На гръцка почва това образуване на примитивен град-държава от група пръснати села и стопанства се нарича синойкизъм, тоест съжителство. Аналогичен процес е и превръщането на Рим от група колиби в столица на Лациум, а след това, бавно и постепенно – на цяла Италия и Средиземноморието. Класическият авторитет Момзен твърди, че в някакъв много примитивен смисъл всеки сенатор и дори всеки обикновен баща на семейство в Рим първоначално е бил схващан като цар. А нещо подобно ще намерим и в Омировата „Одисея“, където по-главният цар на феаките нарича всичките си съседи и съветници също „царе“. В сравнение с „царствата“, от които е изграден Рим, днешна Черна гора е направо свръхдържава. Ватиканът може би дава добра илюстрация за площта на тези горди субекти на международното право от VIII век пр. Хр. Но скромното начало не пречи да се стигне до империя.         
      
Правителства в изгнание
Вече в I в. преди Христа се стига до истинско разделение на значително разрасналите се римски територии. Ок. 80 г. пълководецът Серторий оглавява отцепнически режим в Испания. Той вярва, че е създал римска република в изгнание и може би дори се надява да завладее Италия. Самият той е диктатор, тоест консул без колега, има си Сенат от римски изгнаници, говори латински, почита римските богове и е набрал легиони от келтибери, получаващи римско военно обучение, снабдени с римски тип екипировка и заплащане в римски монети. Режимът му води преговори с чужди царе, представяйки се за легитимната римска държава. Разбира се, опасният експеримент на Серторий се проваля, но споменът остава. През трети век сл. Хр., когато Римската империя за известно време се разпада на няколко режима, сякаш едновременно се издигат десетки Серториевци. На много по-късен етап, в тринайсети век, конкуренцията между Латинската, Никейската, Трапезундската и даже Епирско-Солунската „империи“ повтаря същата борба около наследството на римската държава. А и какво е Исак Комнин на Кипър, ако не повторение на същия серториевски опит за отцепване на парче от баницата с претенции за общодържавна представителност?       
       
Източна римска империя, първи опит
Следващото териториално разделение идва след период на импровизирани правителства, възникнали в резултат на граждански войни. Горе-долу между 42 и 30 г. пр. Хр. се случва първата истинска подялба на източна и западна част на римския свят – а по това време той вече обхваща цялото Средиземноморие. Триумвирът, понякога консул и „император“ (тази дума все още означава просто „главнокомандуващ“) Марк Антоний получава управлението на всички източни провинции и съюзнически територии. Той се настанява в Александрия, тогава почти изцяло гръцки град, заживява с египетската царица Клеопатра в нещо много напомнящо династичен брак, става настойник на сина ѝ от Цезар (момчето носи името Цезарион) и баща на следващите ѝ деца – Александър Хелиос и Клеопатра Селена. През тази близо дузина години осиновеният наследник на Цезар, младият Октавиан, също е триумвир, император и консул – и отговаря за управлението на западните провинции. Освен това Октавиан има предимството да живее в Италия, близо до Сената и земите, раздадени на Цезаровите ветерани. Това все още е почти републикански режим. Реформите на Октавиан, които ще го превърнат в принцепс и Август, още не са се случили. Но едновременно с това споразумението между Октавиан и Антоний е и моделът, който по-късно ще следват почти всички императори след Диоклециан.         
      
Кога започва грецизацията на римския Изток?
Западната и източната половина на бъдещата империя вече се очертават със своите отделни центрове и с отчетливото значение на голяма гръкоезична метрополия за Изтока. В някакъв смисъл Марк Антоний е регент или дори цар на елинистически Египет – и едновременно с това предвестник на бъдещите византийски василевси. Бракът (или поне фактическото съжителство) с царица от стара и уважавана династия, както и закрилата над децата ѝ ще се превърне в относително редовен начин за легитимирането на не един узурпатор в Константинопол. След поредната гражданска война Октавиан няма да пропусне значението на Египет и Александрия – и ще използва фиктивното си родство с вече обожествения Цезар, за да потвърди властта си над долината на Нил. До времената на Диоклетиан Египет ще остане нещо като частно владение на всеки следващ принцепс. Императорът винаги ще е почти фараон и почти елинистически монарх – а вече във II в. сл. Хр. Хадриан ще стигне дотам да обожестви нелепо загиналия си млад любовник Антиной в изцяло египетски стил. Хадриан също така ще посвети част от царуването си на обновяването на паметниците на Елада, потвърждавайки още веднъж огромното значение на гръцката култура за образованата римска аристокрация. Когато говорим за грецизиране на Източната римска империя след времената на Юстиниан Велики, е добре да си припомним, че всички източни брегове на Средиземно море говорят гръцки поне от епохата на Александър, както и че на много ранен етап в историята още Цезар, Антоний, Октавиан, Тиберий и Хадриан са отдали дължимото на гръцкия елемент в републиката и империята. Самият факт, че Цезар, Октавиан (вече като Август) и голяма част от приемниците им са последователно и официално обожествявани, е едновременно ориенталски и елинистически жест: нито един цар, нито един консул, диктатор, успешен военачалник или дори спасител на Отечеството не е получавал божествени почести след основателя Ромул. Със самото си раждане от руините на републиката Римската империя вече е силно ориентализирана и елинизирана. Цезар, Октавиан Август и Тиберий свободно и често се шегуват на гръцки език (понякога доста зловещо, но все пак на гръцки), а Цезар може би дори загива с гръцки думи на уста.        
       
Августи и Цезари 
Първите римски императори и техните роднини до един са Цезари. Много бързо фамилното прозвище на Юлиите се превръща в титла. Тази титла обаче трябва да се ограничи до някаква смислена употреба. С края на Юлиево-Клавдиевата династия за кратко не е ясно дали следващите римски държавни глави ще продължат да носят същите прозвища. Традицията надделява и претендентите Галба, Отон, Вителий и Веспасиан се превръщат в носители на все по-дългата и трудноразбираема поредица от церемониални названия. Формално републиката не е отменена, Сенатът заседава, ежегодно се избират по двама консули, но реално царува принцепсът, който е и народен трибун, и върховен жрец, и император, и Цезар, и Август, и Баща на Отечеството, и Последният да затвори вратата. Парадокс на свободата: откакто има Цезар Августи, вече няма диктатори. Този принцепс си осиновява надежден наследник и му предава както дългата си поредица фамилни имена и прозвища, така и титлата Цезар. Младият Цезар обикновено получава и приятно звучащата функция на „принцепс на младежта“, тоест нещо като полуформален водач на сенаторските синове в техните военни упражнения на Марсово поле. Двойката от „баща“ с титлите Цезар Август и негов избран „син“ с титлата „Цезар“ се превръща в норма. Монархията на Римската империя едновременно е и не е семейство; и също така е и не е монархия. Разработен е сложен механизъм за даване на консулската длъжност – скоро след възцаряването си новият принцепс трябва да поеме и консулството за идващата година заедно с определен военачалник или сенатор. През следващите години консулските длъжности се разпределят между принцепса, наследника му и висшите административни и военни служители след внимателно обсъждане и при почти несъществуваща конкуренция. През цялото време наследникът постепенно расте в ранговата стълбица и поема все повече ангажименти, включително едногодишни консулства. В най-добрия си период – този на поддържащата се чрез серия осиновявания династия на Антонините, тоест горе-долу II в. сл. Хр. – Римската империя на практика отново е диархия или двувластие. При смъртта на Антонин Пий в 161 диархията е потвърдена чрез съвсем официалното и мирно издигане на двама нови принцепси едновременно – Марк Антонин (по-известен като Марк Аврелий) и несъщинския му, „официален“ брат Луций Вер. Двамата са били Цезари, тоест са подготвяни за съвместно управление, още докато старият им осиновител Антонин е жив. Това е първият случай, в който империята получава двама равноправни императори, тоест Цезар Августи – положение, което обаче ще се повтаря много пъти през вековете. Марк Аврелий и Луций Вер царуват заедно и то в похвално разбирателство. Когато Луций Вер умира, Марк не осиновява следващия наследник, а прави съвсем човешката и разбираема грешка да издигне истинския си, при това законен син. Може да се каже, че Марк Аврелий така и не управлява самостоятелно – той се включва в царуването веднъж като Цезар, сиреч сънаследник на Антонин Пий; веднъж като Август заедно с Луций Вер; и накрая като Август със сина си Комод Цезар, който по-късно се оказва крайно неподходящ за властта. Самият Марк Аврелий е симпатична историческа фигура (крайно умерен в частния си живот, успешен военен и привлекателен философ), а поредицата му съуправления ще се превърне в норма. Относително рядко в по-късната римска история ще има самостоятелни царувания. 
      
Всъщност византийският модел, в който цялото императорско семейство се състои не просто от синове и братя, а от паралелно царуващи императори (един от които е старши и реално оглавява монархията и държавата, докато всички присъстват заедно на монетите), започва още в класическата епоха на Рим.                
    
Манол Глишев,     
18 февруари 2022  

Здравей, mglishev. При Рим е характерно последователност в политиката и завоеванията. От маклък незначителен град се разраства до най=голямата( след тази на Александър Велики) империя в античния свят. Успява да сломи враговете си и реално от Ханибал до Атила противниците му не са на висота, с малки изключения). В действителност всичко се дължи на неговите умения връковооденето на държавата и стройните редици на войската. Не може да се каже в никакъв случай, че е имал късмет или случайно стечение на обстоятелствата. Останки от римски пътища и сега има из цяла България.
Поздрави!