Това е саксонският шлем, изровен от могилата в Сътън Ху, Великобритания, през 1938. Принадлежал на никому неизвестния Редуалд, крал на Източна Англия още преди да има такова нещо като Англия. И още преди да има България, като се замислиш. Всъщност шлемът е по-стар от Европа. Принадлежи на епоха, която сякаш е умопомрачително и вбесяващо древна, а всъщност е с няколко столетия по-близо до нас от онази толкова съвременна Античност. Може да се каже, че шлемът е красив. Кралят сигурно много се е гордеел с него, още повече, че е заповядал и да го погребат в могилата му. Сигурно не е искал никой от наследниците му да пипа с мръсните си саксонски ръце това желязно великолепие. Дали е изработено още от римляните или е саксонско произведение? Не знам. Никой не знае. Хиляда и триста години корабът и тялото на Редуалд са изтлявали в земята, а шлемът е оцелял. Изваден на бял свят от очарованите археолози, той сякаш е жив. Като короната на някой луд монарх, той иска някой да го нахлупи на главата си и да извърши куп безумия, пошепнати от стария метал. Дали Редуалд е бил луд? Може би не, по стандартите на своето безмилостно време. В желязната кухина зад маската още отекват стиховете за герои и пожарища. Украсата е паднала, останала е само голата стоманена истина – черепът на средновековен терминатор с изваден чип. Лесно е човек да си представи как в очните процепи припламва червена светлина. Маската е студена и нечовешка: целта на ковача е била да създаде портрета на бездушен убиец, който да всява страх. Дали когато е бил покрит със сложните извивки на саксонското изкуство, шлемът е изглеждал по-малко заплашителен? Надали. Но сега извивките ги няма, няма я кожената шапчица, няма го подбрадният ремък. Има го само желязото. В него няма нищо объркващо. То е праволинейно. Не оставя масто за съмнения. То е знак на силата като основание за власт. Уоден е по-силен от всички богове и великани, а неговите потомци носят такива шлемове, за да покажат, че са по-силни от всички останали хора. Израженията на кралете сигурно е трябвало да заприличват на железни маски, зад които всичко човешко е скрито и забравено. Шлемът от Сътън Ху не е шлем на романтичен рицар, яхнал кон и понесъл пика с шарено знаменце. Носен е от мъж, стъпил здраво с разкрачените си крака на земята и въоръжен с грозна секира или с милосърдния саксонски кинжал. Тук няма пера и предизвикателства. В света на този шлем няма място за въздишки под кулата на любимата. Има злато, кръв и стени от щитове, зад които мъже с подобни шлемове ръмжат дълбоко. Гласът им е този на примитивния звяр от горите на Германия, на скърцащия лед, на пукащото дърво, на греблата, разрязващи с плисък сивите води на Северно море. Върху шлема от Сътън Ху няма рога, няма изображение на глиган, няма крила отстрани, нито пък плюмаж. Нищо не смекчава простото му внушение. Това е средството, което трябва да опази главата на носителя на раменете му, докато той събаря други глави. Саксите са наричали черепа „ковчеже от кост”. Това е ковчеже от желязо – предпазна мярка за разпознаване на мъртвеца в случай, че онова от кост не издържи. Маската представлява по-скоро лицето на чудовището Грендел отколкото това на героя Беоулф.