… Та там има и езеро. Вървиш нататък от гората и след два дни, при хубаво време, стигаш дотам откъдето почват поля.
И докъдето очите виждат - все равно. И зелено, зелено… даже през лятото. Навсякъде висока, сочна трева и папрати, защото текат много ручейчета - плитки, ама така и не пресъхват. Караш така още един ден и стигаш до ниски хълмове. Като ги изкачиш, вече се вижда и езерото. Тия хълмове, значи, ограждат доста земя. Езерото е по средата. Не е голямо. Наоколо му растат дървета, най-вече кленове. Вадички се спускат от височините и се събират в него. И то цяла година си е все дълбоко и студено. Кой знае риба в него има ли и каква.
А наоколо, между хълмовете и брега долу, всичко е синьо. И зелено, да, то си е ясно, че има треви всякакви, но много нагъсто растат тамошните цветя. Особени. От туфичка изскокнали над земята широки листа се подават тънички стъбълца, наредени като в пръстен. Или като в гривна, защото са дълги колкото показалец и разперени. А на върха на всяко има синьо цветче. Не синьо като небето или като водата, да речем, а по-тъмно. Всеки цвят със седем листчета, а те - като капки, с тънкото навътре. И са големи колкото нокътя на малкия пръст. Така там цъфти това растение цяла пролет и цяло лято. Нагъсто покрива долчинката и тя съвсем посинява. А в средата - езерото.
Птици няма. Но пък зайци - колкото щеш. Малки зайчета, сиви и кафеникави. Цяла година пасат това цвете, а през зимата ровят за корените му и от него стават по-дребни от зайците другаде, но пък много бързи. Понеже цветето е билка някаква и ако човек яде от нея още от дете, и той няма да израсте, обаче ще стане много здрав и бърз. Надвечер излизат най-много зайци, играят по ливадите там, премятат се и пасат билката.
И най-чудното, което е - че тая билка и тия зайци другаде ги няма, а само при онова езеро между хълмчетата.