Отдавна не бях писал за книга, но сега си имам нова и прекрасна такава, та ще е грехота да не я похваля. 

Разбира се, всеки обича Бредбъри, няма начин човек да го е чел и да не се е трогнал от поетичното му писане. Не, за незапознатите ще кажа, че като казвам "поетично", нямам предвид нищо лигаво, нищо евтино. И да е сантиментален, Бредбъри е дълбок, пълен с ирония към себе си, с почит към мъртвите и с любов към истински живите - без значение дали те са момчета от махалата, красиви жени, музиканти, циркаджии или просяци.  

Рей Бредбъри не беше само фантаст - или ако е бил, то фантастиката му е повече песен, отколкото измислица. Всичко при него е пълно с парадокси, призраци и невероятни неща, но нищо не е невярно. Представете си ирландски евреин, който свири кънтри - и ще имате известна идея за всичко, което е написал той. Разказите му са абсурдни и пълни с цветове, повестите му са безумни, радостни и едновременно с това безутешни, фантастиката му е Омирова, а реалността при него е пълна с мъгла, уиски и весело потракващи скелети. Мисля, че Тим Бъртън и Нийл Геймън схващат това по-добре от всеки друг. 

Мина известно време от смъртта на Рей (дребно събитие в неговия изпълнен с тайни живот) и у нас излиза негова досега непревеждана книга. Кой знае дали не я е писал в ковчега - вътре се споменава имението "Грийнуд", което отдавна се е превърнало в клиниката "Грийнуд" на още по-отдавна покойния Зелазни, но какво е едно пътуване напред-назад из времето за нашия Бредбъри? Може да е писана и в 1960, и в 2172 г. Книгата е "Зелени сенки, бял кит" и е много, много, много ирландска. 




Може би ако Радичков беше американски евреин, влюбен в Зеления остров, щеше да може да пише така. Мъглата, смъртта на просяците на моста О"Конъл, музиката, страшните катастрофи с велосипед и по едно последно за из път преди причастието на отец О"Лири се подразбират. Не се подразбира обаче как над цяла Ирландия добродушно е надвиснал белият Моби Дик с кафяв мъхест каскет на главата и уста, пълна с мъдрости. Неговата Ирландия е супа, богата на подправки, но почти без съдържание (същото би казал и Толкин, но нямаше да е прав, а и Бредбъри само кокетничи тук, защото съдържанието на супата му е такова, че можеш да си плаваш там щастливо - като бъбрече в лой). Тази Ирландия изцежда от теб последната капка сок, изсмуква сладкия мозък от младите ти кости, за да те захвърли на перона на някоя влажна гара, сам-самичък и зъзнещ (но и искащ още от същото). Сам не мога да измисля такова изречение, това е Бредбъри, разбира се. Незабавно си го намерете, прочетете го, научете го наизуст и спрете да лъжете самите себе си. Всеки би искал да живее в главата на Бредбъри. 

Лобимият ми писател, "451 градуса по Фаренхайт" е любимата ми фантастика!Направо е пророческа да опишеш съвременното общество и неговия упадък в такива детайли през 50-те години ,бях измумен!

и не е само фантастиката. Всички повтарят само за "451" и "Марсиански гроники". Те са прекрасни, разбира се, но Бредбъри има и "Вино от глухарчета", и "Дървото на Вси светии", и един тоН разкази, и още куп неопределими и неустоиму книги. Много е разнолик и най-вече - винаги е едновременно нежен и безмилостен в писането си.

Чел съм неговата книга - "Вино от глухарчета". Невероятен разказ за едно малко момче и неговото вълшебно лято, изпълнено с хубави и не много хубави моменти, поднесени вълшебно... Поздрави!

Всъщност много повече поет, отколкото фантаст...Интересен отзив си написал...Предал си духа на Бредбъри...

цялата книга е пълна с толкова сочни изречения, че няма как да не си чопна от тях :)