След като цяло лято се ядосвах покрай яловите страсти на политиканството и не написах почти нито едно стихотворение, зает с глупостите на мъртвородените местни кандидат-демократи, все пак послушах баща си. Отидох в бившия царски дворец за последния възможен ден на изложбата „Метаморфози” на Огюст Роден. И не се оплаквам. Да, чух от познати художници, че там има само гипсови отливки, но какво от това? Кой тук ще ми предложи онова, което съм имал нужда да видя – дори без да съм наясно със себе си?

                 Това ще бъдат няколко пасажа с впечатления на варварин в градината. Не претендирам за повече. Човек е това, което е и възприема света по мярата, на която е способен. В този случай варваринът е щастлив, изпълнен с онова рядко срещано чувство на радост и благоговение, толкова различно и от безразличието, и от незначителността на наследената маломерност. Игрословицата е толкова близо: край Роден човек се ражда за нов или по-скоро за отдавна забравен свят.

                 Спокоен съм за всички, видели бронза, мрамора и гипса, без значение дали тук или в Париж. Които не са – те имат шанса или да летят до Франция, или просто да идат до Галерията за чуждестранни изкуства зад „Св. Александър Невски” и да хвърлят поглед върху сянка от това величествено въображение, което ми се стори, че разпознах днес.

                 Не съм специалист. Не съм познавач. Само мога да кажа, че вървях сред металните и гипсовите тела на Роден като новопокръстен гот или удивен вандал из руините на Рим. Душата, заситена с кръв и интриги, наистина намира нов или по-скоро отдавна забравен свят на истинско и скръбно величие сред тези мощни тела, които по необясним начин изразяват духа. Роден е подобен на много други автори от края на XIX и началото на ХХ в.: вече може би вече не точно вярващи християни, но все още способни да подчинят вдъхновението си на същите универсални импулси като Данте, Микеланджело и Милтън.

                 Торсовете са внушителни, мускулите и капките непокорно разтекъл се метал идват от Рая и Ада едновременно. Струва ми се, че огромният и непостижим замисъл на Роден е не само за Порта на Ада, но и за врати на Небесата, за прозорец към Чистилището. Духовното движение, изобразено в непокорни ръце, рамене и варварски лица е продължение на старите храмови врати от Флоренция. Роден е чел много и в прочетеното е видял повече от нас. Бих искал да мога да видя неговата огромна Адова врата, увенчана от спокойната, но и безнадеждна фигура на Мислителя – неспособна нито да остане навън, нито да влезе tra la perduta gente, но неизменно внушаваща желанието да мълчим и да не смеем дори да потупаме изгубения, замислен гигант със съчувствие по рамото. Искам да видя завършени безбройните летящи или падащи тела на пороците (човешко, толкова човешко…). Може би завършекът на Роденовите фигури са леките и светли илюстрации на Салвадор Дали за Дантевия „Рай”. Ето християнството, което винаги съм търсил – това на няколко неудържими художнически фантазии.

                 Рисунките ме оставят безразличен, но не враждебен. Минотавърът и неговата любима в няколко версии са почти комични, много гръцки в най-класическия смисъл на думата. Мъжът не може да не разпознае себе си в кръглите, щастливи и безумни очи на рогатия, нецивилизован глупак, радостно прегърнал кокетно погнусяващата се, но все пак непобягваща дриада. Гледайки Роден, зрителят все пак може да отдъхне: Омировият, примитивен, но и нелишен от авторефлексия човек, благородният дивак е още жив.

                 Позволих си да се разпозная – не какъвто съм, а какъвто трябва или поне желая да бъда – в няколкото крачещи мъже (върху безупречна коринтска колона от бронз или пък в гипс). Един и същи образ на голия, самотен св. Йоан Кръстител: предшественик, пророк, оратор, може би поет, та дори политик и философ, вървящ без последователи, ме трогна, така че се връщах към него. Античността, еврейската вяра и Новият завет са се срещнали в яките ръце и в очите на Роден така, както в работата и писането на едва неколцина неудържими мъже преди него. Щастлива бе нашата среща. Удоволствието за някакви си три евро беше огромно, а неочакваното смирение от такъв сблъсък с истинските неща всъщност буди радостна дързост. Роден е приятел на всички ни.