Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.01.2015 03:37 - Книги от и за стара Япония
Автор: mglishev Категория: Изкуство   
Прочетен: 5582 Коментари: 1 Гласове:
4

Последна промяна: 23.11.2016 09:41

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
image


Препоръчвам няколко заглавия от и за класическа Япония, излизали у нас. Това е, което съм прочел и притежавам, тоест тук сигурно има пропуски. Разбира се, в един постинг не може да се покрие целият огромен материал, но поне може да се даде отправна точка за хора, които изпитват любопитство. Оттук нататък всичко е в ръцете на Гугъл и собствения интерес. Някои от книгите се намират трудно. 


I. За 
Морис Пенге, „Доброволната смърт в Япония”. Мрачно четиво, но великолепно изследване на културните, историческите, етическите, психологическите и дори политическите значения на странни феномени като сеппуку, джунши или оибара и на тъжната институция кайшаку, секунданта при ритуалното воинско самоубийство. Темата е страховита, но френското умение да се вникне в чуждата култура с нейните понятия и особености правят изследването четивно. Тук няма евтина храна за преситени читатели, а само задълбочен коментар на историческите факти от началото на гражданските войни след края на хармоничния период Хейан до измъчения героизъм на Юкио Мишима. След прочита на Пенге човек започва по-добре да разбира филми като „Сеппуку/Харакири” на Масаки Кобаяши (1962) или „Чушингура” („Четиридесет и седемте васали”) на Хироши Инагаки (също 1962). 
Кенет Г. Хеншал, „История на Япония: от каменната ера до превръщането на страната в свръхсила”. Американско изложение на историята на Архипелага. Знам, че американската историография не се радва на популярност у нас. Това всъщност е грешка. В случая особено интересна е последната част на книгата, която разглежда следвоенната американска окупация, възстановяването на страната и особената роля на „гайджин шогун”, тоест на ген. Дъглас МакАртър за Япония. След прочитане особено подходящ е филмът “The Emperor” на Питър Уебър (2012). 
Робер Калве, „Японците. Историята на един народ”. По необходимост кратко изложение на периодизираната история на Япония като политически обект – от началото на културата Ямато до днес. Няколко цитирани документа и ясното разпределение на материала правят книгата достъпна и полезна. Струва си, ако човек не е специалист. 
Джон Дугъл, „Литературна и културна история на Киото”. Който не е бил отблъснат още в началото на този постинг от ужасяващото заглавие на книгата на Пенге, в момента стига до едно от най-приятните четива, които може да си представи. Киото, някога Хейан, е втората столица, тоест град, където резидират императорите на Япония, след свещената Нара. Издигнат като правилно планирана имитация на величествения китайски Чанан, град на мира, благочестието, удоволствията, изкуствата и двора, Хейан дава името на дълъг щастлив период в историята на страната. И остава място на театри, публични домове, чайни, художествени школи и литературни спорове поне до края на XIX век. Книгата е истинско удоволствие. След нея си струва човек да позадълбае из нета или книжарниците за картини от Хирошиге и каквото още може да намери из живота на камигата, старата японска градска прослойка от забогатели търговци, занаятчии и хора на изкуствата. Не е лоша идея да се гледа и “O-oku” („Вътрешен дворец”) на Тору Хайаши (2006) за допълнителна доза щастие. 
Дж. Камерсън Хърст III, „Японските бойни изкуства: стрелба с лък. Бой с меч”. Много симпатично историческо изложение върху развитието на градските и провинциалните школи за въоръжени бойни изкуства и постепенното превръщане на военната дисциплина в спорт през периода Едо. С книгата си отиват филми като “Йоджимбо” на самия Куросава (1961), „Мусаши” на Инагаки (1954) и, защо не, “Ame agaru” („След дъжда”) на Такаши Коидзуми (1999). 
Смятам за излишно да препоръчвам книгите на Рюноске Акутагава, Ейджи Йошикава и Джеймс Клавел. Те просто се подразбират. С тях, естествено, си подхожда и доста дълъг списък с класически японски костюмни драми, снимани от 50-те поне докъм 80-те години и то от цял отбор прекрасни режисьори, но човек сам трябва да открива такива съкровища. За щастие, IMDb и YouTube са пълни с тях, както и с цели кабуки-спектакли и много, много старинна японска музика – а тези неща си струват. 

II. От 
Сей Шонагон, „Записки под възглавката”. Това е може би най-значимата книга от старинната японска литература, превеждана у нас засега. Донякъде дневник, донякъде мемоари на една от може би трите най-начетени придворни дами на средновековна Япония. Сей Шонагон или младшата съветничка от рода Кийовара разказва наблюдателно и изискано за двора и връзките му с фактическото военно регентство в средата на периода Хейан. Малко скучна естетизация на всекидневието, тук-там по някоя малка любовна или политическа драма, доста ирония и много усет за истински красивите неща. Сей Шонагон е едва ли не мадам дьо Лафайет на своето време. Жалко, че „Генджи моногатари” на съвременничката и съперницата й Мурасаки Шикибу не е преведена у нас. Но човек може да чете и на други езици, а Интернет е голям. 
Ниджо, „Нечакана повест”. Малко сантиментална, по-скоро действителна любовна история, отново от и за придворна дама, но вече след края на периода Хейан. Като всяка добра любовна история, тази също е тъжна (все пак сюжетът е японски). Ниджо не е мадам дьо Лафайет, но би могла да бъде принцеса дьо Клев. Гледахте ли „Вътрешен дворец”? Ако не сте, гледайте го след като прочетете „Нечакана повест”. Ако не едното, то другото може да ви поразвълнува. 
Хякунинишшю”. „Сто стихотворения от сто поета”, антология на сантиментални танка, петстишия, съставена в 1235 г. от благородния Фудживара-но Тейка. Превод: Надя Калпакчиева, изд. „Сакура”, 2002. Рядко издание, което чудесно допълва четенето на Сей Шонагон и Ниджо. 
Пълнолуние. Японски тристишия” от библиотека „Лотос” на изд. „Народна култура” (превод: Людмила Холодович, Георги Василев, 1985) и двете антологии, озаглавени „Хайку” – съответно на изд. „Еквус арт” (превод: Людмила Холодович, 1996) и „Лодос” (превод: Людмила Холодович, Александър Киров, 2001). Според мен това са най-добрите преводи на класически хайку у нас. Има и други издания, с други преводачи, които обаче някак не са ми по вкуса. Хайку са прочутите японски тристишия, най-кратката поетична форма в света. И много от тях са изключително симпатични. Те са част от културата на камигата, гражданите от края на периода Едо. Особено много харесвам тези на Кобаяши Исса и Йоса Бусон*. 
Ямамото Цунетомо, „Хагакуре. Записките на самурая”. Най-искреното изложение на самурайския фанатизъм. Бушидо без грим. Тази книга учи на лоялност без остатък, на готовност винаги да се умре за господаря и личната чест. Така се служи. Животът губи смисъл, ако не може във всеки миг да бъде захвърлен за княза на областта. Цунетомо е плашещ с праволинейния си, нетърпящ възражения, концентриран в неизбежното поглед. Същевременно обаче е и вдъхновяващ. Човек винаги трябва да е готов да съсече противника и нищо не бива да го отклонява от тази решимост. Само с тази нагласа може да се премине през житейското море без позор, дори и плаването да е кратко. Победа може да има само там, където за нея не се мисли. Не, тази книга определено не е писана за глезени мениджъри. Писана е за свободните на Муад’диб. Всичко е кратко и ясно. Бездната няма време да се вгледа в онзи, който вече е скочил в нея с извадена сабя. Дори „Беоулф” не е чак толкова успешен наръчник на радикала. Всъщност по скблата на Цунетомо дори „радикал” би бил просто още един синоним на страхливец. Безкрайно надъхваща книга за луди глави. По мое скромно мнение човек на младини, а и не само на младини трябва да е взел няколко безумни примера от нея. Но ето колко многолика е старата японска литература, щом може да роди и Сей Шонагон, и Цунетомо. 
Дайдоджи Юдзан и Тайра-но Шигесуке, „Будо шошиншу. Кодексът на самурая”. Или, по-точно, „Въведение в Пътя на воина”. Това е доста по-цивилизована версия на темата за воинската служба в сравнение с изстъпленията на Цунетомо. Като исторически извор, източник на информация за бита и културата на военното съсловие от периода Едо тази книга е безценна, а и четенето й е много приятно. Това не е стратегикон, а по-скоро наръчник за добро поведение, усърдие и ефективна служба. Амбициозните млади самураи вероятно са я предпочитали пред „Хагакуре”, но са твърдели обратното, знаете, с мъжествен глас, извличащ звука от корема. Ето две полезни думи, ако гледате самурайски филми и се опитвате да ръмжите като Тоширо Мифуне или Тацуя Накадаи: „хара”, корем; „кокуро”, сърце, душа. Пътят към сърцето минава през стомаха, но не в кулинарен смисъл. 
Миямото Мусаши, „Горин-но шо. Ръкопис за петте стъпала” (или "Ръкопис за петте пръстена"). Безкрайно популярен, но и безкрайно мъгляв трактат за принципите на фехтовката от прочутия дуелист Мусаши. Ако не сте японски учител по бой с меч, няма да разберете нищо от тази книга, но всичко в нея ще ви звучи загадъчно, мъдро и впечатляващо. Разглезените мениджъри я обожават, правят се, че я четат, че извличат от нея уроци и че ги прилагат в бизнеса – същата печална участ има и „Изкуството на войната”, истинският китайски стратегикон от Сун Дзъ. Разбира се, книгата на Мусаши може да бъде по своему интересна и дори полезна, особено ако искате да внушите ценността на физическите усилия и ината у мързеливи хлапета. 
Извън излизалото у нас, препоръчвам „Записки от колибата” (или „Записки от десетстъпковата колиба”, „Записки от килията”, „Ходжоки”) на Камо-но Чомеи и „Записки от скука” (или „Записки от безделие”, „Цуредзурегуса”) на Кенко Хоши (Йошида Кенко). Могат да се намерят на английски и руски език в Интернет и са много приятни есета за преходността на земната слава, писани в смутни времена за успокоение и може би донякъде забавление на авторите си. В това, естествено, има отново лек подражателен момент спрямо класически китайски автори, само че китайците обикновено запълват очарователната си самота с изящни стихотворения, а не с изискани есета. 
Оставям този избор и на евентуално попадналия на този текст читател. 

---------

Тук ще добавя и линк към отзива си за две по-нови издания на хайку, невключени в горното изреждане: "Хайку в летните вечери". Текстът е за антологията "500 хайку" в превод на Людмила Холодович и Александър Киров, "Изток-запад", 2016 и Мацуо Башо, "Избрани хайку", преведени от Красимир Илиев, "Сонм", 2013.

*Популяризаторът на класическата японска култура и литература Братислав Иванов (съставил антологиите "Хайку: есен", "Хайку: зима", "Хайку: пролет", "Хайку: лято" от 2004-2005 г., "100 стихотворения от 100 поети" и "Класическа японска поезия" от 2007 и 2011, издания на "Изток-запад") е публикувал през същото издателство още две антологии през 2016 г.: "100 хайку: Мацуо Башьо" и "100 хайку: Йоса Бусон". Усърдието на г-н Иванов е респектиращо. Може би малко излишна е само амбицията му да промени начините на транслитерация на някои японски имена и термини на български език (например "Башьо" вместо Башо и "шьогун" вместо "шогун").
 



Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

1. mglishev - Тук ще добавя и линк
08.08.2016 13:04
към отзива си за две по-нови издания на хайку, невключени в горното изреждане: http://www.ploshtadslaveikov/hajku-v-letnite-vecheri/
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 8625465
Постинги: 1097
Коментари: 8098
Гласове: 5671
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата